Решение № 355 от 12.10.2009 г. на ВКС по н. д. № 346/2009 г.

Решение № 355 от 12.10.2009 г. на ВКС по н. д. № 346/2009 г., I н. о., НК, докладчик председателят Пламен Томов Подсъдимият А. Й. А. чрез свой защитник е отправил до ВКС касационна жалба по внохд № 194/2009 г. на Великотърновския окръжен съд. По делото е постановена въззивна (нова) присъда от 14 май 2009 г., с която е отменена първоинстанционната оправдателна присъда № 5 от 9март с.г. на Еленския районен съд по нохд № 246/2008 г. и Ат. А. е осъден по обвинението му, че на 21 април 2008 г. е повредил противозаконно чужда недвижима вещ (отсечка повече от километър от третокласен път), причинявайки й значителни имуществени вреди в размер на близо 12 000 лева, резултат от движението по пътя с управлявания от него трактор и прикачената към него дискова брана - престъпление по чл. 216, ал. 5 НК, във връзка с ал. 1. Окръжният съд освен това е наложил на подсъдимия А месеца лишаване от свобода условно за 3 години. В касационната жалба е застъпено разбирането, че с осъдителната присъда е нарушен законът - касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Жалбоподателят квалифицира извършеното деяние не по чл. 216 НК, а като престъпление по транспорта - по чл. 343, ал. 1, б. "а" НК, но смята наказателната отговорност за него само "евентуално" възможна; поначало настоява за отменяне на осъдителната и за "оставяне в сила" на оправдателната присъда на ЕРС. Жалбата е поддържана в съдебното заседание на касационната инстанция, включително писмено, а прокурорът е за нейното отхвърляне. Върховният касационен съд намери, че трябва да остави в сила обжалваната присъда, макар да не споделя всички съображения на окръжния съд в нейна подкрепа, и въпреки че споделя някои от съображенията на жалбоподателя срещу нея. I. Осъдителната присъда трябва да бъде оставена в сила, защото деянието на подсъдимия е все пак престъпно, макар и с погрешна правна квалификация, която обаче е по-благоприятна (с предвидено в закона по-леко наказание) за подсъдимия от правилната. В такива случаи запазването на погрешната правна квалификация на извършеното позволява понасянето все пак на някаква вместо никаква наказателна отговорност, което е не само по-справедливо, но и допустимо от закона (арг. от чл. 304 НПК, според който "Съдът признава подсъдимия за невинен, когато... деянието не съставлява престъпление", а то съставлява такова, когато осъществява някакъв - какъвто и да е - състав на престъпление, независимо от неговата наказуемост; (вж. и р. 587/06-I, Бюл. 6/06). ЕРС е дал вярната правна квалификация на инкриминираното деяние - по чл. 342, ал. 3, б. "а" НК, но неправилно с оглед на горното е сметнал, че тя не позволява осъдителна присъда по грешното обвинение - по чл. 216, ал. 5 НК, във вр. с ал. 1, още повече когато трудно би могло да се отрече, че съставът на това престъпление се включва в (поглъща от) състава на престъплението по чл. 342, ал. 3, б. "а" НК. ВтОС на свой ред е отрекъл неправилно вярната правна квалификация на извършеното като престъпление по транспорта, защото посочения от районния съд чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДвП нямал приложение в случая. ВКС е имал вече възможността да укаже, че задължението на водачите да намалят скоростта ида спрат, когато възникне опасност за движението, не е свързано само с изискването за движение със съобразена скорост (вж. р. 111/00-I, Сб., с. 276, макар и то да е по отменения ЗДвП - между двата закона няма съществена разлика в тази насока). Опасността за движението може да има най-различен (всякакъв) произход: както е прието в цит.решение, с по-голямо основание тя възниква от превишената, отколкото от несъобразената скорост, но е възможно също така тя да бъде последица от всичко друго - обективно или субективно, очаквано или неочаквано, от нечие поведение или от състоянието на пътя или на превозното средство и т.н. Разбира се, и да не беше я отрекъл, ВтОС не би могъл сам да приложи вярната правна квалификация, но не само защото е по-неблагоприятна за подсъдимия. Осъждането за престъпление по транспорта е изисквало да бъде изяснено в по-голяма степен проявлението на създадената опасност на пътя; защото ясно е, че след като асфалтовата покривка няма поначало вида, в който я привел подсъдимият, тя създава рискове за движението, но те би трябвало да бъдат формулирани и по експертен път. II. Изложеното в предходния раздел очертава различията на ВКС и с жалбоподателя. Осъждането на подсъдимия за престъпление по транспорта неправилно се свързва с непредпазливост; в жалбата това всъщност следва единствено от претендираната като възможна правна квалификация по чл. 343 НК - иначе в нея изобщо не се оспорва приетото от съдилищата, че фактически подсъдимият е дал предимство на целта си да се придвижи до новото си работно място, като се е съгласил с влаченето на браната по пътя, причиняващо увреждането му, т.е. не е оспорен евентуалния умисъл към вредите на асфалтовото покритие. Вече в съдебното заседание пред касационната инстанция е направен опит за оспорване на фактите с отношение към вината, но той трябва да бъде признат както за процесуално недопустим, така и за неуспешен: на практика няма хипотеза, която в случая би могла да сочи на непредпазливост. За неуспешно трябва да бъде признато и позоваването на чл. 127, ал. 1, т. 2, 139, ал. 1, т. 1 и на 140, ал. 6 ЗДвП, като на разпоредбите, които съдържат правилата за движение, нарушени от подсъдимия: първата от тях има предвид превозването на товар, какъвто прикачената към трактора брана не е; втората - технически неизправните пътни превозни средства, а в случая, дори да е съществувала, техническата неизправност само по себе си не е причина за вредите; третата - принципната правомерност на придвижването по пътя, която никой не отрича. III. Ръководен от изложеното и още съобразно чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС - I наказателно отделение