Решение № 285 от 14.06.2011 г. на ВКС по н. д. № 1567/2011 г.

Решение № 285 от 14.06.2011 г. на ВКС по н. д. № 1567/2011 г., III н. о., НК, докладчик съдията Красимир Харалампиев Производството е образувано по касационни жалби от подсъдимия В. В. И. и от защитника му срещу въззивно решение № 32 от 09.03.2011 г. постановено по внохд № 3/2011 г. на Великотърновския апелативен съд, с което е била потвърдена първоинстанционната присъда по делото. В жалбите се сочат касационните основания за проверка по чл. 348, ал. 1, т. т. 1 и 3 от НПК. Неправилно е приложен материалния закон предвид на това, че според защитата не е налице квалификацията на деянието по т. 6, предл. последно на чл. 116 от НК. Конкретни доводи по това оплакване в касационните жалби не са изложени. Нарушен е законът и по начина на определяне на наказанието на подсъдимия по реда на чл. 58а НК, тъй като не е приложена правилно разпоредбата на чл. 2, ал. 2 от НК, а това от своя страна е довело до налагането на явно несправедливо наказание. Твърди се, че съдилищата са определили наказанието на подсъдимия при условията на чл. 58а от НК, но в редакцията на разпоредбата в ДВ бр. 27/2009 г., вместо при редакцията й в ДВ, бр. 26/2010 г., която е по-благоприятна за подсъдимия. Прави се искане за изменение на въззивното решение с приложение на закон с по-леко наказуем наказателен състав, като се приложи правилната редакция на чл. 58а от НК и се намали наложеното на И. наказание, както и размерите на присъденото обезщетение. Пред касационната инстанция защитникът на подсъдимия поддържа жалбите по изложения в тях съображения и искания. Гражданските ищци и частни обвинители редовно призовани не се явяват и не изпращат представител. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение, че жалбите на подсъдимия са основателни по отношение довода за допуснато нарушение при определяне на наказанието, като не е приложена сега действащата разпоредба на чл. 58а от НК, която е по-благоприятна за дееца и по силата на чл. 2, ал. 2 от НК тя следва да намери приложение. Това нарушение според представителя на ВКП може да бъде отстранено от настоящата инстанция, в съответствие правомощията й по чл. 354, ал. 2 от НПК. В останалата част оплакванията на подсъдимия са неоснователни и поради това, жалбите следва да се остави без уважение, а обжалваният съдебен акт се остави в сила. За да се произнесе, Върховният касационен съд съобрази следното: С присъда № 30 от 12.11.2010 г. по нохд № 548/2010 г. Ловешкият окръжен съд е признал подсъдимия В. В. И. за виновен в това, че на 15.03.2010 г. около 20.30 часа в [населено място], обл. Л., умишлено и с особена жестокост умъртвил В. В. И. от [населено място], поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. последно, във вр. чл. 59а от НК/ в редакцията й в ДВ, бр. 27/2009 г./ е осъден на четиринадесет години и единадесет месеца лишаване от свобода. На основание чл. 61, ал. 2 от ЗИНЗС съдът е определил наложеното наказание подсъдимия да изтърпи при първоначален "Строг" режим в затвор. На основание чл. 59, ал. 1 от НК от наказанията е приспаднато времето, през което В. И. е бил с мярка за неотклонение "Задържане под стража", считано от 24.03.2010 г. Подсъдимият В. В. И. е осъден да заплати на гражданските ищци С. В. И. и Стана В. Б. сумите от по сто хиляди лева за всеки от тях, представляващи обезщетения за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 15.03.2010 г. до окончателното им изплащане. По реда на чл. 189, ал. 3 и чл. 301, ал. 1, т. 12 НПК съдът се е произнесъл по веществените доказателства, по направените по делото разноски и по дължимата такса върху размера на уважените искове, които присъдил в тежест на подсъдимия. С обжалваното решение на Великотърновския апелативен съд присъдата е потвърдена. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в очертаните от чл. 347, ал. 1 от НПК рамки, намира жалбата на касатора за неоснователна. Недоволството на жалбоподателя в довода за неправилно приложение на закона се свежда до несъгласие с приложена от предходните съдебни инстанции редакция на чл. 58а от НК, приета с ДВ бр. 27/2009 г., а не в последващата й редакция в ДВ, бр. 26/2010 г., която според защитата е по-благоприятна за подсъдимия. Производството по делото е протекло пред първоинстанционния съд по реда на глава ХХVII от НПК - чл. 371, т. 2 от НПК, тъй като подсъдимият В. И. преди да започне съдебното следствие по общия ред в присъствие на упълномощения от него защитник и след неговото изрично искане, с пълното съзнаване на последиците от своето изявление, е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като изрично се е съгласил за тях да не се събират доказателства. След като е констатирал, че самопризнанията на И. се подкрепят от събраните на досъдебното производство доказателства, съдът е обявил, че при постановяване на присъдата ще се ползва от тях и от признанието на подсъдимия и е разгледал делото по реда на чл. 372, ал. 4, във вр. чл. 373, ал. 2 от НПК. При определяне на наказанието на подсъдимия първоинстанционният съд го е индивидуализирал при условията на чл. 58а от НК, в редакцията в ДВ, бр. 27/2009 г. Настоящият касационен състав намира, че действително е допуснато неправилно приложение на закона при определяне наказанието на подсъдимия, но нарушението не е във вреда на подсъдимия, а обратното - в негова полза, поради следното: Престъплението по чл. 116 от НК, за което подсъдимият е признат за виновен, е извършено на 15.03.2010 г. и за него законодателят е предвидил алтернативни наказания - лишаване от свобода от петнадесет до двадесет години, доживотен затвор или доживотен затвор без замяна. Към този момент, съгласно чл. 369а от НПК /редакция с ДВ бр. 27/2009 г., действал до 27.05.2010 г./, за престъплението извършено от И. е било недопустимо провеждането на съкратено съдебно следствие. Ловешкият окръжен съд е дал ход на делото на 12.11.2010 г. Към тази дата разпоредбата на чл. 369а от НПК /със ЗИД НПК - ДВ бр. 32/2010 г. /, забраняваща провеждането на съкратено съдебно следствие при престъпления, свързани с умишлено причиняване на смърт, е била отменена и е станало възможно прилагането на глава ХХVII от НПК за престъплението, в което И. е бил обвинен. Подсъдимият се е възползвал от тази възможност при хипотезата на чл. 371, т. 2 от НПК, което е предопределило и необходимостта от определяне на наказанието по реда на чл. 373, ал. 2 НПК и при условията на чл. 58а от НК. Първоинстанционният съд е спазил процесуалните изисквания за провеждане на съкратеното съдебно следствие по глава ХХVII НПК, но последващите му изводи по приложимия закон/споделени впоследствие и от въззивния съд/ и по-конкретно, че са налице предпоставките за приложение на чл. 58а от НК, в редакцията й в ДВ, бр. 27/2009 г., във вр. чл. 2, ал. 2 от НК при определяне на наказанието на подсъдимия са неправилни и незаконосъобразни. Съдът е следвало да приложи сега действащата редакция на чл. 58а НК /ДВ, бр. 26/2010 г., в сила от 06.04.2010 г./, актуална към момента на провеждане на съдебното следствие. На първо място, както първоинстанционният, така и въззивният съд неправилно са тълкували и приложили разпоредбата на чл. 58а от НК /ред., ДВ, бр. 27/2009 г./, като са определили през призмата на чл. 2, ал. 2 от НК приложението й и индивидуализирали наказанието на подсъдимия при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК. От съдържанието на чл. 58а от НК /ред., ДВ, бр. 27/2009 г. / е видно, че при нея законодателят е уредил две възможни хипотези в производство по чл. 372, ал. 4 от НПК: а/ когато съдът постанови осъдителна присъда, по това производство той не може да наложи най-тежкото по вид наказание при алтернативно предвидените за престъплението наказания; б/ в останалите случаи, при такова производство съдът определя наказанието при условията на чл. 55 НК. Следователно, при така коментираната и проведена диференцирана процедура, според отменената норма, когато са предвидени за престъплението алтернативни наказания по чл. 37, ал. 1, т. 1 и т. 1а, НК, съдът е обвързан да определи по вид наказанието "лишаване от свобода" в рамките на минималния и максималния му предвиден размер в наказателния състав /в случая от петнадесет до двадесет години лишаване от свобода/, което изключва налагането му под минимума и приложението на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК Друг подход за определяне на наказанието е заложен от законодателя в сега действащата норма на чл. 58а, ал. 2 от НК, когато за дадено престъпление са предвидени алтернативни наказания, а именно: първо, съдът следва да определи вида на наказанието, съобразно чл. 57, ал. 1 от НК, като действа ограничението на чл. 58а, ал. 2 НК - да не се налага наказанието "доживотен затвор без замяна", а ако се определи "доживотен затвор", то това наказание се заменя с лишаване от свобода от двадесет до тридесет години, като във всеки отделен случай наказанието се индивидуализира между минималния размер за престъплението предвиден в Особената част на НК и най-високия размер посочен в ал. 2 на чл. 58а НК, т. е. от петнадесет до тридесет години лишаване от свобода. Когато съдът прецени, че са налице обстоятелствата за налагане на най-лекото от предвидените в състава на чл. 116 НК наказания /от петнадесет до двадесет години лишаване от свобода/, то индивидуализирането му следва да се определи при отчитане обстоятелствата по чл. 54 НК или при тези по чл. 55 от НК/ за последните обаче, следва да се изложат подробни и убедителни аргументи, каквито в случая съдилищата не са констатирали/ и след преценката по чл. 58а, ал. 4 от НК. Тук следва да се отбележи, че разпоредбата на ал. 1 от същата норма е неприложима, когато са предвидени алтернативните наказания "доживотен затвор" и лишаване от свобода. Първоинстанционният съд е преценил, че не са налице условията за налагане на наказанието "доживотен затвор", а следва да се наложи на подсъдимия лишаване от свобода. В конкретния случай, редакцията на чл. 58а от НК в ДВ бр. 26/2010 г. е единственият възможен приложим материален закон за определяне на наказанието на подсъдимия И.. При тази редакция на нормата, след като съдът е приел за най-подходящо наказанието лишаване от свобода, то това наказание е следвало да се определи в пределите на минималния и максималния му размер, предвиден за престъплението в Особената част на Наказателния кодекс, т. е. от петнадесет до двадесет години лишаване от свобода. От изложеното може да се направи извод, че актуалната разпоредба на чл. 58а НК, в случая не е в конкуренция с предишната й редакция-ДВ, бр. 27/2009 г., тъй като и при двете наказанието на подсъдимия не може да се определи под минимално предвиден за престъплението размер от петнадесет години лишаване от свобода. Ето защо, първоинстанционният и въззивният съд са допуснали закононарушение и неправилно са индивидуализирали наказанието на подсъдимия на основание чл. 58а от НК в редакцията й от ДВ бр. 27/2009 г., но настоящата инстанция може единствено да констатира този факт, тъй като липсва подаден надлежен протест за отстраняване на допуснатото закононарушение и касационното производство е образувано единствено по жалба на подсъдимия. Нарушението не е утежнило, а напротив-облекчило е наказателноправното положение на подсъдимия, с оглед размера на наложеното му наказание. Доводът за неправилна квалификация на деянието по чл. 116, т. 6, пр. последно от НК е правен и пред въззивната инстанция, която е изложила в мотивите на решението си подробни съображения, защо не го възприема, като правните й изводи са съобразени с трайно установената съдебна практика и с указанията в тълкувателно решение № 1/06.04.2009 г. по т. д. № 1/2008 г. на ОСНК на ВКС. Нови и различни доводи по това оплакване не се правят пред настоящата инстанция, която изцяло споделя съображенията на въззивния съд в тази насока. Оплакването за несправедливост на присъдените обезщетения не е подкрепено с каквито и да било доводи, но и в тази част жалбите на подсъдимия са неоснователни. Присъдените на ищците обезщетения за причинените им с деянията на подсъдимия неимуществени вреди по размер съответстват на претърпените от тях болки и страдания от нелепата смърт на техния наследодател и отговарят на принципа за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД и на установената в тази насока практика на съдилищата. Предвид на тези съображения касационният съд намира, че не е налице основание за неговата намеса във въззивното решение, тъй като не констатира наличие на твърдените в жалбите касационни основания. С оглед на това и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение