Решение № 6076 от 19.05.2021 г. на ВАС по адм. д. № 468/2021 г.

Решение № 6076 от 19.05.2021 г. на ВАС по адм. д. № 468/2021 г., I о., докладчик съдията Весела Павлова Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на ЕТ "Р. - Н. Ф.", чрез адв. Г. С. срещу решение № 5849 от 26.10.2020 г. по адм. дело № 913/2020 г. по описа на Административен съд София град, второ отделение, 68 състав. С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на ЕТ срещу Акт за установяване на публично държавно вземане АУПДВ/ № 130 от 27.12.2019 г., издаден от директора на Басейнова дирекция "Дунавски район", с който спрямо него е установено публично държавно вземане – такса за правото на водовземане от подземни води по разрешително № 11590672 от 12.10.2011 г., издадено от директора на БДДР, отнето с решение № РО – 128 от 09.08.2016 г. на директора на БДДР за периода 01.01.2013 г. до 16.09.2016 г. в размер на 9360, 85 лева главница ведно с лихва за забава до пълното погасяване на главницата. Касационният жалбоподател излага доводи за неправилност на съдебния акт, като постановен в нарушение на материалния закон и необоснованост – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Поддържа, че процесното разрешително за водовземане не е породило своето действие поради процесуално бездействие на самия административен орган. Оспорва като неправилен и необоснован извода на АССГ за законосъобразност на процесния АУПДВ, като твърди, че след като не му е осигурена възможност за регламентирано добиване и измерване на съответния обем вода, то същият не дължи такса за водовземане за съответния процесен период. Твърди, че съдът необосновано се е мотивирал, че лицето е следвало да направи отказ от правото си на водовземане съгласно чл. 79, ал. 1, т. 1 ЗВ, а съответно, не е отчел правото на административния орган по чл. 79а, ал. 1, т. 4 ЗВ да отнеме разрешителното в случай, че титулярът не е упражнил правото си на водовземане в срок от 12 месеца. Иска отмяната на решението и постановяване на друго с отмяната на процесния АУПДВ. Претендира разноски. Ответната страна – директорът на Басейнова дирекция "Дунавски район", не изразява становище по касационната жалба. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на първо отделение, като взе предвид доводите на касационния жалбоподател и установените по делото факти, на основание чл. 218 и чл. 220 АПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима. Разгледана по същество е и основателна по следните съображения: Предмет на оспорване пред АССГ е АУПДВ № 130 от 27.12.2019 г. на директора на Басейнова дирекция "Дунавски район", с който спрямо ЕТ "Р. – Н. Ф." е установено задължение за такси за право на водовземане от подземни води за периода 01.01.2013 г. до 16.09.2016 г. на основание чл. 194, ал. 1, т. 1, б. "б" ЗВ по разрешително за водовземане от подземни води с № 11590672 от 12.10.2011 г., отнето с решение № РО-128 от 09.08.2016 г., издадени от БДДР Плевен, в общ размер на главница 9360, 85 лева ведно с лихви за забава. Съдът е приел, че оспореният АУПДВ е издаден от материалнокомпетентен орган, в установената форма, при липса на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, при правилно прилагане на материалния закон и в съответствие с целта на закона. Според АССГ законосъобразно и в съответствие с нормата на чл. 195б, ал. 1 ЗВ, директорът на БДДР е издал процесния АУПДВ въз основа на извършената от длъжностни лица проверка, резултатите от която са обективирани в констативен протокол и е определил размера на дължимата такса за правото на водовземане за периода от 01.01.2013 г. до 16.09.2016 г. Посочил е, че след като е установено, че няма пломбиран водомер на процесния обект, както и от лицето не са подавани декларации и справки за отчетните периоди, то дължимите такси законосъобразно са изчислени на база годишно разрешено водно количество по арг. от чл. 6, ал. 2, чл. 8, ал. 1, чл. 10, ал. 2, т. 6 Тарифата за таксите за водовземане, ползване на воден обект и за замърсяване, приета с ПМС № 177/2011 г. /отм. ДВ, бр. 2/06.01.2017 г./. Така приетото от първоинстанционния съд е неправилно. Нормата на чл. 194, ал. 1, т. 1, б. "б" от Закона за водите предвижда, че за правото на използване на водите се заплаща такса за водовземане от подземни води, чиито размер, начин и ред за изчисляване и заплащане се определя с тарифа на Министерския съвет. За дължимата годишна такса за водовземане за периода от 01.01.2013 г. до 16.09.2016 г. /процесният период, за който са начислени такси за водовземане/ е приложима Тарифата за таксите за водовземане, за ползване на воден обект и за замърсяване, приета с ПМС № 177/24.06.2011 г., обн. ДВ бр. 50 от 01.07.2011 г. и отм. с ПМС № 383/29.12.2016 г., действаща към разглежданите отчетни периоди. Разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от Тарифата сочи, че таксите за водовземане от повърхностни води и от подземни води се определят на база отнетия обем вода и в зависимост от целта на използване на водата. Според чл. 195б, ал. 1 от ЗВ, вземанията за незаплатените такси по този закон се определят с акт за установяване на публично държавно вземане от директорите на басейнови дирекции, издаден по реда на чл. 166 от Данъчно-осигурително процесуалния кодекс. Съобразно цитираните разпоредби първоинстанционният съд правилно е приел, че оспореният АУПДВ е издаден от компетентен орган, при спазване на изискванията за писмена форма и необходимите й реквизити, както и при липса на съществено нарушение на административнопроизводствените правила. Неправилен е изводът на съда за материална законосъобразност на процесния АУПДВ. Необосновано съдът е счел, че процесното разрешително за водовземане от подземни съоръжения чрез съществуващи водовземни съоръжения № 11590672 от 12.10.2011 г. на директора на БДДР гр. Плевен е породило действие. Разпоредбата на чл. 56 ЗВ определя изискванията за минималното съдържание на разрешителното за водовземане, в което като съществен реквизит е посочен срокът на действие на разрешителното и условията при които се предоставя правото на водовземане на подземните води /т. 12 и т. 15 от чл. 56 ЗВ/. В процесното разрешително е фиксиран срок на действие на разрешителното – 10 години и едновременно с това е фиксиран начален срок за упражняване правото на водовземане – от влизане в сила на разрешителното, при монтиран и пломбиран водомер. В случая възникването за титуляра на правото на водовземане като определящо за дължимостта на таксата освен с фиксиран начален срок – дата, е обвързано кумулативно и със сбъдване на условие, а именно – монтиране и пломбиране на водомер за измерване на ползвания воден обем. Както се установява от доказателствата по делото, с писмо изх. № ПВ2-00077 от 18.10.2017 г., издадено от директора на БДДР гр. Плевен до ЕТ "Р. – Н. Ф." е изпратено процесното разрешително за водовземане, като изрично е посочено, че "разрешеното водовземане може да се осъществява само след монтиране на измервателно устройство, сертифицирано от ДАМТН и пломбирано от представител на БДДР гр. Плевен". В писмото е указано на лицето, че при неизпълнение на условието за поставяне и пломбиране на съответно измервателно устройство ще бъде реализирана административно-наказателна отговорност, включително и отнемане на разрешителното. С молба от 15.12.2011 г. от ЕТ, адресирана до БДДР – гр. Плевен /на л. 92 от делото/, органът е уведомен, че във връзка с процесното разрешително за водовземане в обекта има поставено измервателно устройство, което следва да бъде пломбирано и съответно, се очакват следващи действия от страна на органа. Не е спорно, а и от заключението по СТЕ се установява, че върху процесния обект – тръбен кладенец има поставен водомер, но няма поставена пломба от БДДР. Вещото лице е установило, че при монтажа на водомера са добити 195 литра вода за проба, като през останалото време кладенецът не е работил, т. е. не са добивани подземни води. Следователно, след като разрешителното за водовземане е актът, който определя съществените параметри на правото на водоползване, вкл. и началния момент, от който това право възниква за титуляра на разрешителното, следва да се приеме, че в случая е налице отлагателно условие, след осъществяване на което за титуляра възниква възможността да упражнява дейността, за която му е издадено разрешителното. При несбъдване на условието, както е в процесния случай, правото на водовземане не може да бъде упражнявано, не се счита за възникнало, поради което не се дължи и съответната такса, предмет на процесния АУПДВ. Само при евентуално сбъдване на условието в срока на действие на разрешителното биха били налице основания за заплащане на таксата и то без значение дали фактически се извършва водовземане на подземни води. В същия смисъл са решенията по адм. дела № 8380/2020 г. и № 3173/2020 г. на Върховния административен съд. Необосновано съдът е приел за законосъобразен АУПДВ, че таксата се дължи за правото на водовземане, като нейният размер се изчислява при наличие на водомер - по показанието му, а при липса на водомер - по разрешено годишно водно количество съгласно разрешението. Съгласно чл. 6, ал. 1 от Тарифата за таксите за водовземане, за ползване на воден обект и за замърсяване, приета с ПМС № 177/24.06.2011 г., обн. ДВ бр. 50 от 1.07.2011 г. и отм. с ПМС № 383/29.12.2016 г., действаща към разглежданите отчетни периоди, отнетият при водовземането обем вода или обемът на отпадъчните води се измерва посредством отговарящи на нормативните изисквания измервателни устройства, като съгласно ал. 4 от същата разпоредба до монтиране на отговарящи на нормативните изисквания измервателни устройства или при техническа невъзможност за монтиране, поддръжка и контрол на измервателни устройства при водовземане от повърхностни води таксата за водовземане се определя на базата на максимално разрешеното годишно водно количество в разрешителното. В зависимост от обстоятелството, че в настоящия случай разрешеното водовземане е за подземни води – нормата на чл. 6, ал. 4 от Тарифата не може да намери приложение. Освен това в процесния случай има монтирано измервателно устройство от страна на адресата на разрешителното, но няма проявена процесуална активност от служители на административния орган да поставят пломба на последното. В тази връзка основателно касаторът поддържа, че органът е бил надлежно уведомен непосредствено след връчване на издаденото разрешение, че следва да постави пломба на съответното монтирано измервателно устройство, но негови служители не са се явили, за да осъществят процесното действие въпреки поканата от страна на ЕТ. В тази връзка ако БДДР е спазвала закона, то е могла да приложи чл. 79а, ал. 1, т. 4 ЗВ, а именно след като титулярът 12 месеца не е упражнявал правото си, то разрешителното е следвало да бъде отнето, най –късно до 31.12.2012 г. Въпреки това както се установява от доказателствата по делото, служители на административния орган не са извършили нито една проверка за целия период от 2011 г. до отнемане на разрешителното за водовземане съгласно решение № РО – 128 от 09.08.2016 г. на директора на БДДР. Следователно, като е достигнал до извода за законосъобразност на процесния АУПДВ, АССГ е постановил неправилно решение, което следва да се отмени и бъде постановено друго с отмяната на обжалвания акт. С оглед изхода на спора, в полза на касационния жалбоподател следва да се присъдят разноски в размер на 1324, 89 лева, представляващи заплатена държавна такса за първоинстанционното и касационното производство и разноски за уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение за двете съдебни инстанции. Водим от горното, и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 1, предл. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение