Решение № 3352 от 31.3.2025 г. на ВАС по адм. д. № 11140/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на П. В. С., изтърпяващ наказание лишаване от свобода в Затвора в [населено място], подадена чрез процесуален представител адвокат И. Юруков, против решение 8028/10.06.2024 г., постановено по адм. дело 5777/2023 г. по описа на Административен съд София-град, с което е отхвърлен иска му срещу Главна дирекция Изпълнение на наказанията /ГДИН/ при Министерството на правосъдието /МП/ за присъждане на обезщетение в размер на 50 000 лв. за претърпени неимуществени вреди, в периода 06.06.2021 г. до 20.09.2022 г., вследствие невъзможността да полага възмезден труд поради обявена от съда за незаконосъобразна заповед на главния директор на ГДИН за преместването му в друг затвор. В касационната жалба се излагат твърдения за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Моли решението да бъде отменено, като исковата претенция бъде уважена. Претендира разноски за двете съдебни инстанции. Ответната страна Главна дирекция Изпълнение на наказанията , чрез процесуалния си представител юрк. Л. Николова, с писмено становище оспорва касационната жалба като неоснователна и моли същата да бъде оставена без уважение. Направено е искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна, за която съдебното решение е неблагоприятно, поради което е допустима. Разгледана по същество, е неоснователна. С оспореното решение административният съд е отхвърлил исковата претенция на П. С., изтърпяващ наказание лишаване от свобода, понастоящем в Затвора в [населено място], с която претендира настъпването на неимуществени вреди за периода 06.06.2021 г. до 20.09.2022 г., в следствие на незаконосъобразна Заповед Л-1863 от 04.06.2021 г. на главния директор на ГДИН, с която касаторът е преместен от Затвора в [населено място] в Затвора в [населено място]. Заповедта е отменена като незаконосъобразна с Решение 1348 от 11.07.2022 г. по адм.дело 2761/2021 г. по описа на Административен съд Пловдив. С обжалваното решение П. С. е осъден и да заплати на ГДИН сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение. Доказано е по делото, че ищецът П. С. изтърпява наказание лишаване от свобода. Постъпва в Затвора в [населено място] на 13.02.2018 г. Със Заповед Л-1863 от 04.06.2021 г. на главния директор на ГДИН ищецът е преместен в Затвора в [населено място], където престоява от 06.06.2021 г. до 26.08.2022 г., което обстоятелство се установява с писмени документи и не се оспорва от страните. Касаторът твърди, че в резултат на Заповед Л-1863 от 04.06.2021 г., само и единствено поради преместването си от Затвора в [населено място] в Затвора в [населено място], е бил лишен от възможността да работи и да получава възнаграждение. Преди преместването му е било възлагано да работи като огняр и работник в парова централа с определен 8 часов работен ден. От приложено Становище 3761/19.05.2022 г. се установява, че след постъпването на С. на територията на затвора в [населено място], му е предлагано многократно работа, която той категорично отказвал. Видно от Заповед Л-3361/11.08.2022 г. С. е върнат в Затвора - [населено място] и е бил назначен като работник в парова централа. Заповед Л-1863 от 04.06.2021 г. на главния директор на ГДИН е обжалвана пред Административен съд-Пловдив, за което е образувано дело 2761/2021 г. по описа на съда. С Решение 1348 от 11.07.2022 г. заповедта е отменена като незаконосъобразна. За да постанови обжалваното в настоящото производство пред Върховния административен съд решение, АССГ е обосновал извод, че не ищецът не е доказал кумулативно изискуемите предпоставките за ангажиране на отговорността на ответната страна по реда на чл.1 от ЗОДОВ. Съдът е приел, че правоотношенията по които лишените от свобода полагат труд, не са трудови, тъй като не се каса за правоотношение между равнопоставени субекти. Правата и задълженията на лишените от свобода са уредени в ЗИНЗС и правилника за прилагането му и за ответника няма нормативно установено задължение да възложи работа на лишения от свобода. При тази фактическа установеност съдът е направил извод, че отсъствието на който и да е от елементите от фактическия състав на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ води до извод за неоснователност на предявения иск, а в случая не е установено от ищеца, по безспорен и категоричен начин, наличието на незаконосъобразни действия и вреда, поради което го е отхвърлил. Решението е валидно, допустимо и правилно. В случая не е налице пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между отменената заповед и твърдените вреди. От една страна, полагането на труд в заведението за лишаване от свобода не е гарантирано от закона, а е резултат от възможностите, които съществуват към съответния момент. Освен това е опосредено от режим на разрешение от директора на съответния затвор, който преценява наличието на възможностите за това. Настоящата инстанция споделя и изводите на първоинстанционния съд, че липсват вреди, доколкото тяхното сигурно настъпване трябва да е доказано по делото. Дали лишеният от свобода ще полага труд и най-вече до кога не е зависело само от това дали ще се намира постоянно в Затвора в [населено място], от където незаконосъобразно е бил преместен. Въз основа на приетите по делото писмени доказателства, ищецът многократно е кандидатствал за работа в Затвора в [населено място], но за позиции, които не са били подходящи, предвид основанието, на което е бил преместен, а въз основа на представените по делото докладни записки, на ищеца е била предлагана работа, съобразена с потенциален риск за неговото здраве, която той категорично отказвал. Описаното по-горе води до извода, че ищецът не е бил ограничен да полага труд след преместването му, а е могъл да работи на подходящи за неговото положение позиции. В допълнение, настоящият съдебен състав намира за правилен извода на съда за недоказани по несъмнен начин, че ищецът е претърпял твърдените неимуществени вреди, изразяващи се във физическо и психическо страдание, в степен по-голяма от обичайното за такъв тип преместване от едно място за лишаване от свобода, в друго. Възможно е в процесния период ищецът да е изпитвал чувство на емоционален дискомфорт, каквото би изпитал всеки човек при непланирана промяна на социалната му среда, но в производство, включително и пред настоящата инстанция не са ангажирани каквито и да е доказателства в подкрепа на твърденията за наличие на значителен дискомфорт, изразяващ се в нарушение на съня, нервност, раздразнителност, отчаяние, страх от сериозно уреждане на здравето му. При тази фактическа установеност, правните изводи на решаващия съд, че не са налице предпоставките за осъществяване на отговорността на държавата за вреди спрямо ищеца и настоящ касатор е обоснован и законосъобразен. При отсъствието на дори един от елементите от фактическия състав на материалната норма чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ - иска е неоснователен и правилно е бил отхвърлен от решаващия съд. Решението му ще следва да бъде оставено в сила. При този изход на правния спор претенцията на касатора за присъждане на понесените по делото разноски е неоснователна и не следва да бъде уважена. На ответника следва да бъдат присъдени разноски в размер на 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, Трето отделение