Решение № 6805 от 18.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 3542/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на А. Н. от Буркина Фасо, чрез процесуален представител адв. Петков, срещу решение № 5577 от 11.02.2026 г., постановено по адм. дело № 10999/2025 г. по описа на Административен съд София-град, с което е отхвърлена жалбата му против решение № 4928 от 30.09.2025 г. на председателя на Държавната агенция за бежанците /ДАБ/ при Министерски съвет на Република България. В касационната жалба се твърди необоснованост и неправилност на решението, поради противоречие с материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – отменително основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Претендира се отмяна на решението и връщане на преписката на интервюиращ орган към ДАБ за ново разглеждане и произнасяне при съблюдаване на всички относими факти и обстоятелства. Ответникът - председател на ДАБ при Министерския съвет на Република България, чрез юрк. Кръстева, оспорва касационната жалба. Върховният административен съд, второ отделение, приема касационната жалба за допустима, като подадена от надлежна страна срещу неблагоприятен за нея съдебен акт и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Производството пред Административен съд София-град е образувано по жалба на А. Н. срещу решение № 4928 от 30.09.2025 г. на председателя на ДАБ, с което на жалбоподателя е отказано предоставянето на статут на бежанец и хуманитарен статут. За да отхвърли жалбата срещу оспорената заповед първоинстанционният съд е приел, че актът е издаден от компетентен орган в съответствие с чл. 75, ал. 1, т. 2 и т. 4 от Закона за убежището и бежанците /ЗУБ/ и в установената форма, както и при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалния закон. Прието е от съда също така, че в конкретния случай жалбоподателят не е обосновал твърденията си за осъществено спрямо него преследване по някоя от причините по чл. 8, ал. 1, във връзка с ал. 4 от ЗУБ, както и не се констатира, че на същия са нарушени основни права или е осъществена съвкупност от действия, които да доведат до нарушаване на основните му права, достатъчно тежки по своето естество и повторяемост. Според съда в случая не може да се обуслови извод за осъществено спрямо А. Н. преследване по смисъла на чл. 8, ал. 4 от ЗУБ или действия по преследване по смисъла на чл. 8, ал. 5 от ЗУБ от някой от субектите по чл. 8, ал. 3 от ЗУБ, при това в държавата му по произход. Напускането на Буркина Фасо съдът приема, че е обусловено от причини от личен характер, а не от такива, предпоставящи предоставяне на международна закрила. Въз основа на това съдът е приел, че административния орган правилно е формирал извод, че искането на чужденеца за предоставяне на международна закрила /статут на бежанец/ следва да бъде отхвърлено като неоснователно /чл. 75, ал. 1, т. 2 от ЗУБ/. Прието е от административния съд също така, че не се доказва в конкретния случай реална опасност от тежки посегателства спрямо жалбоподателя като изброените в чл. 9, ал. 1 от ЗУБ, както и да е налице реална опасност от тежки посегателства спрямо него, следствие на събития, настъпили, след като чужденецът е напуснал държавата си по произход /чл. 9, ал. 3 от ЗУБ/, поради което правилно е отхвърлено искането на чужденеца за предоставяне на международна закрила /хуманитарен статут/. Административният съд приема също така, че жалбоподателят доброволно е напуснал Буркина Фасо, за да се засели другаде, от желание за промяна и причини от личен характер, което го прави емигрант, а не бежанец, съгласно глава II, § 62 от Наръчника по процедури и критерии за определяне на статут на бежанец, издаден от службата на Върховния комисар на Организацията на обединените нации. Така постановеното решение е законосъобразно и обосновано, като мотивите му се споделят изцяло от настоящата инстанция по реда на чл.221, ал.2, предл. второ от АПК. При напълно изяснена и подробно описана фактическа обстановка съдът е обсъдил всички доводи, които са били релевантни за постановяването на решение по подадената жалба, като правилно е приел, че не са налице отменителни основания по чл. 146 от АПК, обосноваващи извод за незаконосъобразност на оспореното решение на председателя на ДАБ. Противно на наведените в касационната жалба възражения, обосновани и законосъобразни са изводите на първоинстанционния съд за липсата на основание да се приеме, че спрямо чужденеца в държавата му на произход е осъществено преследване по смисъла на чл. 8, ал. 1 ЗУБ, обуславящо предоставянето на статут на бежанец. Съгласно чл. 8, ал. 1 ЗУБ, статут на бежанец в Република България се предоставя на чужденец, който основателно се страхува от преследване поради своята раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради политическо мнение и/или убеждение, намира се извън държавата си по произход и поради тези причини не може или не желае да се ползва от закрилата на тази държава или да се завърне в нея. Разпоредбата на чл. 8, ал. 4 ЗУБ регламентира, че под „преследване“ следва да се разбира нарушаване на основните права на човека или съвкупност от действия, които водят до нарушаване на основните права на човека, достатъчно тежки по своето естество и повторяемост. А. Н. не е направил релевантни твърдения, сочещи на преследване по смисъла на чл. 8, ал. 4 ЗУБ, нито визира конкретни действия, попадащи в предметния обхват на чл. 8, ал. 5 ЗУБ. Предвид данните по делото, законосъобразен е изводът на съда, че липсват действия от страна на властите или другите, визирани в чл. 8, ал. 3 ЗУБ субекти, от които да се направи извод за преследване или дискриминация по отношение на жалбоподателя. Въз основа на събраните писмени доказателства и в резултат на подробния им анализ, решаващият съд е формирал правилна преценка, че не са налице изчерпателно изброените в чл. 8, ал. 1 ЗУБ фактически основания за предоставяне статут на бежанец на А. Н.. Законосъобразни са изводите на първоинстанционния съд и за това, че не са налице материалноправните предпоставки за уважаване молбата на чужденеца за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9, ал. 1 ЗУБ. Правилно съдът е приел, че от страна на А. Н. липсват твърдения да е бил изложен на реална опасност от тежки посегателства като смъртно наказание или екзекуция, изтезание или нечовешко и унизително отнасяне или наказание, каквито са изискванията на чл. 9, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗУБ. Съответен на доказателствата по делото е изводът на съда, че при издаването на оспорения административен акт административният орган подробно е обсъдил ситуацията в страната по произход и е достигнал до правилния извод, че не са налице предпоставките по смисъла на чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ. Съгласно Решение на съда на ЕС от 17 февруари 2009 г. по дело С-465/07 съществуването на тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила не е подчинено на условието последният да представи доказателство, че той представлява специфична цел поради присъщи на неговото лично положение елементи. Значението на понятието" въоръжен вътрешен конфликт" е пояснено в цитираното по-горе решение на СЕС по дело С- 465/07 и доразвито / доразширено относно субектите, участващи в този конфликт/ в Решение на СЕС от 30 януари 2014 г. по дело C-285/12. Съгласно т. 35 от последното цитирано решение на СЕС разпоредбата на член 15, буква в) от Директивата следва да се тълкува в смисъл, че съществуването на въоръжен вътрешен конфликт трябва да бъде признато, когато редовните въоръжени сили на дадена държава се сблъскват с една или повече въоръжени групи или когато се сблъскват две или повече въоръжени групи, без да е необходимо този конфликт да може да бъде квалифициран като "въоръжен конфликт, който няма международен характер" по смисъла на международното хуманитарно право и без интензитетът на въоръжените сблъсъци, равнището на организираност на наличните въоръжени сили или продължителността на конфликта да бъдат предмет на преценка, отделна от тази за степента на насилие, съществуващо на въпросната територия. Горното разрешение следва да се тълкува във взаимовръзка с втория абзац от Решението на СЕС от 17 февруари 2009 г. по дело С-465/07, съгласно който съществуването на тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила може по изключение да се счита за установено, когато степента на характеризиращото протичащия въоръжен конфликт / бил той международен или вътрешен /безогледно насилие, преценявана от компетентните национални власти или от юрисдикциите на държава - членка, пред които се обжалва решение за отхвърляне на такава молба, достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхната територия се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи. Всичко гореизложено налага извода, че съществуването на въоръжен конфликт е необходимо, но не достатъчно условие за привеждане в действие на разпоредбата чл. 15, б. в) от Директива 2011/95, съответно – за приложение на чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ. Освен евентуалното наличие на вътрешен въоръжен конфликт, е необходимо да са достигнати толкова високи нива на безогледно насилие в резултат на този въоръжен конфликт, че самото връщане на чужденеца в територията на конфликта в качеството му цивилно лице да съставлява реална опасност за живота или личността му. В компетентност на административния орган и/или съда е предоставена преценката както за степента на безогледно насилие в резултат на въоръжения конфликт, на база последните актуални данни за обществено-политическата обстановка в държавата по произход, така и преценката за наличието на реални и потвърдени основания да се смята, че са налице тежки заплахи срещу живота или личността на върнатото там цивилно лице. В конкретния случай не е налице кумулативното наличие на всички, изброени по-горе предпоставки за предоставяне на чужденеца на хуманитарен статут на основание чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ. Неоснователни са оплакванията в касационната жалба за неправилност на съдебното решение като постановено в противоречие с разпоредбите на чл. 75, ал. 2 ЗУБ и чл. 35 АПК. Правилна е преценката на първоинстанционния съд, че при издаването на оспорената заповед не е допуснато нарушение на приложимия материален закон, тъй като всички относими факти и обстоятелства, свързани с държавата по произход или с трети страни, са преценени. Административният орган е изяснил в пълнота фактическата обстановка по случая на оспорващия и след извършен задълбочен анализ на заявените обстоятелства и представените документи, е извел обоснован извод относно липсата на предпоставките, посочени в закона за предоставяне на статут на бежанец или на хуманитарен статут на търсещия закрила. В мотивите на административния акт председателят на ДАБ е изложил аргументите си защо счита, че не са налице предпоставките за предоставяне на статут на А. Н., както и защо достига до извод, че не е доказано, че търсещият закрила е обект на преследване. В производствата на предоставяне на международна закрила задължение на административния орган е да извърши конкретна преценка по отношение на чужденеца дали са налице предпоставките за предоставяне на статут на бежанец или хуманитарен статут, а не да извършва анализ на положението с човешките права в държавата по произход изобщо. В конкретния случай Председателят на ДАБ стриктно е съблюдавал задълженията си да изясни всички релевантни факти, да извърши анализ дали с оглед конкретната бежанска история и състоянието на сигурност в страната по произход на търсещия защита са налице предпоставките по чл. 8 и чл. 9 ЗУБ и да обоснове акта си, базирайки се на събраните доказателства. Настоящият съдебен състав съобрази основното правило, формулирано в т. 39 от решение на СЕС от 17.02.2009 г. по дело С-465/07, с което се въвежда обратно пропорционална връзка между засягането на личните интереси на търсещия закрила и степента на безогледно насилие, изискуема, за да се предостави такава закрила. Доколкото личната бежанска история на жалбоподателя се характеризира с липса на каквито и да били основателни опасения от преследване, основани на раса, религия, националност, политическо мнение или принадлежност към определена социална група, то толкова по-висок би следвало да е интензитетът на безогледно насилие в страната му. Такъв не е установен по делото, поради което по отношение на него не следва да намерят приложение както чл. 8 ЗУБ, така и чл. 9 ЗУБ. Противно на изложените в касационната жалба възражения, по делото не са налице и основанията за прилагане на принципа „non refoulement“ (забрана за връщане). Въз основа на представените в хода на производството доказателства за обстановката в страната е извършено изследване дали този принцип е нарушен, като предвид направените от административния орган изводи, че чуждият гражданин не е бил принуден да напусне страната си на произход поради наличието на заплахи за него по смисъла на чл. 8 и чл. 9 ЗУБ, основани на преценката по представената справка за ситуацията в Буркина Фасо, обосновано е прието, че ако молителят се завърне в родината си няма да са застрашени неговият живот и здраве, нито ще се наруши принципът „non-refoulеment“ - извод, който напълно се споделя и от настоящия касационен състав. При постановяване на решението не са допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. Решението е постановено при изяснена фактическа обстановка, въз основа на съвкупен анализ на приобщените по делото доказателства и при съобразяване на бежанската история на чужденеца, за когото правилно е прието, че не попада в приложното поле на ЗУБ. Направените изводи са подкрепени от събраните по делото доказателства и са в съответствие с материалния закон. Мотивите в решението са формирани на база възприетите факти като е спазено изискването на чл. 172а, ал. 2 от АПК. Предвид изложеното, настоящата инстанция приема, че решението на Административен съд София-град е правилно и не е налице соченото от касатора основание за неговата отмяна, поради което ще следва да бъде оставено в сила. По тези съображения и на основание чл.221, ал.2 АПК, Върховният административен съд, второ отделение,