Решение № 12282 от 13.11.2024 г. на ВАС по адм. д. № 7265/2024 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на М. М. К., чрез адв. Хвърчилкова, срещу Решение 4731/ 09.05.2024 г., постановено по адм. дело 1743/2023 г. по описа на Административен съд - Варна. С доводи за незаконосъобразност на решението, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост, се претендира неговата отмяна и произнасяне по същество с отмяна на процесната заповед, ведно със законните последици. В съдебно заседание, чрез адв. Хвърчилкова, поддържа жалбата. Ответникът - кмет на район Аспарухово при Община Варна,в писмен отговор ангажира становище за неоснователност на касационната жалба и претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. В съдебно заседание не се явява и не се представлява. Прокурорът от Върховна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, второ отделение приема, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на М. М. К. срещу Заповед КС-225А-14/12.06.2023 г., издадена от Кмета на Район Аспарухово при Община Варна, с която, на основание чл. 225а, ал. 2 от ЗУТ във вр. с чл. 223, ал. 1, т. 8 и чл.225, ал.2 от ЗУТ, е наредено да бъде премахнат незаконен строеж: Сграда с пристройка, с кадастрален идентификатор 10135.5511.758.9 /стари кадастрални идентификатори 10135.5511.758.1 и 10135.5511.758.2, изграден в поземлен имот с кадастрален идентификатор 10135.5511.758 по КККР на Район Аспарухово, находящ се в местност к.з. Прибой, гр.Варна, изградена без одобрен инвестиционен проект и издадено разрешение за строеж /РС/. За да стигне до този резултат, административният съд подробен съвкупен анализ на приобщените по делото доказателства и приети СТЕ, и се произнесъл по всички възражения на оспорващия. Приел, че процесната заповед е издадена от компетентен орган с правомощия по делегация, в предвидената от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила, в съответствие с материалния закон и целта на закона. Счел, че по безспорен начин е установено наличие на визираното в заповедта фактическо и правно основание по чл. 225, ал.2, т.2 от ЗУТ - касае се за строеж по смисъла на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ, с точно описани параметри и местонахождение, установени в административното производство и потвърдени изцяло от СТЕ, който е изграден без одобрени строителните книжа и без разрешение за строеж /и по този въпрос липсва спор/, който не е търпим и не попада в никоя от изключителните хипотези на чл. 151, ал. 1 от ЗУТ. Така постановеното решение е законосъобразно и обосновано, като мотивите му се споделят изцяло от настоящата инстанция по реда на чл. 221, ал. 2, предл. второ от АПК. ПИ с идентификатор 10135.5511.758 по КККР на Район Аспарухово, в който е реализиран процесният строеж, попада в зона А /100м от крайбрежната плажна ивица/ по смисъла на чл. 10 от Закона за устройство на черноморското крайбрежие /ЗУЧК/, т.е. строежите в този имот са изградени в нарушение нормите на ЗУЧК, като освен това в имота няма пречиствателна станция и сградно канализационно отклонение. Този ПИ попада и в зона със строителна забрана съгласно Заповед РД-02-14-300/21.04.1997 г. на МТРС, намирайки се в територията, описана в т. 1 от Приложение 1 към същата. Тази заповед е действаща и към момента на постановяване на оспорената заповед, тъй като е установено, че не са осъществени указаните в нея, досежно този поземлен имот, трайни укрепителни и отводнителни мероприятия, както и няма данни да е отчетен положителният им ефект, съответно не е преодоляна наложената с нея строителна забрана. На следващо място този ПИ е горска територия, по смисъла на чл. 2, ал. 2, т. 2 от Закона за горите, което се установява от писмо рег. РД22012894АС/15.06.2022 г. на Директора на РДГ Варна, и попада в отдел 315, подотдел х, частна собственост, склопена култура от горско-дървесни видове черен бор, морски бор, бряст, бяла топола, на възраст 50 години, със специални функции, част от Защитена зона Натура 2000. Макар по отношение на този ПИ да е одобрен ПУП през 2008г., не е извършена промяна на предназначението