Решение № 5061 от 10.04.2014 г. на ВАС по адм. д. № 13170/2013 г.

Решение № 5061 от 10.04.2014 г. на ВАС по адм. д. № 13170/2013 г., III о., докладчик съдията Искра Александрова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по две касационни жалби против решение № 17 от 5.07.2013 г., постановено по адм. д. № 73/2013 г. от Врачанският административен съд. Едната жалба е подадена от Румен Първанов чрез пълномощник адв. Петрова и е срещу частта от съдебното решение, в която се отхвърлят три от исковете на ищеца срещу Главна дирекция "Изпълнение на наказанията". От обстоятелствената й част следва, че поддържаните касационни основания са всичките по чл. 209, т. 3 от АПК-неправилно приложение на процесуалния и материалния закон и необоснованост. Иска се отмяна на решението в обжалваната му част и постановяване на друго по съществото на спора, с което да се уважат исковете. Ответниците - Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" (ГДИН) и Министерство на правосъдието (МП) чрез пълномощника им по делото оспорват жалбата. Другата жалба е подадена от ГДИН и е срещу частта от съдебното решение, в която дирекцията е осъдена да заплати обезщетение на ищеца. Твърди се неправилност на решението в обжалваната му част и се иска отмяната му. Наведените касационни основания са всичките по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се заплащане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по тази касационна жалба - Румен Първанов не изразява становище по нея. Върховната административна прокуратура чрез участващия по делото прокурор изразява становище за неоснователност на жалбата, подадена от Румен Първанов и за частична основателност на жалбата, подадена от ГДИН. Върховният административен съд в настоящия съдебен състав преценява касационните жалби като допустими, тъй като са подадени от надлежни страни в рамките на 14-дневния срок за касационно обжалване. По основателността им приема следното: Административният съд е приел, че е сезиран с четири иска с пр. осн. чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ предявени на различни фактически основания, като всеки една е за претърпени вреди през периода -28.01.2012 г. до датата на предявяване на иска -7.02.2013 г., а именно - иск за обезщетение в размер на 5000 лева във връзка с битовите условия в затворническото общежитие, в което е пребивавал ищеца; иск в размер на 1 500 лв. за това, че му е наложено безпричинно наказание, изразяващо се в недопускане на хранителни продукти; иск в размер на 1500 лв. за това, че не е осигурена постоянна телефонна връзка с близките му; иск в размер на 2000 лв. за това, че е бил принуден да бъде "пасивен пушач". Посочено е от съда, че за всяка една от претенциите се претендира начисляване и на законна лихва. Административният съд е приел за установена следната фактическа обстановка - ищецът изтърпява наказание "лишаване от свобода" в ЗООТ "Керамична фабрика" към затвора във Враца от 27.01.2012 г., където е и към датата на предявяване на исковата молба. Въз основа на съвкупната преценка на показанията на разпитаните по делото свидетели и доклада за посещението на Националния превантивен механизъм в затворническото общежитие в гр. Враца през 2012 г. съдът е приел, че битовите условия, при които ищецът е пребивава в затворническото общежитие са били лоши. Преценено е от съда, че пасивно материалноправно легитимиран да отговаря по исковете е ГДИН, тъй като дирекцията е самостоятелно юридическо лице, което осъществява пряко ръководство и контрол върху дейността на местата за лишаване от свобода. Прието е, че с оглед установеното по отношение на битовите условия в затворническото общежитие, ГДИН не е изпълнил задълженията си, произтичащи от чл. 20, чл. 21 от ППЗИНЗС и чл. 73, ал. 1 и 3 и чл. 74 от Наредба № 2/2010 г. за медицинското обслужване в местата за лишаване от свобода. Прието е, че лошите битови условия по време на задържането на ищеца в затворническото общежитие са породили в него неприятни усещания и кожни раздразнения. За да определи размера на обезщетението, съдът е преценил времето (приблизително 1 г.) през което са търпяни негативните последици, както и факта, че те на са довели до трайно увреждане на физическото и психическото състояние на ищеца. Останалите претенции съдът е преценил като недоказани и неоснователни. Посочил е, че в този процес съдът не може да се произнесе, основателно ли е наложеното наказание на ищеца "лишаване от хранителна пратка", тъй като издадената за това заповед подлежи на обжалване в друго производство, а няма данни същата да е обжалвана и отменена. Съдът е преценил като недоказано бездействието на органите на администрацията, вследствие на което не е осигурена