Решение № 97 от 21.12.2020 г. на ВКС по н. д. № 336/2020 г.

Решение № 97 от 21.12.2020 г. на ВКС по н. д. № 336/2020 г., III н. о., НК, докладчик съдията Милена Панева Производството е по реда на чл. 420, ал. 1 вр. чл. 422, ал. 1, т. 4 НПК. Образувано е по искане на осъдения Х. А. М. за възобновяване на наказателното производство по НОХД № 103/2014 г. по описа на Военен съд - гр. Сливен с последваща отмяна на всички, постановени в рамките на същото съдебни актове по него в частта, касаеща се до признаването на М. за виновен в извършване на престъпление по чл. 242, ал. 1, б. "д" НК и осъждането му по този текст от материалния закон и връщане на делото в досъдебната фаза за провеждането му от органи с обща компетентност. В искането се изтъква, че с решение на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), постановено по делото "М. срещу България (жалба № 1230/2017 г.) и станало окончателно на 28.02.2020 г. е установено нарушение на чл. 6 § 1 от Европейската конвенция за защита правата на човека (ЕКПЧ). Според искането това решение има съществено значение за делото в частта, с която М. е окончателно признат за виновен и е осъден. Настоява се, че в решението е критикувана експлозивната компетентност на военните съдилища в България да съдят цивилни граждани единствено поради факта на възведено срещу тях обвинение за престъпление, извършено в съучастие с военен/военни, а се поддържа разбирането, че във всеки отделен случай подсъдността трябва да се преценява във връзка с конкретни и убедителни причини, наличието на каквито не е изследвано и установено в рамките на наказателното производство срещу М., а и самият състав на ЕСПЧ не констатира. В съдебното заседание осъденият М., редовно призован, не се явява. Представлява се от упълномощеният му защитник – адв. В., която поддържа искането и изложените в него съображения и моли то да бъде уважено. Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за отхвърляне на искането. Настоява, че статутът на военните съдии в България осигурява гаранции за независимост и безпристрастност, а събирането, проверката и оценката на доказателствата от тях се извършва по предвидения в НПК за всички съдилища ред. Подчертава и това, че в конкретния случай се касае за съвместна престъпна дейност на няколко лица, което изисква разглеждане на делото от един и същи съд спрямо всички. Предлага прочит на решението на ЕСПЧ, според който предвид изключителната компетентност на военните съдилища съгласно чл. 396, ал. 2 НПК "оплакването на жалбоподателя не може да промени нищо по процедурата". Заявява мнение, че съобразно с императива на посочената разпоредба при възобновяване на делото същото ще трябва отново да бъде разгледано и решено от военен съд. От друга страна, за да е налице основанието по чл. 422, ал. 1, т. 4 НПК за възобновяване, е необходимо констатираното от ЕСПЧ нарушение да има съществено значение за делото, т. е. отстраняването му да доведе до съществена промяна на фактите или правото, а констатираното от ЕСПЧ нарушение се касае единствено до законодателството. Настоящият състав на ВКС, след като обсъди становищата на страните и подкрепящите ги доводи във връзка с обективните данни по делото, прие за установено следното: С присъда № 5 от 08.04.2013 г., постановена по НОХД № 268/2012 г. състав на Сливенския военен съд е признал гр. л. Х. А. М. за виновен в извършване на престъпления, както следва: по чл. 321, ал. 3, пр. 2, т. 1 вр. ал. 1 НК, за което и при условията на чл. 54 НК му е наложил наказание от пет години лишаване от свобода и по чл. 242, ал. 1, б. "д" и б. "ж" вр. чл. 20, ал. 4 вр. чл. 18, ал. 1 НК, за което при условията на чл. 54 НК му е наложил наказание от три години и шест месеца лишаване от свобода и глоба в размер на 20 000 лв. На осн. чл. 23, ал. 1 НК съдът е групирал така наложените наказания, като е определил едно общо наказание в размера на най-тежкото от тях, а именно пет години лишаване от свобода, търпимо при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип, към което на осн. чл. 23, ал. 3 НК е присъединил изцяло наказанието глоба. Със същата присъда В. Н. Ч. (бивш главен старшина), гр. л. О. А. Х. (О. А. М.), гр. л. А. О. М. и гр. л. И. М. В. са признати за виновни в извършване на престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 2, т. 2 вр. ал. 2 НК и при условията на чл. 54 НК на всеки от четиримата е наложено наказание от по три години лишаване от свобода, изпълнението на което по отношение на Х., М. и В. е било отложено на осн. чл. 66, ал. 1 НК за срок от по пет години за всеки от тях. С тази присъда В. Ч. е признат за виновен в извършването и на престъпление по чл. 242, ал. 1, б. "д" и б. "ж" вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 18, ал. 1 НК и при условията на чл. 54 НК му е наложено наказание от три години и шест месеца лишаване от свобода и глоба в размер на 20 000 лева. На осн. чл. 23, ал. 1 НК съдът е групирал наложените на Ч. наказания, като е определил едно общо наказание в размер на три години и шест месеца лишаване от свобода, търпимо при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип, като към него и на осн. чл. 23, ал. 3 НК е присъединил наказанието глоба от 20 000 лева. Все със същата присъда гр. л. А. А. З. е признат за невиновен и е оправдан по обвинението по чл. 321, ал. 3, пр. 2, т. 2 вр. ал. 2 НК. С присъдата е приложен чл. 59, ал. 1 НК и е извършено разпореждане с веществените доказателства по делото. С решение № 37 от 30.10.2013 г., постановено по ВНОХД № 26/2013 г. състав на Военно-апелативният съд на Република България е потвърдил така постановената присъда изцяло. В рамките на упражнен по инициатива на част от подсъдимите по делото инстанционен контрол и с решение № 225 от 15.07.2014 г. по н. д. № 184/2014 г. състав на Върховния касационен съд, трето наказателно отделение е отменил посочения въззивен акт в частта, потвърждаваща осъждането на М., Ч., Х., М. и В. и е върнал делото за ново разглеждане в отменената част от друг състав на апелативната инстанция с оглед отстраняване на констатирани съществени процесуални нарушения. При повторната въззивна проверка от Военно-апелативния съд, с решение № 31 от 10.11.2014 г. по ВНОХД № 31 І2014 г. състав на този съд е отменил първоинстанционната присъда и е върнал делото на първата инстанция. При новото разглеждане на делото и с присъда № 9 от 15.07.2015 г., постановена по НОХД № 103/2014 г. състав на Сливенския военен съд е признал гр. л. Х. А. М. за виновен в извършване на престъпления, както следва: по чл. 321, ал. 3, пр. 2, т. 1 вр. ал. 1 НК, за което при условията на чл. 54 НК му е наложил наказание от пет години лишаване от свобода и по чл. 242, ал. 1, б. "д" и б. "ж" вр. чл. 20, ал. 4 вр. чл. 18, ал. 1 НК, за което при условията на чл. 54 НК му е наложил наказание от три години лишаване от свобода и глоба в размер на 20 000 лв. На осн. чл. 23, ал. 1 НК съдът е групирал така наложените наказания, като е определил общо и най-тежко наказание в размер на пет години лишаване от свобода, търпимо при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип, към което на осн. чл. 23, ал. 3 НК е присъединил изцяло наказанието глоба. С тази присъда В. Н. Ч. (бивш главен старшина), гр. л. О. А. Х. (О. А. М.), гр. л. А. О. М. и гр. л. И. М. В. са признати за виновни в извършването на престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 2, т. 2 вр. ал. 2 НК и при условията на чл. 54 НК на всеки от четиримата е наложено наказание от по три години лишаване от свобода, изпълнението на което по отношение на Х., М. и В. е било отложено на осн. чл. 66, ал. 1 НК за срок от по пет години за всеки от тях. Със същата присъда В. Ч. е признат за виновен в извършването и на престъпление по чл. 242, ал. 1, б. "д" и б. "ж" вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 18, ал. 1 НК и при условията на чл. 54 НК му е наложено наказание от три години лишаване от свобода и глоба в размер на 20 000 лева. На осн. чл. 23, ал. 1 НК съдът е групирал наложените на Ч. наказания, като е определил едно общо наказание в размер на най-тежкото сред тях, а именно три години лишаване от свобода, изпълнението на което е отложил на осн. чл. 66, ал. 1 НК за срок от пет години, считано от влизането на присъдата в сила, като към него и на осн. чл. 23, ал. 3 НК е присъединил наказанието глоба от 20 000 лева. С решение № 32 от 08.02.2016 г. по ВНОХД № 28/2015 г. състав на Военно-апелативния съд е потвърдил изцяло така постановената присъда. С решение № 113 от 24.06.2016 г. по к. н. д. № 339/2016 г. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение е изменил посочения въззивен акт, като го е отменил в частта относно осъждането на всички подсъдими по чл. 321 НК, а по отношение на М. и Ч. - и по отношение на осъждането на всеки от двамата по чл. 242, ал. 1, б. "ж" НК и е постановил оправдаване в тази част. В останалата му част въззивното решение е потвърдено. Последвало е оплакване на осъдения М. пред ЕСПЧ (жалба № 1230/17), че воденият по отношение на него процес пред военния и военно-апелативния съд в България не е отговарял на изискванията на чл. 6 § 1 ЕКПЧ, тъй като съставите на тези съдилища, включващи съответно военен съдия и двама офицери - за първоинстанционния и трима военни съдии - по отношение на въззивния, не могат да бъдат разглеждани като независими и безпристрастни, а съдебното производство по отношение на гражданско лице пред юрисдикции, състоящи се единствено от военни е само по себе си в нарушение на чл. 6 § 1 ЕКПЧ. С решението по образуваното по горепосочената жалба дело "М. срещу България" ЕСПЧ е приел, че възраженията на жалбоподателя срещу независимостта и безпристрастността на разгледалите делото му състави на инстанционните военни съдилища в България имат обективни основания, като е налице нарушение на чл. 6 § 1 ЕКПЧ. Съдът е посочил, че принципно Конвенцията не забранява военните съдилища да разглеждат наказателни дела срещу членове на въоръжените сили, стига да са спазени гаранциите по чл. 6 § 1 от ЕКПЧ за независимост и безпристрастност. Но предаването на цивилни лица за съдене от военен съд може да породи основателни съмнения в обективната безпристрастност на такъв съд, като в решението се акцентира върху развитието на концепцията за военните съдилища на международно ниво, препоръчваща на държавите да ограничат юрисдикцията им спрямо цивилни лица в полза на съдилищата с обща компетентност. Съдът се позовава на своята практика, според която правомощията на военните съдилища, когато съдят цивилни, не трябва да произтичат автоматично от процесуалния закон, а трябва да съществува възможност във всеки отделен случай подсъдността да се преценява въз основа на конкретни и "убедителни причини" (M. срещу Румъния, ж. № 59892/2000; E. срещу Турция, ж. № 47533/99). Отбелязано е, че общото и абстрактно възлагане на компетентност на военните съдилища по отношение на цивилни лица може да постави тези лица в значително по-различно положение от това на гражданите, изправени пред съдилища с обща компетентност, като се стигне до различия в третирането. Отбелязано е, че делото на жалбоподателя е било подсъдно на инстанционните военни съдилища единствено защото един от съучастниците е бил военен, а не защото престъплението е имало отношение към въоръжените сили в страната или към тяхното имущество. Констатирано е отсъствието в българското законодателство на възможност за индивидуална преценка на необходимостта от разглеждане на отделното дело срещу цивилно лице от военен съд. Съдът е отбелязал, че в конкретния случай не се установява наличие на изключителни обстоятелства, които да оправдаят съденето на цивилен гражданин от военен съд. По отношение статута на военните съдии в решението е посочено, че българското законодателство предвижда за тях режим много близък до статута на съдиите от общите съдилища, а при разглеждането на делата тези съдии прилагат същите процедурни правила, важими при разглеждането на наказателните дела от съдилищата с обща компетентност. Същевременно независимостта и безпристрастността на съдиите от военните съдилища са поставени под съмнение от факта на формалната им принадлежност към военните, от факта, че получават чин и имат задължение да се подчиняват на военната дисциплина, както и от статутът на съдебните заседатели, които са офицери от действащата армия. Тези характеристики на военните съдилища не позволяват според Съда те да бъдат разглеждани като еквивалентни на общите съдилища в страната. По тези съображения ЕСПЧ е стигнал до извода, че правото на осъдения М. по чл. 6 § 1 ЕКПЧ делото му да бъде разгледано от независим и безпристрастен съд е нарушено. Решението е станало окончателно на 28.02.2020 г. и съгл. чл. 46 ЕКПЧ е придобило задължителна сила за България като ответник в производството. Очевидно при това фактическо положение допустимостта на искането е извън всяко съмнение, доколкото то е подадено от легитимен от гледище на чл. 420, ал. 2 НПК субект и в установения с чл. 421, ал. 3 НПК срок. Искането е подадено в законоустановена хипотеза, като първата от предпоставките по чл. 422, ал. 1, т. 4 НПК за възобновяване на наказателното производство е налице - издадено е решение на ЕСПЧ, с което е установено нарушение на Конвенцията, свързано с накърняване на правата на лице относно неговото участие в приключило наказателно производство като страна – подсъдим. Това решение има съществено значение за делото предвид естеството на констатирания с него процесуален порок по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, свързан с накърняване на изискванията на чл. 10, чл. 11, ал. 2 и чл. 14, ал. 1 НПК. Във връзка с мнението на прокурора от ВКП, че за да е основание за възобновяване на наказателното производство по чл. 422, ал. 1, т. 4 НПК, констатираното с решението на ЕСПЧ нарушение трябва да е от такова естество, че отстраняването му да води до промяна във фактическите или в правните констатации на съда, следва да се отбележи, че чл. 6 § 1 ЕКПЧ поначало не гарантира правилност на изхода при решаването на делата пред националните съдилища, а единствено установява гаранции за справедливост на процеса, нарушаването на които само по себе си поставя под съмнение справедливия изход от този процес. Съображенията на прокурора, че статутът на военните съдии в България обезпечава независимостта и безпристрастността им, че в дейността си по събиране, проверка и оценка на доказателствата те се ръководят от същите процесуални правила, които прилагат съдиите от общите съдилища, а отделно от това разследването на престъпленията, извършени в условията на съучастие изисква общ процес срещу всички съучастници, не изискват отговор различен от този, който им е даден в решението на ЕСПЧ (§§ 41 - 47). Неприемливо е и мнението, че решението на ЕСПЧ не може да бъде основание за възобновяване, доколкото с него е установено несъответствие на българския национален закон с разпоредба на ЕКПЧ. Преди всичко в § 44 и в § 48 от решението е направено заключение на Съда в смисъл по-различен от съдържащия се в предложения от прокурора прочит на този акт. Констатацията на Съда е не, че оплакването на жалбоподателя пред него не би могло да промени нищо по процедурата, предвид изключителната компетентност на военните съдилища в България, произтичаща пряко от разпоредбите на чл. 396, ал. 2 НПК и чл. 411а НПК, а че оплакването му пред Върховния касационен съд в рамките на инициирания от него инстанционен контрол по приключилото наказателно производство не е могло да постигне този ефект по посочените причини. Тази констатация следва да се интерпретира в контекста на извършената от ЕСПЧ проверка за изчерпване на вътрешноправните способи за защита от страна на жалбоподателя, доколкото защитата, която Съдът дава е само субсидиарна - след като са били използвани в тази насока всички средства, които гарантира националния закон. Съгласно диспозитива на решението, обвързващ България като страна по Конвенцията, установено е нарушение на чл. 6 § 1 ЕКПЧ. Касае се за разпоредба с кардинално значение в системата на ЕКПЧ, доколкото тя прокламира едно от ръководните начала, заложени във фундамента на всяко съвременно демократично общество - върховенството на закона и особено същественото значение, което правораздаването има за утвърждаването на това начало, като подчертава средищната роля на съда при налагането и укрепването на принципа на справедливостта като общопризнат, основен принцип. Закриляното от тази разпоредба право - това на справедлив процес е по своята същност база за ефективността на останалите права по Конвенцията и протоколите към нея, защото нито едно от тях не би могло да бъде ефикасно упражнено, ако не съществува действен механизъм за съдебната му защита пред независим и безпристрастен съд. Справедливото правораздаване представлява в същността си символ на самата организирана държавна власт и фактор за налагане и запазване на реда в обществото, като гарантира равен мащаб за правните субекти и за реализацията на техните права и съдейства за изграждането на отделния човек като гражданин, имащ както волята и доверието да отстоява конституционните си права, така и съзнанието за доброволно изпълнение на правните си задължения. Затова и според практиката на ЕСПЧ правото на справедлив процес заема толкова важно място в демократичното общество, че е невъзможно да има каквито и да е ограничения в тълкуването на чл. 6 § 1 ЕКПЧ (P. срещу Франция). Ето защо отклонение от който и да е от аспектите, обезпечаващи прилагането на чл. 6 § 1 ЕКПЧ съставлява нарушение на закриляното от тази разпоредба право на справедлив съдебен процес и изправя държавата пред необходимостта да вземе мерки - комплексни и/или индивидуални за поправянето му. Ексклузивната компетентност на военните съдилища в България по отношение на цивилни граждани и липсата в действащия процесуален закон на възможност за конкретна преценка във всеки отделен случай на необходимостта делото срещу цивилно лице да бъде разгледано от военен съд е решаваща за допускането на констатирания от Съда порок и в този аспект и за крайната констатация, че е налице нарушение на чл. 6 § 1 ЕКПЧ. От направения в решението на Съда коментар е очевидно, че действащият модел на българския НПК относно компетентността на военните съдилища се явява в нарушение на чл. 6 § 1 ЕКПЧ. От гледище на това решение необходимостта от промяна в законодателството ни се налага като необходим способ за неговото изпълнение. Но това е само един от аспектите на задължението на държавата като ответник в приключилото производство пред ЕСПЧ да изпълни решението на Съда.