му и той продължава да е със статут на горска територия. Съгласно чл. 152, ал. 1 и 2 от Закона за горите - строителство в горските територии без промяна на предназначението и след издаване на разрешение при условията и по реда на ЗУТ и на наредба на министъра на регионалното развитие и благоустройството и министъра на земеделието и храните, се допуска само за изграждане на обекти по чл. 54, ал. 1 от Закона за горите, какъвто безспорно процесният строеж не представлява. Няма данни и за това имотът да попада сред изключенията по чл. 2, ал. 3, т. 1 - 4 от Закона за горите. Не са спазени и показателите за застрояване за целия УПИ XV-72144, образуван за ПИ с идентификатор 10135.5511.758., в който е изграден и процесния строеж. Отделно - северната част /вътрешното стълбище/ от процесната сграда излиза извън допустимите линии на застрояване по действащия ПУП-ПРЗ. Разсъжденията на съда, че този ПИ попада и в зона, защитена по Директивата за птиците 79/409/ЕЕС, и в зона за защита по Директивата за хабитатите 92/43/ЕЕС, като допълнителен аргумент за незаконност на реализираното в него строителство, не следва да се възприемат, тъй като те не са част от фактическите основания послужили за издаване на процесната заповед и съда следва да се ограничи само до тези, на които се основава тя. Строежът не е търпим по смисъла на ЗУТ. Търпимостта на строежите е регламентирана в § 16 от ПР на ЗУТ и в § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ. Строителството на процесния строеж е започнато през месец април 2001 г. и е завършено през 2003 г., съответно е изграден извън периодите допускащи изследване на търпимостта му. Дори да се приеме, че строителството е реализирано в някой от периодите по § 16 от ПР на ЗУТ и в § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ, строежът не би могъл да се счете за търпим предвид наложената със Заповед РД-02-14-300/21.04.1997 г. на МТРС строителна забрана. Изложеното сочи на безспорно установен незаконен строеж, подлежащ на премахване по чл. 223, ал. 1, т. 8 от ЗУТ, тъй като не е налице някоя от изключителните хипотези за търпимост на строежа по § 16, ал. 1, ал. 2, ал. 3 от ПР на ЗУТ и § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗУТ /бр. 82/2012 г. / с оглед времевия период на изграждането му - крайният момент на изграждане на евентуален търпим строеж е до 31.03.2001 г. по смисъла на ал. 1, § 127. Издаденото и приложено по делото Удостоверение за търпимост АУ101566-ВН-001ВН/18.10.2022г. от главния архитект на Община Варна не обвързва органа по незаконно строителство, тъй като е акт с удостоверителен характер, годен да послужи в прехвърлителна сделка в нотариално производство, но не може да обори констатациите за нетърпимост на процесния строеж, направени в процесните заповед и съдебно решение. В случаите на оспорване на заповеди за премахване на незаконни строежи съдът е длъжен да изследва законосъобразността на административния акт, включително и предпоставките за търпимост съобразно времето на изграждане на строежа. С оглед горното, всички възражения, наведени с касационната жалба, се явяват неоснователи и преповтарящи наведените такива пред първоинстанционния съд. По всички тях съдът се е произнесъл с мотиви, споделени от настоящия касационен състав. Предвид изложеното, съдът намира, че не са налице сочените отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК, поради което обжалваното решение следва да бъде потвърдено изцяло. Направеното своевременно искане от ответника в касацията за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение, остава недоказано, тъй като единственото негово процесуално действие в настоящото производство е депозиран писмен отговор на касационната жалба, който обаче е изготвен и подписан лично и само от ответния административния орган, но не и от юрисконсулт или лице с юридическо образование по трудов договор със същия.Ето защо и при липса на доказателства за сторени от ответника разноски, искането му за присъждане на такива не следва да се уважава. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, второ отделение,