Решение № 4336 от 24.4.2023 г. на ВАС, II о.

Производството е по чл. 208 и следващите АПК. Образувано е по касационна жалба на И. Йосифова, от гр. София, чрез нейния пълномощник срещу решение 6138/24.10.2022 г. по адм. дело 10094/2021 г. на Административен съд София-град. Счита обжалваното решение за неправилно като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и необосновано. Претендира от съда отмяната му. Ответникът по касационната жалба главният архитект на Столична община, чрез своя процесуален представител, в открито съдебно заседание изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане разноски за юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. За да се произнесе по съществото на касационната жалба, разгледана съгласно чл. 218, ал. 1 АПК с оглед наведените основания за отмяна, настоящата инстанция взе предвид: Първоинстанционният съд е бил сезиран с жалба от касатора срещу заповед РА-30-524/23.07.2021 г. на главния архитект на Столична община, с която на основание чл. 225а, ал. 1 във връзка с чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ е наредено на Столична община, район Подуяне , да премахне изпълнен от неизвестен извършител незаконен строеж стоманобетонова гаражна клетка 9 с размери в план 3 м/ 5м и приблизителна височина 2 м , находящ се в поземлен имот с идентификатор 68134.600.2141 (южно от бл. 189), частна общинска собственост, кв. 1, [местност] по КККР на гр. София. С обжалваното решение съдът е отхвърлил жалбата. За да постанови този резултат, решаващият съд е развил следните доводи: Заповедта е издадена от компетентен орган съгласно разпоредбата на чл. 225а, ал. 1 ЗУТ за строеж пета категория, в съответствие с делегираните му правомощия със заповед СОА21-РД09-455/22.03.2021 г., в изпълнение на предписаната от закона форма и с всички реквизити по чл. 59, ал. 2 АПК. Липсват съществени процесуални нарушения в процедурата по издаването на оспорената заповед. В съставения констативен акт незаконният строеж е описан подробно и в достатъчна степен, позволяваща неговото индивидуализиране, като е определен и моментът на неговото изграждане. Същият, доколкото по предназначение попада извън обектите по чл. 56 ЗУТ не представлява преместваем обект, а е строеж по смисъла на § 5, т. 38 ДР ЗУТ. Не се доказват по делото твърденията на оспорващата за отстъпено право на строеж, съответно незаконният гараж е изграден без строителни книжа. Строежът не е търпим в относимата към изградени през 1999 г. (декларирания от жалбоподателката момент на изграждане) строежи хипотеза на § 16, ал. 3 ДР ЗУТ, предвид липсата на данни за декларирането му пред одобряващите органи в срок. Така постановеното решение е обосновано. Съдът е обсъдил всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и съотносимост. Приетите за установени фактически констатации се подкрепят от събраните доказателствата. По делото е безспорно установено, че процесният обект представлява строеж по смисъла на § 5, т. 38 ДР на ЗУТ, пета категория. Нареденото за премахване представлява стоманобетонова гаражна клетка с приблизителни размери 3 м/ 5 м и височина 2 м, с монтирана двукрила метална врата, разположена е в междублоково пространство и не е захранена с ел. енергия и вода. Така описаното в съставения констативен акт РПД21-ВК91-2199/16.06.2021 г. е отразено като разположение на скица, изготвена върху частична извадка от подробния устройствен план на имота. Към преписката е представена и снимка на процесното стоителство, допълнително разсейваща възможни съмнения относно нареденото за премахване, независимо че същата е направена във връзка с удостоверяване на надлежно залепяне на гаража на уведомление по реда на § 4, ал. 2, изр. 2 ДР ЗУТ за издадената заповед за премахване. Предвид изложеното се явява неоснователно възражението на касатора за липса в заповедта на точно и съответстващо на действителността описание на строежа, или за неясен предмет. Гаражът е описан с достатъчно ясно отразени параметри и местоположение, повторено и в процесната заповед. Не съставлява нарушение посочването на 9 като идентификатор на гаражната клетка, доколкото и това не е създало заблуда за жалбоподателката за предмета на премахване. Неоснователни са оплакванията в касационната жалба, че процесната заповед не е адресирана до Йосифова. Съгласно § 3, ал. 1 от Наредба 13 от 23.07.2001 г. за принудителното изпълнение на заповеди за премахване на незаконни строежи или части от тях от органите на ДНСК, адресат/ адресати на заповедта са физически или юридически лица, които могат да бъдат собственикът на терена, лице с ограничено вещно право или извършителят на незаконния строеж, спрямо които се създава задължение за премахване на незаконния строеж. Изцяло в преценката на административния орган е срещу кого и колко от тях да насочи заповедта за премахване. В настоящия казус, издаването на заповедта срещу неизвестен извършител е именно във връзка с изграждането му в имот частна общинска собственост от непознато на административния орган лице. В тази насока, срещу съставения констативен акт също не са постъпили възражения, за да се определи извършителя или собственика на констатирания строеж. Следователно неадресирането на издадения административен акт лично до оспорващата не съставлява нарушение на административно производствените правила, доколкото и същата е защитила правата си чрез оспорването му по съдебен ред. Неоснователни са касационните доводи за нарушение на формата по чл. 59, ал. 2, т. 4 и т. 5 АПК и на административните правила по чл. 35 АПК. В издадената заповед се съдържат фактическите и правните основания за нейното постановяване, като от административния орган в съответствие с изискванията по чл. 35 АПК са изяснени фактите и обстоятелствата от значение за случая. Не отговаря на фактическата действителност възражението на оспорващата за заместване от съда на мотивите по търпимостта в административния акт. В акта са изложени такива за изграждането на гаража в несъответствие с изискванията на § 16, ал. 1 ПР ЗУТ и § 127, ал. 1 ПЗР ЗИДЗУТ. Макар съображенията на органа за нетърпимост на обекта да са бланкетни и да не е посочена конкретната приложима разпоредба на § 16, ал. 3 ПР ЗУТ за момента на изграждане или липсата на деклариране и дори в заповедта въобще да липсваха мотиви в тази насока, за съда е налице задължение да извърши самостоятелна преценка за наличието на предпоставките за определянето на строежа като търпим, което е сторено. Ирелевантна е визираната от касатора константна съдебна практика на ВКС за дефинициите движима/ недвижима вещ, с което се обосновава оплакване за незаконосъобразно определяне на гаража като строеж, вместо като преместваем обект. С оглед предназначението на гаража, което е извън изрично изброените в чл. 56 и чл. 57 ЗУТ обекти с увеселителна, търговска или друга обслужваща дейност, или рекламни, информационни и монументално-декоративни елементи, въпреки липсата на трайно закрепване към земята, същият не може да бъде характеризиран като преместваем обект. В този си вид, изграденото представлява строеж, пета категория, за изграждането на който са необходими инвестиционен проект и строително разрешение. Липсата на строителни книжа сочи на незаконен строеж, което е основание за административният орган да издаде заповед със съдържание като оспорената, годна на предизвика правната последица премахване. Тази последица може да бъде преодоляна само ако са налице предпоставките за търпимост на строежа. В случая с оглед декларацията на оспорващата за момента на извършването на строежа - 1999 г., приложение намира единствено нормата на § 16, ал. 3 ПРЗУТ (в обхвата на същата хипотеза попада и възприетия от административния орган момент на изграждане през 2000 г.), доколкото разпоредбата § 127, ал. 1 ПЗР на ЗИДЗУТ не отменя тези на § 16, ал. 1-3 ПЗРЗУТ, а само ги допълва с четвърти срок, от 02.01.2001 г. до 31.03.2001 г. В тази насока решаващата инстанция също е изложила подробни и обосновани изводи. По отношение приложението на правилната разпоредба - § 16, ал. 3 ПЗРЗУТ, липсват данни строежа да е деклариран пред съответните одобряващи органи, което е задължителна предпоставка за приложимост на конкретната хипотезата на търпимост. Поради това се явява ирелевантен касационният довод за поставянето на гаражната клетка в съответствие с действащия тогава подробен устройствен план, на допустимо отстояние от сградите на основното застрояване и границата на поземления имот, доколкото липсата на деклариране е достатъчно основание за определянето на незаконния строеж като нетърпим. Предвид изложеното, установеното строителство подлежи на премахване. Настоящата инстанция не приема касационните доводи за издаването на оспорената заповед в несъответствие с целта на закона. Съгласно чл. 1, ал. 2 ЗУТ, с този закон се уреждат обществените отношения, свързани с устройството на територията, инвестиционното проектиране и строителството в Република България, и се определят ограниченията върху собствеността за устройствени цели. В тази връзка, Глава Двадесет и първа от закона, озаглавена Недопускане и отстраняване на незаконно строителство , цели именно това. При издаването на заповеди по чл. 225, ал. 1 и чл. 225а ЗУТ административните органи действат служебно, като при установяване на незаконен строеж за тях възниква законово задължение да наредят неговото премахване. Следователно, намесата на държавата, съответно в настоящия казус - общината, в правната сфера на собственика на незаконния строеж, в случая е напълно пропорционална на предвидената в закона цел. Възражението на оспорващата за непроизнасяне на първоинстанционният съд по бланкетно изложените от нея оплаквания за несъответствие на заповедта с целта на закона също не може да обоснове извод в различна насока. В случая се касае за постройка от допълващо застрояване, премахването на която не засяга единствено жилище на оспорващата, поради което оспорената заповед не й причинява вреди, несъразмерни с преследваната от специалния закон цел. Предвид изложеното, като е приел обжалваната заповед за законосъобразен административен акт, съдът е приложил материалния закон правилно. Решението като законосъобразно и обосновано следва да се остави в сила. С оглед изхода на спора пред касационната инстанция и своевременно заявеното искане на процесуалния представител на административния орган, в полза на Столична община следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева. Воден от горното, Върховният административен съд, второ отделение,