Решение № 230 от 11.02.2013 г. на ВКС по т. д. № 1090/2011 г.

Решение № 230 от 11.02.2013 г. на ВКС по т. д. № 1090/2011 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Бонка Йонкова Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. М. Г. от [населено място] срещу решение № 396 от 19.07.2011 г., постановено по т. д. № 388/2011 г. на Пловдивски апелативен съд, с което след отмяна на решение № 30 от 27.01.2011 г. по т. д. № 54/2010 г. на Пловдивски окръжен съд са отхвърлени предявените от касатора против [фирма] обективно съединени искове с правно основание чл. 92 ЗЗД за заплащане на сумата 16 000 евро - неустойка за неизпълнение на задължение по т. II от договор за покупко-продажба на недвижим имот във формата на нотариален акт № 69, рег. 14024, дело № 1241 от 04.12.2008 г. на нотариус С. К., и за сумата 16 000 евро - неустойка за неизпълнение на задължение по т. III от същия договор, и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК са присъдени разноски на ответника в размер на 9 082 лв. В касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивното решение като неправилно и за уважаване на исковете, ведно с разноските. К. поддържа, че въззивният съд е основал решаващите си изводи за отсъствие на виновна забава в поведението на ответника на обстоятелства, които не са въведени чрез твърдения и възражения на ответната страна в предвидените от процесуалния закон срокове. Навежда оплакване, че за да приеме за своевременно изпълнението на поетото от ответника задължение по т. II от договора, съдът се е позовал на констативен протокол обр. 15 от 08.01.2009 г., който не е представен и приет като доказателство по делото, и не е обсъдил приети доказателства, установяващи по несъмнен начин неизпълнението на задължението за предаване на закупената жилищна сграда в завършен вид с разрешение за ползване до изтичане на договорения срок. Излага доводи за необоснованост и противоречие с материалния закон на направените от въззивната инстанция изводи относно действителното съдържание на поетите от страните права и задължения по договора, предпоставките за освобождаване на неизправния продавач от отговорност за неизпълнение на уговорените в т. II и т. III задължения и правото на купувача да търси изпълнение и неустойка в случай на неизпълнение на задължението по т. III от договора. Ответникът [фирма] - [населено място], оспорва касационната жалба като неоснователна и моли решението да бъде оставено в сила по съображения, изложени в писмен отговор по чл. 287 ГПК. Третото лице - помагач на ответника Е. Г. А. от [населено място], обл. П., не заявява становище по жалбата. С определение № 431 от 14.06.2012 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по значимите за изхода на делото процесуалноправни въпроси за допустимостта съдът да основе решението си на обстоятелства, които не са въведени с възражения на ответника в предвидените от закона процесуални срокове, и на документи, които не са приобщени като доказателства по делото, и за задължението на съда да обсъди всички доказателства, относими към релевантните за правния спор факти. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното: За да отмени решението на Пловдивски окръжен съд и да отхвърли предявения от Д. Г. против [фирма] иск с правно основание чл. 92 ЗЗД за заплащане на неустойка в размер на 16 000 евро, претендирана поради забава в изпълнението на поетото от ответника задължение по т. II от сключен между страните договор за покупко-продажба на недвижим имот във формата на нотариален акт № 69 от 04.12.2008 г., а именно - задължение за извършване на всички довършителни работи в продадения имот /еднофамилна жилищна сграда, построена в груб строеж в поземлен имот № 47295.52.42 по кадастралната карта на [населено място], обл. П./ и за предаване на имота с надлежно разрешение за ползване в срок най-късно до 20.12.2008 г., Пловдивски апелативен съд е приел, че не е налице виновна забава на ответника - продавач, пораждаща основание за плащане на уговорената в т. II от договора неустойка. След преценка на заключението на съдебно - техническата експертиза и на показанията на свидетеля Д. Г. въззивният съд е счел за установено, че към датата на сключване на договора за продажба имотът не се е намирал в състояние на груб строеж, както е отразено в нотариалния акт, а е бил в напълно завършен вид, с изградени електрическа, газова и В и К инсталации, изключващи необходимостта от извършване на довършителни работи. Като допълнителен аргумент за степента на завършеност на сградата към датата 20.12.2008 г. е посочен съставеният на 08.01.2009 г. констативен протокол обр. 15, установяващ завършването и годността за приемане на строителството на сградата, който не е представен като доказателство по делото, а само е цитиран в удостоверение № 152/18.12.2009 г. на Община "Р." - [населено място] за въвеждане на строежа в експлоатация. При така възприетата фактическа обстановка съдът е изложил съображения, че след като към 20.12.2008 г. сградата е била завършена до степен на годност за въвеждане в експлоатация и от датата на сключване на договора за продажба - 04.12.2008 г., ищецът - купувач е придобил качеството на възложител по смисъла на чл. 161 ЗУТ, от този момент предприемането на действия за съставяне на констативен протокол обр. 15 и за издаване на разрешение за въвеждане на сградата в експлоатация е зависело и от неговата воля, а не само от поведението на продавача [фирма]. Поради това и предвид уредените в чл. 3, ал. 1 от Наредба № 2/31.07.2003 г. права на възложителя е направен решаващият извод, че неизпълнението на поетото задължение за снабдяване на купувача с удостоверение за въвеждане на жилищната сграда в експлоатация в срок до 20.12.2008 г. не може да се вмени във вина на ответника и да послужи като основание за санкционирането му с предвидената в т. II неустойка, тъй като след 04.12.2008 г. самият ищец е разполагал с правото да поиска издаване на разрешение за ползване на сградата. С обжалваното решение е отхвърлен като неоснователен и вторият обективно съединен иск по чл. 92 ЗЗД за заплащане на неустойка в размер на 16 000 евро за неизпълнение в срок до 20.12.2008 г. на поетото от ответника задължение по т. III от договора за завършване на вертикалната планировка и на цялостната инфраструктура на затворения комплекс от еднофамилни къщи, в който е построена закупената сграда, и за организиране на пропускателен режим в комплекса с поддръжка на вътрешния ред и на зелените площи в него. Отхвърлянето на иска е мотивирано с отсъствието на материалноправна легитимация за ищеца да претендира изпълнение и неустойка за неизпълнение на задължения на продавача по изграждане на инфраструктурата и поддръжката на общите площи, без да е собственик на другите индивидуално обособени обекти в жилищния комплекс. Освен посоченият мотив, въззивният съд е акцентирал и върху приетия за установен факт, че към момента на сключване на договора и съставяне на протокол обр. 15 за сградата не е имало незавършени и подлежащи на извършване от ответника допълнителни работи по инфраструктурата и цялостната визия на комплекса. Решението е неправилно. Разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК задължава съда да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона. Значимите за всяко дело обстоятелства зависят от неговия предмет, а съгласно закрепения в чл. 8 ГПК принцип на диспозитивното начало предметът на делото се определя от страните. Всяка от страните в процеса посочва релевантните за правния спор факти и обстоятелства, на които основава исканията и възраженията си, и в съответствие с правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК ангажира доказателства, необходими за тяхното установяване. В изпълнение на правомощията си, произтичащи от принципа на служебното начало - чл. 7 ГПК, съдът съдейства на страните за събиране на поисканите доказателства и за изясняване на делото от фактическа и правна страна, след което се произнася по съществото на спора в неговите предметни предели, очертани от ищеца с исковата молба и от ответника с отговора на молбата, а в случаите на въззивно обжалване - и с въззивната жалба /чл. 269 ГПК/. При изграждане на своите фактически и правни изводи съдът е ограничен от исканията и възраженията на страните, както и от събраните с тяхно участие доказателства, които е длъжен да обсъди при постановяване на решението си, съгласно чл. 236, ал. 2 ГПК. Спазването на изискванията за постановяване на съдебното решение въз основа на въведените от страните факти и обстоятелства и след обсъждане на всички събрани по делото доказателства, имащи значение за правилното разрешаване на спора, обезпечава правилността на решението, поради което е съблюдавано последователно в константната и в задължителната практика на ВС и ВКС. В отклонение от цитираната в определението по чл. 288 ГПК задължителна практика на ВС и ВКС Пловдивски апелативен съд е отхвърлил предявените от касатора искове с правно основание чл. 92 ЗЗД като се е позовал на обстоятелства, които не са релевирани от ответника нито в първоинстанционното, нито във въззивното производство. В депозираните пред първоинстанционния съд първоначален и допълнителен отговор на искова молба ответникът [фирма] е оспорил исковете за заплащане на неустойка единствено с възражения за нищожност на договора за покупко-продажба на основание чл. 40 ЗЗД и отделно на съдържащите се в него клаузи за неустойка. При обосноваване на тезите за нищожност ответникът е навел твърдения, че към датата на сключване на договора за покупко-продажба не са били извършени значителна част от довършителните работи в закупената от ищеца жилищна сграда и като цяло в инфраструктурата на комплекса от еднофамилни къщи, поради което не е било възможно поетите с т. II и т. III договорни задължения да бъдат изпълнени до изтичане на уговорения срок /20.12.2008 г./. Аналогична защита е поддържана и пред въззивната инстанция с депозираната срещу първоинстанционното осъдително решение въззивна жалба. В нито един момент от развитието на процеса ответникът не е противопоставял като причина за неспазване на срока бездействието на купувача Д. Г., изразяващо се в непредприемане на действия за съставяне на констативен протокол обр. 15 за сградата и за издаване на разрешение за въвеждането й в експлоатация, респ. липсата на активна материалноправна легитимация за последния да иска изпълнение на задължението по т. III от договора. Въпреки това, вместо да обсъди въведените с отговорите и с въззивната жалба твърдения и възражения за недължимост на претендираните неустойки, въззивният съд е извел служебно недължимостта на неустойките от поведението на ищеца като купувач и възложител по договора за продажба. Изводът на решаващия въззивен състав, че след датата на сключване на договора ищецът е имал правото и възможността да поиска издаване на разрешение за ползване на сградата до изтичане на срока по т. II и т. III от договора, е в противоречие с процесуалната позиция на самия ответник, който чрез възраженията си за нищожност на договора косвено е признал, че състоянието на сградата към 20.12.2008 г. не е позволявало тя да бъде използвана според нормално присъщото й предназначение /за жилищни нужди/, а съответно и да бъде въведена в експлоатация по предвидения в чл. 177 ЗУТ ред. Като е основал решението си на факти и обстоятелства, които не са въведени състезателно от страните, а не е обсъдил релевираните срещу исковете твърдения и възражения на ответника, въззивният съд е нарушил съществено съдопроизводствените правила на чл. 235, ал. 2 ГПК във вр. с чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 269 ГПК и по този начин служебно е подменил предмета на спора, с който е бил сезиран. Основателни са и оплакванията в касационната жалба за допуснати нарушения на процесуалния закон при обсъждането и преценката на доказателствата. За да мотивира извода, че всички довършителни работи в сградата и по инфраструктурата на комплекса са били завършени до датата 20.12.2008 г., въззивният съд се е позовал на констативен протокол обр. 15 от 08.01.2009 г. за установяване годността за приемане на строежа. Данни за съставянето на констативен протокол обр. 15 от 08.01.2009 г. се съдържат в заключението на съдебно - техническата експертиза и в представеното от ищеца удостоверение № 152/18.12.2009 г. за въвеждане на сградата в експлоатация, но самият документ не е представян и не е приеман като доказателство по делото. След като не е приобщен към доказателствения материал, протоколът не би могъл да служи като източник на фактически изводи за състоянието и степента на завършеност на сградата към момента, посочен от ищеца като начало на забавата при изпълнение на поетите от ответника договорни задължения. Същевременно съдът не е обсъдил приети и неоспорени писмени доказателства - договор от 13.03.2009 г. за присъединяване на обекти на потребители към електроразпределителната мрежа на [фирма] и удостоверение № 152/18.12.2009 г. на Община "Р." - [населено място], от съдържанието на които е видно, че ответникът е предприел присъединяване на жилищната сграда към електроразпределителната и към водопроводната и канализационна мрежи едва през м. март 2009 г., съответно м. ноември 2009 г., т. е. значително време след изтичане на уговорения в договора срок за предаването й с разрешение за ползване. Преценени във връзка с клаузите на т. II и т. III от договора и с издаденото на 18.12.2009 г. разрешение за въвеждане на сградата в експлоатация, необсъдените доказателства разколебават изводите на въззивната инстанция, че към 20.12.2008 г. сградата се е намирала в състояние, позволяващо използването й по предназначение с необходимите за нормалното й функциониране електрически, водопроводни и канализационни инсталации и съоръжения, и че не е налице виновна забава на ответника при изпълнението на обвързаните с неустойка договорни задължения. Констатираните процесуални нарушения при постановяване на обжалваното решение са опорочили неговата правилност и налагат отмяната му на основание чл. 293, ал. 2 ГПК. Естеството на нарушенията е такова, че е довело до провеждане на въззивно производство, несъобразено с действителния предмет на делото и със съдържанието на подадената от ответника [фирма] въззивна жалба. Поради това, след отмяна на решението, делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на Пловдивски апелативен съд, който в съответствие с правомощията по чл. 269, ал. 1 ГПК да се произнесе по исковете с правно основание чл. 92 ЗЗД в очертания от страните предмет на спора и след обсъждане на събраните с тяхно участие доказателства. При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да разпредели и отговорността за разноските в настоящото производство, съгласно правилото на чл. 294, ал. 2 ГПК. Мотивиран от горното и на основание чл. 293, ал. 2 във вр. с ал. 3 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение,