Решение № 441 от 14.7.2025 г. на ВКС по г.д. № 20248002104502/2024 г.

Производството е по чл. 290 ГПК. С определение № 1755/8.04.2025 г. по касационна жалба на С. Т. Д., чрез адв. Н. С., е допуснато касационно обжалване на решение № 143/17.07.2024 г. по в.гр.д. № 125/2024 г. на Окръжен съд Ловеч, с което като е потвърдено решение № 563 от 14.12.2023 г. на Районен съд Ловеч, постановено по гр.д. № 805/2023 г., предявените от касатора против „Бони Месокомбинат Русе“ АД, искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ са отхвърлени. Касаторът обжалва въззивното решение като поддържа неправилност поради допуснати нарушения на материалния закон – чл.333, ал.3 и чл.329, ал.1 ГПК, на съдопроизводствените правила- необсъждане на всички доводи и възражения, наведени във въззивната жалба и на събраните във връзка с тях писмени и гласни доказателствени средства и необоснованост на извода на съда, че от събраните доказателства не се установява наличието на синдикална организация в предприятието и че ищецът е неин председател – основания по чл.281, т.3 ГПК. В открито съдебно заседание, процесуалният представител на касатора – адв. С. поддържа касационната жалба и моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо него да бъде поставено друго, с което предявените искове да бъдат уважени. Претендират се сторените разноски за касационното производство. Насрещната страна – „Бони Месокомбинат Русе“ АД, чрез адв. Т. и адв. Д., в отговора на жалбата поддържа становище за неоснователност на доводите за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, изложени в касационната жалба. В открито съдебно заседание, процесуалният представител на ответника – адв. Б. оспорва касационната жалба и моли обжалваното решение да бъде оставено в сила. Претендират се сторените разноски за касационното производство. Касационното обжалване е допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по материалноправния въпрос: „При позоваване на предварителната закрила по чл.333, ал.3 КТ, как се удостоверяват обстоятелствата, че в предприятието е учредена синдикална организация като поделение на съответна териториална, отраслова или национална синдикална организация съгласно устава й и че съответният работник или служител е избран за неин председател“ и по процесуалноправния въпрос: „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и събраните по делото доказателства“, за да се провери дали даденото от въззивния съд разрешение по първия въпрос противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 194 от 18.06.2013 г. по гр.д. № 1100/2012 г. на IV г.о., а по втория въпрос - дали въззивният съд е действал в противоречие със задължителната и казуална практика на ВКС, посочена в изложението. По първия повдигнат въпрос, в соченото от касатора решение е прието, че с предварителна закрила при уволнение по чл.333, ал.3, предл.1 КТ, във вр. с §1, т.6 от ДР на КТ, се ползва работник или служител, който е председател или секретар на синдикална организация в предприятието на работодателя. Без никакво значение за предварителната закрила при уволнение е дали синдикалната организация е регистрирана или не като юридическо лице съгласно чл.49, ал.2 КТ. Достатъчно е тя да е учредена като поделение на съответната териториална, отраслова или национална синдикална организация-съгласно устава й, и съответният работник или служител да е избран за неин председател или секретар. Тези обстоятелства могат да бъдат удостоверени, както с представянето на съответните учредителни актове и такива за избора, така и с издаването на нарочен официален удостоверителен документ от горестоящ синдикален орган. От значение за предварителната закрила при уволнение не е „легитимността“ на синдикалната организация в предприятието на работодателя, а тя да е учредена като поделение на съответната териториална, отраслова или национална синдикална организация, и съответният работник или служител да е избран за неин председател или секретар. По повдигнатия процесуалноправен въпрос е налице задължителна и казуална практика на ВКС, според която предметът на въззивната дейност при ограниченото въззивно обжалване се състои в разрешаването на материалноправния спор, а проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от решаващата дейност на въззивния съд – мотиви по т.19 от ТР № 1 от 4.01.2001 г. по тълк.дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС. Преценката на въззивния съд относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност – мотиви по т.2 на ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В рамките на предмета на проверката по чл.269, предл.2 ГПК, въззивният съд е длъжен да разгледа възраженията на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по делото доказателства във връзка с тез и доводи, а преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на събраните доказателства във връзка с тези факти, следва да бъдат отразени в мотивите на съда, като при формиране на вътрешното си убеждение по правно релевантните факти въз основа на събраните допустими доказателства, той е длъжен да ги обсъди поотделно и в тяхната съвкупност. Тези задължения на съда произтичат от изискванията на чл.12, чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК. Въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд, че работодателят не е допуснал нарушение на нормата на чл.333, ал.3 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца, като е приел, че представените от ищеца удостоверение от 3.01.2023 г., издадено от председателя на синдиката „Бира, храни и напитки“ към КНСБ и протокол от отчетно – изборно събрание на базовата синдикална организация към „Месокомбинат Русе“ АД от 8.10.2022 г., са своевременно оспорени от ответника относно автентичността и верността на съдържанието им и правилно по отношение на документите е открито производство по чл.193 ГПК. При съобразяване на ангажираните по делото писмени и гласни доказателства въззивният съд е приел, че от страна на ищеца не е установено, че е председател на синдикална организация към Синдикат „Бира, храни и напитки“, учредена в ответното предприятие, тъй като оспорването на представените от ищеца документи е проведено успешно. На следващо място е изложил, че дори и да се приеме, че в предприятието има създадена синдикална организация на СБХН-КНСБ, за което не са ангажирани доказателства, с оглед съдържанието на протокола от 8.10.2022 г. може да се приеме, че ищецът е член на ръководството на вътрешната структура в рамките на тази синдикална организация, а именно „Транжорна“ - гр.Ловеч, доколкото предприятието „Месокомбинат Русе“ АД има три самостоятелни поделения в различни населени места, т.е. може да се приеме, че е налице втората хипотеза, посочена в ТР № 9/12.12.2014 г. по тълк.дело № 9/2013 г. на ОСГК на ВКС, поради което ищецът не се ползва с предварителната закрилата по чл.333, ал.3 КТ. С оглед отговорите на въпросите, по които е допуснато касационно обжалване и при преценка на касационните основания за неправилност на въззивното решение, наведени от касатора, настоящият състав на ВКС приема, че касационната жалба е основателна. Обжалваното решение е постановено при нарушение на материалния закон – чл.333, ал.3, предл.1 КТ, във вр. с §1, т.6 от ДР на КТ и при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в неразглеждане на възражението на въззивника, че представеното от него удостоверение от 3.01.2023 г., издадено от председателя на синдикат „Бира, храни и напитки“ към КНСБ има характер на официален удостоверителен документ и в необсъждане на приетите по делото писма по ел.поща от 23.09.2022 г., 16.11.2022 г., 4.04.2023 г. и 3.05.2023 г., изходящи от председателя на Синдикат „Бира, храни и напитки“ към КНСБ до изпълнителния директор на ответното дружество и приетите по делото 30 бр. заявления от работници и служители на ответното дружество за членство до ръководството на базова синдикална организация на СБХН-КНСБ при „Месокомбинат Русе“ АД. Гореизложеното налага отмяна на обжалваното въззивно решение на основание чл.293, ал.1 ГПК и тъй като не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде разрешен по същество от ВКС. Трудовото правоотношение на ищеца е прекратено със заповед № 20/5.04.2023 г. на изп.директор на „Месокомбинат Русе“ АД /сега с наименование „Бони Месокомбинат Русе“ АД/ на основание чл.328, ал.1, т.2, пр.2 КТ, връчена му на същата дата. За установяване на твърдението си, че се ползва с предварителната закрила по чл.333, ал.3 КТ, ищецът е представил в оригинал удостоверение от 3.01.2023 г., издадено от председателя на синдиката на производителите „Бира, храни и напитки“ към КНСБ, в което е удостоверено, че базовата синдикална организация при Месокомбинат „Русе“ АД е основен член на Синдикат „Бира, храни и напитки“ към КНСБ, а председател на базовата синдикална организация при предприятието е С. Д.. Верността на този официален свидетелстващ документ, ползващ се с обвързваща съда материална доказателствена сила, е оспорен от ответника с отговора на исковата молба, поради което първоинстанционният съд правилно е открил производство по чл.193 ГПК, но неправилно е разпределил доказатествената тежест, като е възложил същата на ищеца, вместо на ответника. Правилно с определението си по чл.267 ГПК въззивният съд е приел, че от страна на първата инстанция е допуснато процесуално нарушение, изразяващо се в недопускане на своевременно поискани от ответната страна гласни доказателствени искания във връзка с откритото производство по чл.193 ГПК относно верността на представеното удостоверение от 3.01.2023 г., което има характер на официален, а не на частен документ и съответно тежестта за доказване, че документът е с невярно съдържание се носи именно от оспорващата го страна, поради което е допуснал поисканите доказателства на основание чл.266, ал.3 ГПК. Разпитаните по делото свидетели П. и К., които са в трудовоправни отношения с ответното дружество, заявяват че знаят за създадената синдикална организация в предприятието към КНСБ; че и двамата са подали молби за членство в нея; че не знаят да съществува друга синдикална организация в предприятието, както и че председател на синдикалната организация е С. Д., но не са присъствали на събранието, на което последният е избран за такъв. Видно от протокола от отчетно – изборното събрание от 8.10.2022 г., на събранието са присъствали само 8 от 15-те синдикални членове на базовата синдикална организация в предприятието с принадлежност към Синдикат „Бира, храни и напитки“ към КНСБ. От събраните по делото пред двете инстанции писмени и гласни доказателствени средства, част от които не са обсъдени от въззивния съд – ел.писма от 23.09.2022 г., 16.11.2022 г., 4.04.2023 г. и 3.05.2023 г. и 30 броя заявления за членство в базова /първична/ синдикална организация на Синдиката на производителите „Бира, храни и напитки“ към КНСБ към предприятието, свидетелските показания на председателя на СБХН към КНСБ – Красимир Пащрапански, издател на оспорения официален документ, както и от свидетелските показания на свидетелите П. и К., безспорно се установява, че в ответното предприятие е създадена базова /първична/ синдикална организация на Синдиката на производителите „Бира, храни и напитки“ към КНСБ, който е създаден на отраслов принцип, и че ищецът е председател на учредена в предприятието на работодателя синдикална организация, . Ето защо, необоснован се явява извода на въззивния съд, че оспорването на нарочния официален удостоверителен документ относно обстоятелствата, че при работодателя е учредена синдикална организация като поделение на отраслова синдикална организация - „Бира, храни и напитки“ към КНСБ и че ищецът е избран за неин председател, е проведено успешно, т.е. че неговата обвързваща материална доказателствена сила е опровергана. Необосновани са и изводите на въззивния съд, че дори и да се приеме, че в предприятието има създадена синдикална организация на СБХН-КНСБ, с оглед съдържанието на протокола от 8.10.2022 г. може да се приеме, че ищецът е член на ръководството на вътрешната структура в рамките на тази синдикална организация, а именно „Транжорна“ - гр.Ловеч, доколкото предприятието „Месокомбинат Русе“ АД има три самостоятелни поделения в различни населени места, т.е. може да се приеме, че е налице втората хипотеза, посочена в ТР № 9/12.12.2014 г. по тълк.дело № 9/2013 г. на ОСГК на ВКС, поради което ищецът не се ползва предварителната закрилата по чл.333, ал.3 КТ. В конкретния случай работодателят нито е твърдял, че в предприятието има други вътрешни структури /секции/ в рамките на същата синдикална организация, учредена и структурирана към предприятието, нито са ангажирани доказателства в тази насока. Доколкото по делото няма спор, че работодателят не е изискал предварително съгласие от синдикалния орган на Синдиката на производителите „Бира, храни и напитки“ към КНСБ, прекратяването на трудовото правоотношение с ищеца се явява незаконно поради нарушение на разпоредбата на чл. чл.333, ал.3, предл.1 КТ, във вр. с §1, т.6 от ДР на КТ, поради което искът с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ се явява основателен. При това положение, основателен е и искът за възстановяване на заеманата от ищеца преди уволнението длъжност – „разфасовач“, звено „Предприятие за транжиране на свинско трупно месо“, гр. Ловеч при „Месокомбинат Русе“ АД. Частично основателен е и иска с правно основание чл.344, ал.1, т.3 вр. чл.225, ал.1 КТ. По делото е безспорно установено, след извършена констатация на трудовата книжка в с.з. на 30.11.2023 г., че след прекратяване на трудовото правоотношение на 5.04.2023 г. ищецът не е започвал работа при друг работодател. Размерът на полученото от него БТВ за последния пълен отработен месец, предхождащ уволнението – м.03.2023 г. е 2 161, 53 лв., поради което дължимото обезщетение за периода от 5.04.2023 г. до 5.10.2023 г. е в размер на 12 969, 18 лв.. Същевременно с отговора на исковата молба е заявено възражение за прихващане с изплатените от работодателя обезщетения по чл.220, ал.1 КТ в размер на 1 596, 38 лв. и по чл.222, ал.1 КТ в размер на 1 596, 38 лв. или общо със сумата от 3 192, 76 лв. Доколкото са налице предпоставките за извършване на компенсация между вземанията на ищеца и на ответника, възражението за прихващане в размер на 3 192, 76 лв., следва да бъде уважено. Ето защо, искът за заплащане на обезщетение за оставане без работа в резултат на незаконното уволнение се явява основателен и следва да бъде уважен до размера от 9 776, 42 лв. В останалата част - за разликата до 12 966, 18 лв. искът се явява погасен чрез прихващане, а в останалата част – до пълния предявен размер от 19 355, 76 лв. - неоснователен. С оглед изложеното и на основание чл.293, ал.2 ГПК, решението на въззивния съд в частта, с която са отхвърлени исковете по чл. 344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ за сумата от 9 776, 42 лв., както и в частта за разноските следва да бъде отменено. В останалата част, с която искът по чл.344, ал.1, т.3 вр. чл.225, ал.1 КТ е отхвърлен за разликата над 12 966, 18 лв. до пълния предявен размер от 19 355, 76 лв., решението следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора, на процесуалния представител на ищеца– адв. Н. С., следва да бъде определено адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗА за трите съдебни инстанции за осъществената от него безплатна правна помощ. При съобразяване на приетото в решение на СЕС по дело С- 438/22, което е задължително за съдилищата, следва че при определяне размера на адвокатското възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА, националната юрисдикция не е обвързана от минималните размери, предвидени в Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения на ВАдвС, респ. – от ограничението по чл.38, ал.2, изр.2 ЗА, което препраща към наредбата, а следва да съобрази единствено фактическата и правна сложност на делото, съответно - положения от адвоката труд за осъществяването на защитата по делото. Съобразявайки посочени критерии, настоящият състав на ВКС приема, че на адв. С. следва да бъде определено адвокатското възнаграждение за трите съдебни инстанции в общ размер на 6 000 лв., съобразно уважената част на исковете. Ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на ВКС на основание чл.78, ал.6 ГПК държавна такса за уважените исковете за трите съдебни инстанции в общ размер на 1 102, 10 лв., както и разноски за вещи лица в размер на 450 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,