Решение № 4195 от 16.04.2015 г. на ВАС по адм. д. № 12840/2014 г.

Решение № 4195 от 16.04.2015 г. на ВАС по адм. д. № 12840/2014 г., III о., докладчик съдията Пламен Петрунов Производството е по чл. 208 и сл. От Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба, подадена от Национална здравноосигурителна каса гр. София срещу Решение № 5220/28.07.2014 г., постановено по адм. д № 10355/2013 г. по описа на Административен съд София град. Изложени са съображения, че същото е неправилно, като постановено при неправилно приложение на материалния закон и необосновано, отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Претендира се отмяната му, като вместо него се постанови друго, с което се отхвърлят предявените искове. Ответната страна Диана Николова Цанкова, чрез процесуалния си представител по делото взема становище за неоснователност на жалбата и правилност на обжалваното решение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава подробно заключение за неоснователност на касационната жалба и правилност на обжалваното решение. Настоящата инстанция, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка на доказателствата по делото, намери за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна: Производството пред Административен съд София град се е развило по исковата молба на Диана Николова Цанкова против Национална здравноосигурителна каса /НЗОК/ гр. София, с която на основание чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/ и чл. 86 от ЗЗД е предявила обективно съединени искове за претърпени имуществени вреди в общ размер от 80 199.90 лв., главница и лихва, основани на отменен незаконосъобразен отказ на управителя на НЗОК да издаде разрешение за лечение на ищцата в чужбина и бездействие на длъжностни лица от НЗОК. Размера на претендираните имуществени вреди се основава на заплатени разходи за лечение в чужбина, които до момента на предявяване на иска не са възстановени. За установяване основателността и размера на твърдяните вреди от съда е дадена възможност да се ангажират доказателства по делото, като след събирането им решаващият съд е изяснил фактическата обстановка по делото. С обжалваното решение административният съд е уважил, като основателен и доказан иска за причинени имуществени вреди, в предявения му размер от 73 632.45 лева като е приел, че е налице отменен като незаконосъобразен административен акт, доказан е размера на претендираните вреди и същите са пряка и непосредствена последица от отменения акт. Предявеният иск за присъждане на мораторна лихва върху сумата е отхвърлен като неоснователен, в която част решението не е обжалвано. Решението в обжалваната му част е валидно, допустимо и правилно. Не са налице сочените от касатора отменителни основания. Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразен акт от техни органи или длъжностни лица. За да възникне законовата отговорност следва да е налице отменен по надлежния ред акт, реално причинена вреда, произтичаща от него, както и да е налице пряка причинна връзка между незаконосъобразния акт и настъпилата вреда. Правилен е извода на съда, че в случая е установено наличието на законовите предпоставки, което обуславя основателността на предявения иск за причинени имуществени вреди. Неоснователно се твърди в жалбата, че с обжалваното решение съдът е дерогирал приложението на Регламент /ЕИО/ № 1408/71, както и този за неговото прилагане № 574/71, касаещи правилата и условията за издаване или отказ от издаване на разрешение за лечение в чужбина. По делото не е спорен факта, че ищцата е подала искане за издаване на разрешение за лечение в чужбина, по което искане е постановен отказ на управителя на НЗОК. Този отказ е отменен с влязло в сила съдебно решение, като такова разрешение е издадено от компетентния орган след като ищцата е провела лечение в чужбина, за срок, включващ периода на проведеното лечение. Правилно съдът е основал решението се на чл. 22, § 2, втора алинея от Регламент /ЕИО/ № 1408/71 за прилагането на схеми за социална сигурност на заети лица, самостоятелно заети лица и членове на техните семейства, които се движат в рамките на общността, при съобразяване с тълкуването на разпоредбата от Съда на Европейските общности /СЕО/ с решение по дело С-173/09 от 5.10.2010 г., задължително за съдилищата съгласно чл. 633 от ГПК. Изрично в това решение е прието, че когато е установена незаконосъобразност на отказа за издаване на разрешението, което се изисква съгласно чл. 22, § 1, б. "в", подточка i от Регламент № 1408/71, в изменената му редакция съгласно Регламент № 118/97, изменен с регламент № 1992/2006, а болничното лечение е приключило и осигуреното лице е направило съответните разходи за него, националният съд трябва по реда на националното процесуално право да задължи компетентната институция да възстанови на посоченото осигурено лице