Решение № 14111 от 21.11.2017 г. на ВАС по адм. д. № 11871/2016 г.

Решение № 14111 от 21.11.2017 г. на ВАС по адм. д. № 11871/2016 г., VIII о., докладчик председателят Теодора Николова Производство по чл. 208 и сл. АПК вр. чл. 160, ал. 6 ДОПК. Образувано по касационна жалба на "М. Е."АД със седалище и адрес на управление в гр. С., Индустриална зона Орион, ул. 3020, № 34, представлявано от изпълнителния директор Г. А. Д., чрез адв. Кр. Дичева, против Решение № 4797 от 7.07.2016 г. на Административен съд С.-град по адм. д. № 4033 по описа за 2015 г., с което е отхвърлена жалбата на дружеството против Ревизионен акт /РА/№ Р-2225-1400099-091-01/10.10.2014 г. на органи по приходите при ТД на НАП С., потвърден с Решение № 456/27.03.2015 г. на Директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" С. при ЦУ на НАП, с който на ревизираното лице са установени допълнителни задължения ДДС поради отказано право на данъчен кредит, както следва: общо в размер на 100 090,18 лв. по фактури на "С. 23" ЕООД общо в размер на 95 089,96 лв. за данъчни периоди м. 09, 10, 11, и 12.2010 г.; м. 01, 02 и 03.2011 г. и на "Обич 94"ЕООД в размер на 5 000,22 лв. за данъчен период м. 12.2010 г. с предмет плодове и зеленчуци. В касационната жалба се твърди, че съдебното решение е неправилно като постановено при пороци по чл. 209, т. 3 АПК, изразяващи се в необосновани фактически изводи за недоказана реалност на доставките на стоки по фактурите на посочените фирми. Данъчен кредит недопустимо бил отказан единствено поради ненамиране на доставчиците на декларираните данъчни адреси и недоказване те да са разполагали с персонален и стоков капацитет за извършването на доставките, както и с недоказване на транспорт, който безспорно бил за сметка на доставчиците. Съдът игнорирал доказаното получаване на стоката от ревизираното дружество и безспорните плащане по фактурите и последващо разпореждане с предмета им за облагаеми доставки. Никакви твърдения за данъчна измама, в която ревизираното лице участва или не може да не знае, че е извършена, не са излагани от страна на приходните органи. В резултат на ревизията, ревизираният добросъвестен получател по облагаеми доставки, който е направил всичко зависещо от него да се снабди с редовни данъчни документи, е санкциониран с отказ на право на данъчен кредит поради действия на доставчиците му - резултат, неприемлив съгласно задължителната съдебна практика на Съда на ЕС по тълкуване на Директивата по ДДС и тази на Върховния административен съд. Иска се отмяна на съдебното решение и постановяване на ново, с което бъде отменен РА. Ответникът по касационната жалба - директорът на Д "ОДОП" С. при ЦУ на НАП, чрез юрк. Станчева, оспорва жалбата. Иска оставяне в сила на решението и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба в подробно становище по съществото на делото. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като обсъди допустимостта на касационната жалба и направените в нея оплаквания, при спазване на разпоредбите на чл. 218 и чл. 220 АПК, намира жалбата процесуално допустима, а по съществото й съобрази следното: Предмет на съдебен контрол пред първоинстанционния АССГ е бил посоченият РА, в частта му, с която на РЛ поради непризнато право на данъчен кредит по фактурите на посочените доставчици е начислен ДДС за внасяне в съответните размери главница и съответни лихви за просрочие. Основанието за непризнаване на данъчен кредит от страна на приходните органи, е недоказано реално изпълнение на фактурираните доставки на стоки от посочените две дружества при събрани писмени обяснения на представляващите дружествата-доставчици, че не са имали търговски отношения с ревизирания получател и доказателства, че представените за доказването на плащането по фактурите фискални бонове са издадени от нерегистрирани фискални устройства. Обратно на поддържаното в касационната жалба на стр. 19 от мотивите на потвърждаващото РА в процесната част решение на ДД"ОДОП"е изложено, че относно процесните доставки са налице достатъчно обективни данни за съзнателно участие на ревизирания получател в данъчна измама чрез използването на фиктивни фактури, неподписани от доставчиците стокови разписки и съставени документи, създаващи привидност на плащането. За да отхвърли изцяло жалбата първоинстанционният съд, след прецизно обсъждане на всички събрани доказателства е приел от фактическа страна, че не е доказано процесните фактури да отразяват реално осъществени данъчни събития, което е базисно условие за признаване на право на данъчен кредит на получателя по тях, поради което претендираното право е отказано законосъобразно. Решението е правилно. Принципно законосъобразни и в съгласие с тълкуването на Директивата по ДДС от Съда на ЕС и на съдебната практика на Върховния административен съд са съображенията, изложени като оплаквания в касационната жалба, но те не се отнасят за процесния случай. Несъстоятелно е подържаното в жалбата, че данъчен кредит е отказан само поради неоткриване на доставчиците на декларираните данъчни адреси и недоказване на капацитета им да доставят стоката. Откритите физически лица, посочени като издатели на фактурите от името на двете дружества-доставчици, са отрекли да са подписвали фактурите и да са осъществявали каквато и да е търговска дейност заедно с ревизираното дружество. Съдът е приел, че не е доказано предаването на родово-определената стока не защото не е доказано доставчиците да са разполагали с нея, а защото представените стокови разписки като доказателство за приемането на стоката в склад на ревизираното лице са подписани само от негови работници, удостоверяващи приемането на стока, но не и от представител на доставчиците, които са отрекли да са извършвали доставките. Съдът е съобразил и представените общи условия за доставки на ревизираното дружество, съгласно които при приемане на стоката се издава стокова разписка, подписана и от представител на доставчика. Съдът е обсъдил и съдържанието на разписките, приемайки обосновано, че в нито една от тях няма удостоверително изявление за предаване на стоката. Законосъобразни са правните изводи на съда, че при събраните доказателства, не е доказано прехвърлянето на правото на собственост върху родово-определената стока. Правилно съдът е приел и че осчетоводяването на фактурите при получателя и това на разходи по тях, сами по себе си не са достатъчни, за установяване на спорните факти, предвид характера им на косвени доказателства за евентуално реално изпълнение на доставките и счетоводния принцип на предимство на съдържанието пред формата. Не отговаря на истината твърдението в касационната жалба, че е доказано плащането по процесните фактури. Първоинстанционният съд е установил установеното и при ревизията, че представените касови бонове като доказателство за посочения факт са издадени от нерегистрирани фискални устройства, а доказването на същия факт с представяне впоследствие на издадени от самия получател разходни касови ордери, подписани само от представител на ревизираното лице не е следвало да се обсъжда, защото такива документи не са били показани на вещото лице. Накрая, съдът подробно е обсъдил поддържаното, че категорично била доказана последващата продажба на плодовете и зеленчуците по процесните фактури. На приетата експертиза е била поставена задача да провери дали ревизираното дружество е получател по фактури и от други доставчици със същия родово-определен предмет, което се вижда и от съдържанието на мотивите на самия ревизионен акт. Вещото лице, при приемането на заключението му, в съдебното заседание на 23.02.2016 г., изрично е отговорило, че извод, че процесните доставки конкретно са предмет на последваща реализация, не е направил, защото това просто не е възможно, на базата на представените му счетоводни документи. Обосновано съдът е приел, че само простото съпоставяне на данни от фактурите на процесните доставки с това на фактури за последващи продажби на стоки от същия вид не е годна опора за фактически изводи, че именно предметът на процесните доставки е използван за последващи доставки. Предвид всичко изложено, съдебното решение не е постановено при пороците, обосновали оплакванията в касационната жалба и като валидно, допустимо и правилно следва да остане в сила. При този изход на процеса на ответника по касационната жалба следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 3 520,9 лв. на осн. чл. 161, ал. 1 ДОПК вр. чл. 8, ал. 1, т. 5 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение