Решение № 874 от 16.11.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2001/2008 г.

Решение № 874 от 16.11.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2001/2008 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Лидия Рикевска Производство по чл. 218а и сл. ГПК вр. с § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК. С решение № 297 от 25.09.2007 г. по гр. д. № 442/07 г. Районен съд гр. Т. е осъдил П. на Република България да заплати на Р. А. М. 4 500 лв. неимуществени вреди на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, заедно със законната лихва считано от 15.11.2006 г., като е отхвърлил иска в останалата му част до предявения размер от 6 000 лв. С решение № 14 от 25.01.2008 г. по гр. д. № 333/07 г. Окръжен съд гр. Л. е отменил частично първоинстанционното решение. Отхвърлил е иска за неимуществени вреди за разликата над 1 500 лв. до 4 500 лв. Оставил е в сила решението в останалата му част. Срещу решението на въззивния съд е подадена жалба от П. на Република България. Оплакванията развити в касационната жалба са, че решението е необосновано. Ответникът по касация Р. М. и трето лице помагач С. с. с. не вземат становище по жалбата. Касационната жалба е допустима. Подадена е в срок от легитимирано лице, насочена е срещу решение което подлежи на касационно обжалване и отговаря на изискванията по чл. 218в ГПК . Върховният касационен съд, след като прецени съвкупността на всички събрани по делото доказателства, взема предвид наведените съображения и с оглед очертаните в жалбата пороци на решението, приема за установено следното: За да отмени частично първоинстанционното решение въззивният съд е приел, че искът е доказан по основание, но размерът на обезщетението е завишен. Производството продължило две години, като ищецът не бил задържан под стража, срещу него не бил внесен обвинителен акт и нямало данни за влошено здравословно състояние. Затова сумата от 1 500 лв. била достатъчна за да го обезщети претърпените неимуществени вреди. В касационната жалба се твърди, че обезщетението е завишено по размер. Доказаните от ищеца болки и страдания не съответствували на определеното обезщетение от 1 500 лв. Чл. 2 ЗОДОВ ангажира отговорността на държавата за дейността на правозащитните и органи, тези на дознанието, следствието, прокуратурата, съда и особените юрисдикции, при изпълнение на която са причинени вреди на граждани. В ал. 1 на чл. 2 от закона са посочени няколко хипотези при които държавата отговаря за причинени вреди, включително и при обвинение в извършване на престъпление ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление. Установено е по делото, че на 04.08.2004 г. Р. М. бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 256 НК. Видно от данните в сл. д. № 84/04 г., му била наложена мярка за неотклонение "парична гаранция" в размер на 5 000 лв. С постановление № 7384/03 от 08.11.2006 г. производството било прекратено на основание чл. 243, ал. 1, т. 1 вр. с чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, тъй като деянието не представлява престъпление. При тази фактическа обстановка П. на Република България е пасивно легитимирана да отговаря по иска на основание чл. 2 от ЗОДОВ, тъй като нейни длъжностни лица са контролирали следствието. Чл. 4 от ЗОДОВ сочи, че държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. Неоснователно е поддържаното в жалбата възражение, че при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди не са обсъдени онези факти и обстоятелства, които формират преценката за справедливост. Определеното обезщетение от 1 500 лв., е съобразено с вида и характера на увреждането, претърпените от ищеца болки и страдания, тяхната степен и продължителност и момента на настъпването на увреждането. Присъденото обезщетение е справедливо и не е налице противоречие с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Твърденията в жалбата за порочност на атакуваното решение са неоснователни и тя следва да бъде оставена без уважение.