Решение № 154 от 27.06.2017 г. на ВКС по н. д. № 569/2017 г.

Решение № 154 от 27.06.2017 г. на ВКС по н. д. № 569/2017 г., I н. о., НК, докладчик съдията Спас Иванчев Производството по реда на чл. 346, ал. 1 и сл. от НПК е образувано по касационен протест и жалба на частен обвинител срещу въззивна присъда № 1310/08.03.2017 г. по ВНОХД № 422/2016 г. по описа на Окръжен съд - Благоевград. В протеста се прави позоваване на първоинстанционния съдебен акт, чийто осъдителни мотиви били резултата на обстоен анализ, който не се променил и от събраните от въззивната инстанция доказателства. Посочва се допуснато съществено процесуално нарушение, ограничило правото на прокурора, като въззивната инстанция възприела липса на елемент от състава на престъплението. Поради това в нарушение на материалния закон деецът е оправдан. Иска отмяна на атакуваната присъда и връщане на делото за ново разглеждане на въззивната инстанция. В жалбата на частния обвинител се посочва наличие на непълен и неточен анализ на доказателствата по делото, въз основа на които е достигнал до изводи за невиновност на дееца. В допълнение към жалбата се оспорва извършения доказателствен анализ, като се твърди, че подсъдимият бил осъществил едно предполагаемо свое право, смятайки се за собственик на имот с № ХIII, той е установил своето владение върху него. Обратно на извода на въззивната инстанция, частният обвинител приема, че правото на подсъдимия е било оспорено и то по повод на изпълнителното дело относно имот № ХIV. В жалбата се посочва според частния обвинител какъв е реда подс. А. да установи в исково производство, че е собственик на имота, по отношение на собствениците и владелци на процесния имот. Неправилно според частния обвинител въззивната инстанция е приела, че правоотношението, засегнато с престъплението, трябва да е било предмет на оспорване по съдебен или административен ред. Заявява, че подсъдимият бил установил своето владение върху целия имот и до днес отказвал да го върне на законните му собственици. Завзет бил имот, който през годините се ползвал в огромната си част от Лавчиеви, като подсъдимият самоволно се настанил в него, като дотогава се владеел от посочената фамилия. Твърди, че подсъдимият е трябвало да реализира претенцията си по реда на исково производство и принудително изпълнение, като той не бил сторил това, реализирайки тази претенция не по установения ред. Деянието не представлявало маловажен случай, извършено е при пряк умисъл, съставомерността на деянието по ал. 1 на чл. 323 не се обвързвала с наличието или не на предупреждение за освобождаване от наказателна отговорност при връщане към първоначалното положение. Но такива предупреждения съществували - по чл. 56 от ЗМВР, предупредителен протокол от комисия към общинския съвет. Обстоятелството, че подсъдимия държи и до днес процесния имот № ХIII и не предава владението на собствениците му, утежнявало неговото положение. Отправят се и претенции към разноските по делото. Прокурорът от ВКП в съдебното заседание заявява, че поддържа подадения протест, както и жалбата на частния обвинител по изложените в тях съображения и моли да бъдат съответно уважени. Частният обвинител и повереникът му, редовно призовани, не се явяват и не дават становище. Подсъдимият и защитата му, редовно призовани, не се явяват и не дават становище. Върховният касационен съд, I-во наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: С присъда № 574/12.10.12016 г. по НОХД № 162/2014 г. по описа на РС - Гоце Делчев подс. А. Х. М. е бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 323, ал. 1 от НК, извършено на неустановена дата през месец март на 2014 г. в местността "Трапа", в землището на [населено място], област Благоевград. Наложено му е наказание от 10 месеца пробация, с мерки по чл. 42а, ал. 2, т. 1 и т. 2 от НК. С нова въззивна присъда № 1310/08.03.2017 г. по ВНОХД № 422/2016 г. по описа на Окръжен съд - Благоевград, първоинстанционната такава е била отменена изцяло, а подсъдимият е бил оправдан по възведеното му обвинение. Касационната инстанция намери, че касационните протест и жалба са неоснователни. Твърдението за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила не се споделя. Действително от въззивната инстанция е отправен упрек към държавното обвинение относно съдържанието на самото обвинение, както и към утвърдения от първата инстанция негов диспозитив. Посочено е, че това нарушение - неконкретизиране в обстоятелствената част на обвинение какво е предполагаемото право, което е осъществено от подсъдимия. Държавното обвинение не може да се позовава на процесуална изненада, тъй като порокът е открит в собствените му действия. Незапълването на елементите от фактическия състав с конкретни факти е всякога процесуално нарушение и това следва да се познава от страна на органа, повдигнал обвинението. Освен това упрекът от страна на въззивната инстанция е напълно основателен, тъй като визираното право не е посочено - дали самоволно е осъществено право на собственост или право на ползване, или на владение върху имот с № ХIII. Защитата на нарушените права на подсъдимия в този аспект се е осъществила най-пълно с оправдаването му, но също така трябва да е ясно, че посочването на засегнати права не може да води реципрочно до нарушаване на права на ответната страна, в случая прокуратурата. Въззивната инстанция въз основа на възприетата от него фактическа обстановка, в изпълнение на процесуалните и правомощия по чл. 316 от НПК, е извършила правилна оценка на приложимия материален закон и законосъобразно е възприела липсата на осъществен състав на престъпление по чл. 323, ал. 1 от НК. Съобразно тези факти е възприето, че подсъдимият е упражнявал фактическо владение върху процесния имот далеч преди датата на инкриминираното деяние, още от 2002 г. По отношение на подсъдимия не е оспорвано това владение, установява се, че представител на фамилията Лавчиеви, св. С. Л. не се е противопоставил и не е оспорил искането на А. през 2013 г. да бъде освободен изцяло този парцел № ХIII. Съдът е приел също така, че по отношение на този парцел не е предявяван иск от наследниците на М. Л., включително от С. Л. и А. Л.. Тези факти са достатъчни, за да обосноват като правилен изводът на въззивната инстанция, че деянието не е осъществено от обективна и субективна страна, тъй като съгласно тях от страна на подсъдимия не е внесено изменение във съществуващото правно и фактическо положение при владението на този имот, при налично оспорване, каквото очевидно не е съществувало. Последващите спорове не могат да рефлектират върху състава на престъплението по чл. 323, ал. 1 от НК до степен да го осъществят, тъй като не могат да бъдат елемент от него. Оспорването трябва да предшества действията на подсъдимия. От субективна страна деянието също не е осъществено, тъй като деецът не е съзнавал, че извършва самоволни и оспорвани от други действия. В тази връзка втората инстанция е възприела, че подсъдимият А. е отказал да освободи заетия вече от него имот с изявлението, че само съдия-изпълнител може да го извади от него. Това обстоятелство детерминира желанието на подсъдимия да осъществява правата си само по законен ред, за разликата от изпълнителното деяние по чл. 323, ал. 1 от НК. Поведението му при освобождаването на имот с № ХIV е показателно за отношението му реда и управлението в държавата и в никакъв случай не подпомага обвинителната теза. Частното обвинение в жалбата си всъщност косвено признава, че разговор за заемането на имот с № ХIII е воден само със С. Л., част от фамилията Лавчиеви, като е без правно значение качеството му на наследник или не. Какъвто и спор да е възникнал между подс. А. и А. Л., то той е бил последващ на завладяването на имота. Правилно въззивната инстанция е посочила, че наказателната норма не защитава правото на собственост, а урежда обществените отношения, свързани с правото на държавата да определя реда, по който споровете между гражданите се разрешават. Претенцията на А. Л. за собственост може да бъде реализирана само по реда на ревандикационния иск - чл. 108 от ЗС, но важното обстоятелство е, че в това производство виновно поведение на подс. А. не е установено. Владението му може да бъде оспорено или признато в един исков процес, но това не рефлектира по никакъв начин в наказателния процес, тъй като изпълнителното деяние не е осъществено нито от обективна, нито от субективна страна. Впрочем владелческото качество на подсъдимия в определени случаи пък може да има претенцията и за собственост. В подобен аспект относно собствеността и владението е и решение № 344 от 77 г. на II-ро н. о. на ВС. Въззивната инстанция е направила собствен анализ на доказателствата по делото, който е логически съответен, в рамките на своите правомощия е посочила защо не кредитира отделни показания - тези на Б. и М., както и на П. Възприемането на подобен подход не е неправилен и не се основава на превратно тълкуване на доказателствата, поради което за касационната инстанция няма основание да приеме наличието на допуснато процесуално нарушение при доказателствения анализ. С оглед на това и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение