Решение № 29 от 11.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1865/2018 г.

Решение № 29 от 11.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1865/2018 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Бойка Стоилова Производството е по касационната жалба на [община] срещу въззивното решение на Бургаския окръжен съд от 19.01.2018 г. по гр. д. № 722/2017 г. Касационно обжалване на решението е допуснато с определение № 690/18.10.2018 г. в хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса "подлежат ли на приспадане от обезщетението по чл. 200 КТ получени от пострадалия или от неговите наследници суми по застраховка "Гражданска отговорност" въз основа на същите факти, на които се основава и претенцията по чл. 200 КТ". Според касатора-ответник отговорът на въпроса е положителен. От страна на ищцата - ответник по касационната жалба М. Ф. П. от София са изложени съображения, че приспадане на получените по застраховка "Гражданска отговорност" суми не се следва. Третото лице-помагач на касатора ЗАД "О. -Застраховане" АД София не е заявил становище пред настоящата инстанция. За да се произнесе по касационната жалба, ВКС на РБ съобрази следното: С атакуваното решение БОС е потвърдил решението на РС Несебър от 19.01.2017 г. по гр. д. № 405/2016 г., с което [община] е осъдена да заплати на М. П. 70000 лв. /от претендирани 150000 лв. / обезщетение за неимуществени вреди вследствие настъпилата при трудова злополука на 10.10.2013 г. смърт на баща й Ф. В. Я., ведно със законната лихва, считано от 21.10.2013 г. до окончателното изплащане, и 934 лв. разноски, както и 2800 лв. държавна такса. Въззивният съд е приел за установена злополуката, призната за трудова с разпореждане на РУ "СО" Б.. На 10.10.2013 г. Ф. Я. изпълнявал трудовата си функция като сметосъбирач по трудов договор с [община] на специализиран камион, собственост на последната, управляван от Д. П.. При маневра на заден ход камионът се блъснал в дърво на тротоар в [населено място] и Я., качен на степенка на камиона, бил притиснат между него и дървото. Вследствие уврежданията – съчетана травма – корем, гръден кош, белодробна контузия/хемоперитонеум, разкъсване на черен дроб, спукване и счупване на ребра, хемопневмоторакс, Я. починал на 21.10.2013 г. Д. П. е признат за виновен за причиняването на смърт по непредпазливост и е осъден с влязла в сила присъда за престъпление по чл. 343, ал. 1 б. "в" предл. І НК във вр. с чл. 40, ал. 1 и ал. 2 ЗДвП. Специализираният автомобил има задължителна застраховка "Гражданска отговорност на автомобилистите" по сключен между общината и ЗАД "О. -Застраховане" на 17.01.2013 г. договор. С оглед на това и показания на свидетели, установяващи връзката на ищцата с баща й и скръбта й след смъртта му, е направен извод, че обезщетение в присъдения размер е в съответствие с принципа за справедливост, заложен в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Като неоснователни са оценени възраженията на ответника и на третото лице – негов помагач за съпричиняване на увреждането от пострадалия. Като неоснователно е оценено и възражението на ответника за приспадане на полученото от ищцата обезщетение по сключения между него и третото лице-помагач договор за застраховка "ГО" за специализирания камион – общинска собственост. Прието е, че на приспадане подлежат само получените от пострадалия при условията на трудова злополука суми по задължителна застраховка "Трудова злополука", когато договор за такава работодателят е сключил в изпълнение на задължението му по чл. 52 от Закона за здравословни и безопасни условия на труд. В разглеждания случай не се твърди и установява наличието на такава застраховка. По поставения въпрос, обусловил допускането на касационно обжалване, ВКС счита следното: С настъпването на трудова злополука за увредения, а при смъртта му – за неговите наследници, възниква право на обезщетение за причинените им вреди, респективно задължение за репарирането им от прекия причинител на увреждането по силата на чл. 45 ЗЗД и от работодателя по силата на чл. 200 КТ. Отговорността на работодателя е безвиновна – тя не зависи от това дали негов орган, друг негов работник/служител или трето лице има вина за настъпването на вредата, дали е резултат на случайно събитие или непреодолима сила, а възниква само поради съществуващото между него и увредения трудово правоотношение. Отговорността е гаранционно-обезпечителна, защото е за вреди, причинени от или за които отговаря друго лице, поради което пострадалият има право да получи за тях само едно обезщетение до размера, дължим от причинителя. Когато вредите са причинени противоправно и виновно от друг работник/служител при работодателя и последният заплати обезщетение, той има регресно право срещу виновния на основание чл. 202 КТ. А когато увреждането е причинено виновно от трето по отношение на трудовото правоотношение лице, работодателят разполага с регресното право срещу него по чл. 54 ЗЗД за заплатеното обезщетение. Целта на регресните права е отговорността за вредите да бъде понесена от причинилия ги. Отговорността е за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Тя може да се намали при съпричиняване от пострадалия поради допусната от него груба небрежност, с размера на обезщетението и/или пенсията по общественото осигуряване, както и с размера на получените суми по сключени от работодателя договори за застраховане на работниците/служителите за риска "трудова злополука". Разпоредбите за имуществената отговорност на работодателя при увреждане на работник/служител не предвиждат, но и не изключват намаляване или дори покриване на цялата му отговорност /ако е до размера на застрахователната сума/ при наличие на застраховка "Гражданска отговорност", включително задължителната застраховка "Гражданска отговорност на автомобилистите" /ЗЗГОА/. Отговорността на застрахователя е договорна, тя е функционално свързана с отговорността на застрахования за причинените от него на трети лица вреди в границите на уговорената застрахователна сума. Една от особеностите на тази застраховка е, че по нея е застраховано всяко лице, което ползва МПС на законно основание и е отговорно за причинените при управлението му вреди. Прекият причинител, работодателят и застрахователят отговарят на различни основания, но за едни и същи вреди. С оглед защита на интереса на увредения той разполага с право да предяви искове срещу всеки от тях, но плащането на дължимото се за вредите обезщетение от един от тях погасява задълженията на другите. Ако плащане е осъществено от работодателя или от делинквента, те имат регресно право срещу застрахователя за платената сума до размера на застрахователната сума. Това следва от целта на застраховането – застрахователят да поеме риска /изцяло или частично/ от настъпването на застрахователно събитие. Касационната жалба съдържа оплаквания за незаконосъобразност на въззивното решение. Иска се отмяна на същото и отхвърляне на предявения иск. Претендират се и разноски за всички инстанции, вкл. юрисконсултско възнаграждение. Ответницата по касационната жалба е заела становище за нейната неоснователност. Претенцията й по чл. 200 КТ нямала връзка с тази срещу застрахователя по застраховката "Гражданска отговорност на автомобилистите". Сочи се пример, че ако злополуката е причинена по време на отиване или връщане от работа на работника, работодателят не би могъл да направи възражение, че обезщетението му ще бъде заплатено от застрахователя по ЗЗГОА на виновния водач и да откаже поради това плащане; без значение било, че ответният кмет застраховал превозното средство, с което станала злополуката – законът предвиждал ЗЗГОА да следва автомобила, а не водача му; застраховката целяла покриване риска на водача на МПС и ищцата предпочела да предяви прекия иск срещу застрахователя, а не към водача, ако била насочила иск срещу водача, при евентуалното му осъждане той щял да предяви регрес към застрахователя, като и при двете хипотези работодателят не би бил засегнат имуществено по никакъв начин, той не можел да се позовава на чл. 200, ал. 4 КТ за намаляване на обезщетението, а можел само да насочи регрес към виновния водач, доколкото е негов служител, и то ограничен от КТ до една работна заплата; работодателят следвало да понесе своята отговорност в пълен размер, независимо от изплащането на обезщетение по ЗЗГОА; немислими били и бъдещи искове между ответника и застрахователя за намаляване на изплатените от тях обезщетения, защото единият би покрил обезщетението на виновния водач, а другият – на работника си, при което не може да се говори и за неоснователно обогатяване на пострадалия – насреща няма лице, което да е съразмерно обедняло. Иска се атакуваното решение да бъде оставено в сила и присъждане на разноски за касационната инстанция. Касационната жалба е основателна. Несъмнено установено е по делото, че: злополуката е станала по време на изпълнение на задълженията на наследодателя на ищцата по трудовото му правоотношение с ответната община, както и механизмът на същата – при придвижване на заден ход на собствения на общината специализиран камион, управляван от друг неин работник, признат за виновен за причиненото ПТП с влязла в сила присъда; е сключен между общината и застрахователното дружество - третото лице-помагач договор за задължителна застраховка "Г. " относно специализираното МПС; е предявен от ищцата през 2015 г. пряк иск срещу застрахователя за присъждане на обезщетение за идентични с тези по настоящото дело вреди за 120000 лв., който размер /на иска/ е намален на 50000 лв. поради сключено между страните споразумение за 70000 лв. обезщетение, което е заплатено на ищцата от застрахователя; прекият иск е уважен за още 30000 лв., като за разликата до 50000 лв. ищцата не е подала жалба. При тези обстоятелства и предвид отговора на въпроса, послужил като основание за допускане на касационно обжалване, се налага извод, че въззивното решение е незаконосъобразно. Неправилно е приетото с него, че заплатеното на ищцата от застрахователя обезщетение за същите вреди, претендирани и по настоящото дело, не следва да се вземе предвид при разрешаването на спора по претенцията по чл. 200 КТ. Както вече бе посочено, плащането от което и да било отговарящо спрямо увреденото лице обезщетение за вредите освобождава от отговорност другите. Неоснователни с оглед на това са заявените от ищцата чрез процесуалния й представител доводи. Като е приел противното, въззивният съд е разрешил спора в нарушение на материалния закон. Ето защо и на основание чл. 293, ал. 1 – 3 ГПК атакуваното решение в осъдителните му по отношение на касатора части следва да бъде отменено и тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде разрешен от касационния съд по същество. Изложените съображения, предвид и обстоятелството, че ищцата не е обжалвала въззивното решение по настоящото дело в отхвърлителната му част за разликата над присъдените й 70000 лв. до претендираните 150000 лв. обезщетение за неимуществени вреди вследствие смъртта на баща й при трудовата злополука, налагат извод, че предявеният срещу работодателя на пострадалия иск по чл. 200 КТ е неоснователен. Със заплатените й от застрахователя 70000 лв. обезщетение за същите вреди ответната община е освободена от отговорността си за тях. Ето защо искът за сумата 70000 лв. следва да бъде отхвърлен. С оглед този извод и на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК на касатора следва да бъдат присъдени 3599 лв. разноски за трите инстанции, в т. ч. общо 750 лв. юрисконсултско възнаграждение. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ответницата по касационната жалба разноски не се дължат. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО, Р Е Ш И: ОТМЕНЯВА решението на Бургаския окръжен съд, пети въззивен граждански състав, № V-13719. І. 2018 г. по в. гр. д № 722/2017 г. в частите, с които е потвърдено решението на Районен съд Несебър по гр. д. № 405/2016 г. в частите, с които е присъдено обезщетение за неимуществени вреди и разноски в полза на ищцата, както и държавна такса, и ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявения от М. Ф. П. от София срещу ОБЩИНА Н. иск по чл. 200 КТ за присъждане на 70000 /седемдесет хиляди/ лева, представляващи обезщетение за причинени неимуществени вреди вследствие настъпилата при трудова злополука на 10.10.2013 г. смърт на баща й Ф. В. Я., ведно със законната лихва, считано от 21.10.2013 г. до окончателното изплащане. ОСЪЖДА М. Ф. П. от София да заплати на ОБЩИНА Н. 3599 лв. разноски. Решението е постановено при участието на ЗАД "О. -Застраховане" АД София като трето лице-помагач на [община]. Решението не подлежи на обжалване.