сумата, която тази институция по принцип би поела, ако разрешението бе надлежно издадено. В същото решение на СЕО е посочен и начина за определяне на размера на дължимата се сума от компетентната институция. Безспорно е установено в случая наличието на отменен отказ за издаване на разрешение за лечение в чужбина, както и че към момента на издаване на исканото разрешение лечението вече е приключило. Ищцата е осигурено лице, като НЗОК в случая е компетентната институция, която следва да възстанови направените разходи по лечението. Както е прието в посоченото решение на СЕО, правилно възприето и от административния съд, предварителното разрешение е безполезно, когато осигуреното лице се е подложило на болнично лечение, какъвто е и настоящия случай. При изложеното твърдяното в жалбата несъобразяване на съда с Регламент № 1408/71 г. е несъстоятелно. Изложените в касационната жалба доводи относно реда и начина на издаване на разрешение за лечение в чужбина са принципно правилни, но са неотносими към конкретния случай. Правилно с решението си административния съд е уважил иска в предявения му размер. Наличието на реално направени разходи за лечение, и то в по-голям размер от претендирания е безспорно установено от представените по делото писмени доказателства от ищцата и заключението на назначената по делото експертиза. Възраженията на ответника по делото, сега касационен жалбоподател, за недължимост в цялост на документално установените по делото разходи за лечение не е подкрепено с доказателства. В тежест на ищцата е да докаже размера на твърдяните за причинени имуществени вреди, което тя е сторила, както е прието и в обжалваното решение. Ответника не е ангажирал такива, установяващи наличие на задължение в по-малък размер от претендирания при доказан разход за проведено лечение. Изложените в жалбата съображения относно начина на определяне на дължимата се репарация са правилни, но не са ангажирани доказателства за приложението и относимостта им към конкретния случай, които доказателства да обусловят извод за непризнаване на направените от ищцата разходи в уважения от съда размер. Що се касае конкретно на твърдяната недължимост на направените от ищцата транспортни разходи следва да се отбележи, че дори те да не бъдат признати, то това не рефлектира върху размера на уважения иск. Установените реално направени разходи, без транспортните такива надхвърлят присъдените с обжалваното решение. Не съответства на установеното по делото и твърдяното в жалбата, че ищцата не е направила искане до ответника за възстановяване на претендираната сума, в съответствие с посочените в жалбата процедури, при което касационния жалбоподател бил лишен от възможността да установи и възстанови дължими и направени разходи при приложението на Регламент /ЕО/ 987/2009 г. и Регламент /ЕИО/ № 547/72. Такова искане до управителя на НЗОК е своевременно подадено на 12.02.2013 г., три месеца преди предявяване на правата по исков ред, като ответника не може да черпи права от собственото си недобросъвестно поведение при неизпълнението на налични негови задължения по така подаденото искане. Несъстоятелно е позоваването в тази насока и на Директива 2011/24/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 9.03.2011 г. за упражняване на правата на пациентите при трансгранично здравно обслужване. Датата на транспониране на директивата е 25.10.2013 г., като трансграничното здравно обслужване е уредено в Закона за здравното осигуряване с Раздел ХII, Нов- ДВ бр. 1 от 2014 г., в хода на делото. Освен това изрично в директивата е прието, че в случаите, съответни на практиката на СЕО, според която пациенти, получили отказ за предварително разрешение по причини, които впоследствие са обявени за неоснователни, имат право на разходите за лечение, получено в друга държава-членка, да им бъдат изцяло възстановени в съответствие с разпоредбите на законодателството на държавата членка по местолечение чл. 7 и 8 от нея, касаещи здравно обслужване, за което може да се изисква предварително разрешение и административни процедури относно трансграничното здравно обслужване са неприложими. При така изложените съображения обжалваното решение, като правилно и законосъобразно в обжалваната му част следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на делото искането на ответника по жалбата за присъждане на разноски направени пред настоящата инстанция е основателно. Следва да се присъдят реално направените такива в размер на 500 лева, съставляващи адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 10.01.2015 г. В останалата му част, за присъждане на разноски в размер на 160 лв., тези, направени пред първата инстанция то е неоснователно, тъй като тези разноски са присъдени с обжалваното решение. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК Върховният административен съд, трето отделение