Решение № 27 от 4.6.2025 г. на ВАС по адм. д. № 8/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на М. Й., гражданин на Република Турция, подадена чрез процесуален представител адв. Г. Георгиев, против решение 27208 от 16.12.2024 г., постановено от Административен съд - София - град, Първо отделение, 69 състав, по адм. д. 9425/2024 г. В касационната жалба се релевират касационни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК - неправилност на съдебния акт. Касационният жалбоподател оспорва изводите на първостепенния съд за неоснователност на възраженията му срещу процесния административен акт, с който му е отказано предоставяне на право на продължително пребиваване в Република България по негово заявление рег. Е-1783 от 14.08.2024 г. Касаторът счита, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, а именно: чл. 44, ал. 2 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/ и чл. 6, ал. 2 и ал. 5 АПК, както и нарушава конституционната неприкосновеност на личния и семеен живот, уредено в чл. 32, ал. 1 от Конституцията на Република България и чл. 8, пар.1 от ЕКПЧ. Заявява, че съдът не е съобразил, че ответникът не е събрал доказателства за живота и поведението на жалбоподателя до влизането му в затвора и след излизането му оттам, вкл. семейните му отношения и трудовата му дейност. Претендира отмяна на обжалваното съдебно решение и на оспорения отказ за предоставяне на право на продължително пребиваване, като незаконосъобразно постановени. Ответникът - директорът на Дирекция "Миграция" при Министерство на вътрешните работи оспорва касационната жалба чрез упълномощен юрисконсулт Л. Пенева, която в съдебно заседание пледира за отхвърлянето й, тъй като чуждият гражданин е осъден за извършено умишлено престъпление на територията на Република България, което обстоятелство не е спорно и е налице отрицателно становище на Държавна агенция "Национална сигурност" /ДАНС/ за предоставяне право на продължително пребиваване, поради което е правилно заключението на съда, че в случая засягането на правото му на семеен живот е законосъобразно, понеже е налице достатъчно значим интерес, попадащ в хипотезите на ЗЧРБ, както и чл. 8, ал. 2 КЗПЧОС, съгласно който намесата на държавните власти в правото на личен живот е допустимо в случаите, предвидени в закона и необходими в интерес на националната сигурност за предотвратяване на безредици и престъпления. Прави искане за присъждане на разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано становище за допустимост и неоснователност на касационната жалба, защото съдебното решение не страда от касационни пороци, в какъвто смисъл представя подробно писмено заключение. Като прецени данните по делото, Върховният административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба на М. Й. за ПРОЦЕСУАЛНО ДОПУСТИМА - подадена от надлежна страна, против неблагоприятен съдебен акт, в законния преклузивен срок, визиран в нормата на чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество касационната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения: С обжалваното решение 27208 от 16.12.2024 г. е отхвърлена жалбата на М. Й., гражданин на Република Турция, срещу Отказ рег. 5364р-22429 от 16.09.2024 г. на директора на Дирекция "Миграция" МВР, с който на основание чл. 10, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ му е отказано предоставяне на право на продължително пребиваване в Република България, по негово заявление рег. Е-1783 от 14.08.2024 г. и М. Й. е осъден да заплати на Дирекция "Миграция" МВР юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. За да достигне до този резултат решаващият състав на Административен съд - София - град е приел, че процесният административен акт е издаден от компетентния за това орган за административен контрол на чужденците по чл. 14, ал. 1 ППЗЧРБ директор на Дирекция "Миграция" МВР. Атакуваният отказ е мотивиран, съгласно изискванията на чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК и в случая не са допуснати в хода на административното производство съществени процесуални нарушения, които да са ограничили правото на защита на кандидата или ако не бяха допуснати, органът би постановил адм. акт в друг смисъл. Първостепенният съд е счел, че основният спор между страните е по приложението на материалния закон, поради което подробно е обсъдил наличието на основанието, посочено от ответника за формулиране на процесния отказ - чл. 26, ал. 1, вр. чл. 10, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ. В мотивите на обжалваното решение са изложени правни изводи по отношение на всяко от инвокираните с първоинстанционната жалба оплаквания и възражения, които след извършване на задълбочен фактически и правен анализ са преценени като неоснователни. Първостепенният съд е формирал самостоятелни правни заключения относно постъпилото отрицателно писмено становище от ДАНС, като е установил, че чуждият гражданин е осъден за извършено умишлено престъпление на територията на Република България, което съгласно българския закон се наказва с не по-малко от една година лишаване от свобода, който факт не се оспорва от жалбоподателя и се потвърждава и от електронна справка за съдимост на кандидата за продължително пребиваване. Обсъдени са събраните по делото доказателства - свидетелски показания и писмени доказателства и от тях е изведен извод, че в случая не е допуснато твърдяното от жалбоподателя нарушение на принципа за съразмерност, предвиден в разпоредбата на чл. 6 АПК, както и липсва противоречие с изискванията на чл. 8, ал. 2 ЕКПЧ, регламентиращи защита на обществената сигурност, предотвратяване на престъпления, за защита на правата и свободите на другите граждани на обществото ни. Според настоящия съдебен състав обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. При постановяването му не са осъществени нарушения, съставляващи касационни основания, които да налагат неговата отмяна. Въз основа на цялостно изяснена фактическа и правна обстановка, след задълбочено разглеждане аргументите на страните и правнорелевантните факти, първостепенният съд е произнесъл законосъобразен съдебен акт, който следва да остане в сила. Това е така, защото, както в първоинстанционната жалба, така и в касационното производство кандидатът се позовава на основното си право, визирано в чл. 8, пар. 1 ЕКПЧ, според който текст всеки има право на зачитане на неговия личен и семеен живот. Тази разпоредба следва да се тълкува и прилага във връзка с чл. 8, пар. 2 ЕКПЧ, по силата на която при спазване на критериите "предвидени в закона" и "необходими в едно демократично общество" съответната държава може да налага ограничения на това право в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите. Следва да се сподели становището на първостепенния съд, че основанието за намеса на държавата по смисъла на чл. 8, пар. 2 ЕКПЧ следва да има нормативна база, която да е предмет на реален контрол за законосъобразност, което условие в конкретната хипотеза е изпълнено, съобразно нормата на чл. 10, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ. В мотивите на обжалваното решение е извършена вярна преценка и установен справедлив баланс между конкуриращите се интереси интересите на индивида и обществената необходимост, тъй като мерките, предприети от съображения, свързани с обществения ред или обществената сигурност в случая са в съответствие с принципа на пропорционалност и се основават изключително на личното поведение на засегнатото лице, което поведение представлява истинска, реална и достатъчно сериозна заплаха, която засяга някой от основните интереси на обществото. Решаващият съдебен състав е обсъдил приложението на чл. 26, ал. 8 ЗЧРБ, според който текст при преценка на отказ за предоставяне на статут на дългосрочно пребиваване се отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца в Република България, възрастта, здравословното състояние, семейното положение, социалната интеграция, съществуващи връзки в страната или липсата на връзки с държавата по произход. Първостепенният съд е счел за неоснователно оплакването на кандидата, че органът не бил събрал и обсъдил доказателства относно семейния му и личен живот в България преди влизането в затвора през 2013 г. и обективно е обсъдил намиращите се в административната преписка доказателства, че жалбоподателят е станал член на семейството на гражданин на ЕС през 2012 г. От друга страна точно е констатирано, че от данните за три влезли в сила осъждания на лицето за сериозни престъпления грабеж и пренасяне на наркотици в големи размери, по наказателни производства от 2003 г., 2005 г. и 2014 г. е видно, че се касае за трайна престъпна нагласа на чуждия гражданин, санкционирана както от закона, така и ефективно чрез наложено изтърпяване на наказание "лишаване от свобода", като за наложените присъди чуждият гражданин е пребивавал в затвора в Република България в периода от 06.11.2013 г. до 09.06.2023 г. Това означава, че през този период, предхождащ подаването на заявление за продължително пребиваване, чужденецът не е имал социална среда на живот и културни връзки с гражданското общество в страната ни, доколкото е бил в продължителна изолация поради престъпното си поведение, както и, че през това време съпругата на чуждия гражданин е живяла и преодолявала житейски трудности без неговата подкрепа и са й помагали нейните родители, сестра и леля, вкл. в период, когато е имала сериозни здравословни проблеми. Обсъдено е и поведението на жалбоподателя след освобождаването му от затвора - той е напуснал България в посока Турция за близо 6 месеца, а и за около 4 месеца /от 23.07.2024 г. - 27.11.2024 г./ кандидатът има още 6 напускания на държавата ни, които пътувания винаги са предприемани с различни леки автомобили с българска или с турска регистрация. При тези данни първостепенният съд е извел обосновано заключение, че съвкупната преценка на този значителен брой посещения на съседната държава оборват доводите му за липса на социални и културни връзки с нея. Във връзка с твърдението на касdтора, че съдът не бил отчел правото на личен и семеен живот на лицето, касационният съдебен състав възприема становището на първостепенния съд, който правилно е акцентирал, че ЕКПЧ не защитава правото да се живее в определена договаряща държава /делото Abdulaziz, Cabales and Balkandali срещу Обединеното кралство/, като в случая не е доказано, че са налице препятствия за установяване на семеен живот извън Република България. Касационният жалбоподател често посещава държавата си на произход и няма пречка това да се осъществява съвместно със съпругата, вкл. и за нея не съществуват пречки за завръщането й в България с цел лечение. По изложените съображения настоящият съдебен състав намира за неоснователни възраженията на касационния жалбоподател за допуснати в хода на първоинстанционното производство съществени процесуални нарушения и противоречия с материалния закон. Обжалваното решение не страда от инвокираните с касационната жалба пороци - отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. С оглед изхода на спора е основателна претенцията на ответника за присъждане на разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение, възлизащо на 150 лв. На основание горното и на чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,