Решение № 8629 от 10.7.2024 г. на ВАС по адм. д. № 4694/2024 г.

Производството е по чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба от М. Ю., гражданин на Република Турция, чрез адв. Хабиб, срещу Решение 1151 от 21.02.2024 г., постановено по адм. дело 10869/2023 г. по описа на Административен съд София град. Касаторът твърди неправилност на съдебното решение поради постановяването му в противоречие с материалноправните разпоредби и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Моли съдебното решение да бъде отменено като неправилно с произтичащите от това правни последици. Редовно призован за съдебно заседание, касационният жалбоподател М. Ю. не се явява, не се представлява и не депозира писмени бележки по същество. Ответникът, директорът на Дирекция Миграция към МВР- София, редовно призован, се представлява от юриск. Чорбаджийски, който оспорва касационната жалба, а по същество твърди правилност на атакувания с жалбата съдебен акт. Представителят на Върховната прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на трето отделение, намира че касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на М. Ю., гражданин на Република Турция, против изричен отказ за предоставяне на право на постоянно пребиваване в Република България рег. 5364р-23775/20.09.2023 г. на директора на Дирекция Миграция - МВР, издаден на основание чл. 26, ал. 2 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/. За да стигне до този правен резултат, административният съд е приел, че обжалваният административен акт е издаден от компетентен орган, при спазване на изискванията за форма и реквизити по чл. 59 от АПК, в съответствие с административнопроизводствените правила и действащите материалноправни разпоредби. След като по делото е установено, че М. Ю. е придобил чуждо - турско гражданство на 19.08.1971 г. и е лишен от българско гражданство с Указ 141/25.01.1978 г. на Държавния съвет на НРБ, съдът е приел, че спорът между страните е изцяло материалноправен налице ли са предпоставките на чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ, според който разрешение за постоянно пребиваване могат да получат чужденците, които не са лица от български произход, родени са на територията на Република България, изгубили са българското си гражданство по изселнически спогодби или по собствено желание и желаят трайно да се установят на територията на страната и по-конкретно : дали М. Ю. е изгубил българското си гражданство по изселнически спогодби или по собствено желание или е бил лишен от него с Указ 141/25.01.1978 г. на Държавния съвет на НРБ. АССГ е прие, че жалбоподателят не е доказал от негова страна или от страна на родителите му да са предприети действия по реда на чл. 26 от Закона за българското гражданство (отм.), в редакцията на разпоредбата ДВ, бр. 69/1968 г., а именно да са подали молба до Министерство на правосъдието за загубване на българското си гражданство и след като напускането им на страната не е било в резултат на изселническа спогодба между НРБ и Р. Турция, то постановеният отказ е законосъобразен. Съдебното решение е валидно, допустимо и правилно. Правилно АССГ, изхождайки от събраните по делото писмени доказателства, е приел, че не е налице една от предпоставките за предоставяне право на постоянно пребиваване на заявителя по реда на чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ чужденецът да е изгубил българското си гражданство по изселнически спогодби или по собствено желание. Видно от приложените писмени доказателства, жалбоподателят и цялото му семейство са напуснали страната не с изселнически паспорт, а с виза през 1968 г. и не са се завърнали в указания 3 месечен срок, поради което следва да се приеме, че не са изселени по изселническа спогодба. Съгласно действащия към този момент Закон за българското гражданство /обн. ДВ, бр. 79 от 11.10.1968 г., отменен 19.02.1999 г./, лишаването от гражданство става при изрично посочени основания, две от които са относими към установеното по делото, а именно: лицето е напуснало пределите на страната с надлежно разрешение, но не се е завърнало без уважителна причина в течение на 6 месеца от изтичане срока на разрешението. Отделно М. Ю. е придобил турско гражданство с решение 7/2961 от 19.08.1971 г., докато все още е притежавал и българско. В този случай е била приложима разпоредбата на чл. 20, б. "ж" на ЗБГ в относимата редакция /преди изменението, обн. ДВ, бр. 38 от 1989 г./, според която, когато лицето, което се намира в чужбина, е придобило чуждо гражданство в нарушение на този закон, също се лишава от българско гражданство. Във връзка с изложеното следва да бъде направен извод, че жалбоподателят, макар и да е бил малолетен към момента на напускане на страната, е лишен от българско гражданство именно с Указ 141/25.01.1978 г. на Държавния съвет на НРБ. По делото не са ангажирани доказателства, от които да се установи наличието на предприети действия от страна на М. Ю., след навършване на пълнолетие и преди издаване на посочения указ, за освобождаване от българско гражданство по собствено желание. Лишаването от българско гражданство е правен институт, различен от освобождаването или загубването на българско гражданство, указващо и на начина, по който лицето е напуснало страната - напускането на страната не се осъществило по силата на изселническа спогодба или по собствено желание, което да се легитимира чрез молба до Министерство на правосъдието за освобождаване от българско гражданство. По делото не са доказани нито една от двете хипотези, предвидени в разпоредбата на чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ., поради което законосъобразно административният орган е отказал предоставянето на право за постоянно пребиваване на основание цитирания по-горе законов текст. По горните съображения касационната жалба е неоснователна, а оспореното с нея съдебно решение като правилно следва да бъде оставено в сила. При този изход от спора и при своевременно направено от страна на ответника по касация искане за присъждане на съдебни разноски, в полза на същия следва да бъде присъдена сумата от 100 лв. съдебни разноски пред касационната инстанция за юрисконсултско възнаграждение. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, трето отделение