постоянна телефонна връзка на ищеца с неговите близки. Съдът е посочил нормата- чл. 72 от ППЗИНЗС, от която произтича задължението на администрацията за оказване на съдействие на лишения от свобода за поддържане и съхранение на семейните връзки и контакти чрез телефонни разговори. Въз основа на показанията на свидетелите съдът е приел, че в общежитието са създадени условия за поддържане на телефонни връзки, както и че ищецът не е доказал наличието на друг ред за това, който да не е бил спазен. По отношение на иска за обезвреда на вредите от това, че ищецът е бил "пасивен пушач" по време на престоя си в общежитието, съдът е признал негативните последици за него от това, но е приел, че не е налице виновно бездействие на органите на затворническата администрация, тъй като в ЗИНЗС и правилника за приложението му, както и в Наредба № 2/2010 г. няма правна норма, която да задължава при настаняване на лишените от свобода в съответните помещения, същите да бъдат разделени на такива за пушачи и за непушачи. Настоящият съдебен състав на касационната инстанция приема следното: По касационната жалба на ГДИН: Жалбата е неоснователна. Неоснователно е възражението на касатора, че към процесния период формално не е налице регламентирано задължение за администрацията на местата за лишаване от свобода, за осигуряване на минимална жилищна площ от 4 кв. м., санитарен възел и постоянно течаща вода в килиите (спалните помещения), където са настанени лишените от свобода, тъй като към този период нормата на чл. 43, ал. 3 от ЗИНЗС и нормата на чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС все още не са влезли в сила. Действително, влизането в сила на посочените норми, които установяват изисквания за минимална жилищна площ за един лишен от свобода, пряк достъп на дневна светлина и възможност за естествено проветряване, количество дневна светлина, отопление, постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода е отложено във времето от законодателя и те не са в сила към процесния период. От друга страна, с чл. 3 от ЗИНЗС е регламентирано, че осъдените не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко или нечовешко отнасяне, като в ал. 2 в три точки са посочени съставите на изтезания, жестоко или нечовешко отношение. Тази забрана е във връзка със забраната за мъчение или нечовешко отнасяне, установена в чл. 29, ал. 1 от Конституцията, както и със забраната за изтезания, установена в чл. 3 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ). Нееднократно ЕСПЧ е посочвал в решенията си, че в общия случай присъдите и тяхното изпълнение не попадат в хипотезите на чл. 3 от Конвенцията, стига неудобствата и страданията, с които те обикновено са съпроводени да не надминават необходимото за изпълнението им. В решенията си ЕСПЧ подчертава, че приложението на чл. 3 от Конвенцията изисква засягането да води до унижение, което надминава това, което обикновено съпътства наказанието лишаване от свобода. (т. 111 от решението по делото Навущаров срещу България; т. 134 от решение по делото Малечков срещу България; т. 45 от решението по делото Тодор Тодоров срещу България). В конкретния случай, от установените по делото факти и обстоятелства, може да се направи извод, че битовите условия, в които е пребивавал ищецът по време на престоя му в затворническото общежитие са довели до стрес, трудности и страдание, които надхвърлят неизбежното ниво на страдание, присъщо на задържането. С бездействието си да осигури приемливи битови условия по време на изтърпяване на наказанието от ищец по време на престоя му в затворническото общежитие, ГДИН му е причинил вреда, която следва да обезщети. По касационната жалба на Румен Първанов: Настоящият съдебен състав на касационната инстанция преценява като занижен размера на присъденото обезщетение на ищеца за претърпените от него неудобства във връзка с битовите условия, в които е пребивавал по време на престоя му в затворническото общежитие. От доказателствата по делото се установяват крайно лоши битови условия през процесния период в затворническото общежитие от открит тип "Керамична фабрика", в което е пребивавал ищецът. Видно от съдържанието на приетия като доказателство по делото доклад за посещението на националния превантивен механизъм в затвора в гр. Враца, общежитието към затвора в гр. Враца, поправителния дом в Бойчиновци и арестите н градовете Монтана, Лом, Враца, Видин и Оряхово (09-13.07.12) е, че в резултат на лошите битови условия и липсата на трудова заетост, значителна част от лишените от свобода, пребиваващи в затворническото общежитие са заявили желанието си за връщане в затвора. С оглед описаните битови условия от свидетелите, разпитани от съда и продължителността на периода, в който ищецът е пребивавал при тези условия, настоящият съдебен състав преценява, че справедливият размер на обезщетението, което се следва на ищеца за причинените му неудобства и страдания в резултат на установените тежки битови условия, в които е пребивавал е 1000 лева. Следователно, решението на административния съд в частта, в която е отхвърлил този иск за разликата над присъдените 700 лева до 1000 лева следва да се отмени, а вместо това на ищеца се присъди тази разлика. В останалата част в която е отхвърлен този иск за разликата (от 4000 лева) над 1000 лева до пълния предявен размер от 5000 лева, решението е правилно и следва да се потвърди. Правилно е решението на съда, с което е отхвърлен иска на ищеца за присъждане на обезщетение за причинени му по негови твърдения вреди вследствие на незаконосъобразни действия на служители на ГДИН и изразяващи се в безпричинно наказание - недопускане на хранителни продукти. За да обоснове неоснователност на иска, съдът е приел, че в този процес не може да се произнася основателно ли е наложено наказанието на ищеца "лишаване от хранителна пратка", тъй като издадената заповед подлежи на обжалване в друго производство. Съображенията на съда са правилни, но те са относими за периода 4.01.2013 г. ( връчването на ищеца на заповед с рег. № 6 за наказване на ищеца с "лишаване от хранителна пратка за срок от 2 месеца" -7.02.2013 г. (датата на предявяване на исковата молба). За останалия процесен период от 28.01.2012 г. до 4.01.2013 г. ищецът, чиято е доказателствената тежест, не е доказал, че и през периода преди въпросната заповед по отношение на него, не са допускани хранителни продукти. Искът като недоказан, правилно е отхвърлен като неоснователен. Правилно е решението на съда в частта, в която е отхвърлен иска за обезвреда на твърдяните вреди от липсата на постоянна телефонна връзка на ищеца с близките му. Съдът правилно е посочил релевантната разпоредба - чл. 72 от ППЗИНЗС . Посочената разпоредба гласи, че администрацията на затвора или поправителния дом съдейства активно на лишените от свобода за поддържане и съхраняване на семейните връзки и контакти с външния свят - свиждания, кореспонденция и телефонни разговори, като осигурява подходящи условия за това. Видно от разпоредбата на чл. 79 от ППЗИНЗС е, че лишените от свобода могат да провеждат телефонни разговори за своя сметка чрез телефонен апарат от доставчик на телефонни услуги, с който има сключен договор, с лица, посочени от тях в писмена заявка и утвърдени от началника на затвора, поправителния дом или затворническото общежитие. Ищецът не е доказал иска си. Ищецът не е доказал, че е подал такава писмена заявка до началника на затворническото общежити, в която да сочи близките си, с които ще провежда телефонни разговори. От друга страна, както правилно е посочил административният съд, от показанията на разпитаните по делото свидетели се установява, че на лишените от свобода, пребивавали в затворническото общежитие през процесния период фактически е осигурен телефонен апарат. Ищецът не е доказал твърдението си, че предоставяните телефонни услуги са прекалено скъпи и са на цени, различни от тези на които се предлагат на останалите граждани. Това твърдяно обстоятелство подлежи на доказване с писменни доказателства (фискални бонове) за заплащани от ищеца фонокарти или телефонни услуги, каквито по делото не са представени. По същите съображения, не може да се приеме за основателно възражението му, че в случая е налице нарушение на чл. 8 от ЕКПЧ и не е зачетено правото на семеен живот на ищеца. Установено е по делото (от изпратеното досие на ищеца) е, че ищецът има родители и дъщеря, които попадат в понятието "семейство", но както се посочи и по-горе, ищецът не е доказал, че е зявил пред началника на общежитието по надлежния ред желанието си да поддържа телефонна връзка с тях. Правилно е решението на административния съд като краен резултат и в частта относно отхвърлянето на иска за присъждане на обезщетение във връзка с твърдяните неимуществени вреди, претърпени от ищеца с оглед положението му на "пасивен пушач", но по мотиви, различи от изложените от съда. Недоказан е останал редът в затворническото общежитие по отношение на тютюнопушенето. По делото не са изискани за представяне Правилата за вътрешния ред в затворническото общежитие, от които да се установи, какъв е той по отношение на тютюнопушенето, какви са предвидените мерки и възможности за спазването му, зада се прецени налице ли е бездействие на администрацията на затворническото общежитие. Искът като недоказан, правилно е отхвърли като неоснователен. По тези съображения, настоящият съдебен състав на Върховния административен съд