Решение № 79 от 4.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5670/2007 г.

Решение № 79 от 4.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5670/2007 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Добрила Василева Производството е по чл. 218а и сл. ГПК (отм.) във вр. с § 2, ал. 3 ГПК (2007 г.). С решение № 2* от 7.09.2006 г. по гр. д. № 5063/2004 г. на В. районен съд, оставено в сила с решение № 675 от 18.06.2007 г. по гр. д. № 2193/2006 г. на В. окръжен съд е отхвърлен иска, предявен от Г. Т. Ж., Д. Т. К., П. Д. Л., М. Д. Т. и М. Т. Н. за признаването им за собственици и предаване владението на 11/12 ид. ч от терен от 256 кв. м, представляващ реална част от имот пл. № 421 по КП на м. "Б.", кв. В. на гр. В. Ищците са подали касационна жалба срещу решението на въззивния съд, като развиват оплаквания за необоснованост, нарушение на съществени съдопроизводствени правила и на материалния закон досежно изводите на съда, че не е установено правото на собственост на процесния имот в лицето на наследоателката им М. А. Ж., който имот освен това й е възстановен с решение на поземлената комисия. Молят за отмяна на решението и ново разглеждане на делото. Ответниците оспорват жалбата като неоснователна. Твърдят че са получи имота по замяна от ТПС комисия, застроили са го и съгласно хипотезата на чл. 18з, ал. 3, изр. 2-ро ППЗСПЗЗ същият не подлежи на възстановяване на първоначалните (преди замяната собственици). За да се произнесе настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение съобрази следното: Спорът е за имот, възстановен от поземлената комисия в полза на наследодателката на ищците, но заемащ се от ответниците и застроен с вилна сграда. За да отхвърли ревандикационния иск съдът е посочил на първо място, че не е доказано наследодателката на ищците да е била собственик именно на процесния имот пл. № 6* по плана от 1956 г., част от който са и спорните 256 кв. м, и на второ място, че ответниците имат право да запазят имота, тъй като е налице хипотезата на чл. 18з, ал. 3 ППЗСПЗЗ. Настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение намира, че решението на въззивния съд като краен резултат е правилно и следва да се остави в сила, а касационната жалба- без уважение. Първото оплакване на касаторите е относно това, че съдът не признава правата върху имота на тяхната наследодателка както преди образуване на ТКЗС, така и след възстановяването му от поземлената комисия. Действително ищците са представили решение на ПК, с което на наследодателката им се възстановява имот пл. № 6* по КП от 1956 г., част от който е спорната площ от 256 кв.м. Ангажирали са и гласни доказателства, като чрез свидетели са установили, че от 1937-38 до 1958 г. М. Ж. е владяла и придобила по давност нива от около 5 дка в местността "Д.". Обсъждайки обаче писмените доказателства по делото - скица на в.л. А. - л.66 и заключението на в.л. К. Б. и съпоставяйки ги със записванията по разписния лист към плана от 1956 г. относно имота и доказателствата за собственост на съседните имоти, както и данните от проведената анкета въззивният съд е достигнал до извода, че липсват безспорни доказателства притежаваната от М. Ж. нива да е била именно имот пл. № 6825. Този извод на съда е необоснован и неправилен, тъй като наследодателката на ищците се легитимира като собственик с решението на ПК за възстановяване на имота в стари реални граници, които законът позволява при определени условия да се идентифицират и по реда на чл. 18б, ал. 3 във вр. чл. 18д, ал. 4, 5 и 6 ППЗСПЗЗ - чрез съвместно уточняване със заявителите. Освен това от заключението на в.л. Красимира Б. л.63 е видно, че кадастралният план от 1956 г. е използван от поземлената комисия при изготвяне на плана за старите имотни граници, а чрез анкетиране е извършено само попълване на регистъра на имотите към него. На последно място ответниците нямат и правен интерес от противопоставянето на това възражение срещу легитимацията на ищците, тъй като не заявяват собствени права върху имота към момента на образуване на ТКЗС - т. е. не е налице спор за материално право по смисъла на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, а спор за собствеността на имота към настоящия момент. Независимо от изложеното обаче като краен резултат решението за отхвърляне на иска е правилно и съобразено с материалния закон. Дори и да се приеме, че към момента на образуване на ТКЗС наследодателката на ищците е била собственик на имота и те по принцип биха имали право да искат възстановяването му, такова неправилно е постановено, тъй като в случая е налице хипотезата на чл. 18з, ал. 3 ППЗСПЗЗ, съставляваща пречка за възстановяване на собствеността. По делото не е било спорно, че ответниците са получили имота по замяна от ТПС комисия и са го застроили с двуетажна масивна жилищна сграда и гараж, в каквото състояние имотът е заварен при влизането в сила на ЗСПЗЗ. Възникналата колизия на права е разрешена с нормата на чл. 18з, ал. 3 ППЗСПЗЗ, според която когато полученият в замяна имот е застроен или с него са извършени разпоредителни сделки замяната остава в сила и имотът не подлежи на възстановяване на първоначалните (преди замяната) собственици. Разпоредбата на чл. 18з, ал. 3 ППЗСПЗЗ представлява частен случай на изключенията, предвидени в чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ, при които имотите не се възстановяват на бившите собственици. Неоснователно е и възражението, че замяната е извършена не по ЗТПС, а по реда на ПМС от 26 август 1954 г.- Дв, бр. 72/1954 г., тъй като и по това постановление, което урежда земеустрояването, групирането на земите и одворяването на ТКЗС, ДЗС и МТС замяната на земите при образуване на кооперативните блокове се извършва от комисията и по реда на Закона за ТПС. По изложените съображения следва да се приеме, че ответниците владеят имота на правно основание като собственици и не дължат връщането му на ищците. Решението на въззивния съд в този смисъл е правилно и не са налице касационни основания за отмяната му. Водим от горното настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение