Решение № 393 от 12.10.2009 г. на ВКС по н. д. № 418/2008 г.

Решение № 393 от 12.10.2009 г. на ВКС по н. д. № 418/2008 г., III н. о., НК, докладчик съдията Гроздан Илиев Производството е по реда на чл. 346, т. 1 НПК.

Образувано е по касационен протест против решение № 52/8.06.2009 г., постановено от Военно апелативния съд на Република България /ВАС/ по в.н.о.х.д. № 46/2009 г., с което е потвърдена присъда № 8/26.02.2009 г. по н.о.х.д. № 8/2009 г. на Плевенския военен съд /ПВС/.

С протеста е релевирано допуснато нарушение на закона - касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК.

В съдебното заседание представителят на Върховна касационна прокуратура, по съображения за незначителност на деянието, не поддържа протестът.

Подсъдимият и неговия з., считат, че при постановяване на решението не е допуснато претендираното нарушение на закона, поради което протестът не следва да се уважава.

Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните, провери въззивното решение и в пределите на правомощията по

чл. 347 - 348 НПК, за да се произнесе съобрази следното:

С потвърдената от ВАС присъда № 8/26.02.2009 г., постановена по н.о.х.д. № 8/2009 г. ПВС е признал подсъдимият лейтенант И. В. И. за невинен в това:

• за времето от 00,00 ч. на 05.12.2007 г. до 21,00 ч. на 09.12.2007 г.

като курсант в НВУ "В. Левски" - Велико Търново да се е отклонил от задължения по военна служба по измамлив начин, като представил на капитан М. С. Р. - командир на 13 курсантска рота на НВУ "В. Левски" - Велико Търново неистински официален документ, служебна бележка от отделение по трансфузионна хематология при МОБАЛ "Д-р Ст. Черкезов" АД - гр. В., удостоверяваща неверни обстоятелства, а именно, че на 26.11.2007 г. е дарил безвъзмездно кръв и има право на два дни домашен отпуск, въз основа на който документ е бил пуснат в домашен отпуск за 5 дни на основание Заповед № 1208/04.12.2007 г. на Началника на НВУ "В. Левски" - Велико Търново и Заповед № 0410/19.11.2001 г. на Началника на Главния щаб на сухопътните войски и извършеното не съставлява по-тежко престъпление, затова на основание чл. 9, ал. 2 НК го оправдал по обвинението за извършено престъпление по чл. 383, ал. 1 НК -поради явната незначителност на обществената опасност на извършеното деяние.

Касационният протест е неоснователен. Макар да не се поддържа в съдебно заседание, с оглед изискването на чл. 293 НПК следва да бъде разгледан по същество.

Претендираното с протеста нарушение по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК не се оправдава от фактическа и правна страна.

При установените фактически положения, относно инкриминираното деяние и личността на подсъдимият, направените от въззивния съд изводи за несъставомерност на извършеното не са незаконосъобразни.

Не противоречи на закона, разбирането на въззивната инстанция, че в конкретното му проявление, деянието на подсъдимият само формално осъществява признаците на състава по чл. 383, ал. 1 НК, тъй като обществената опасност на извършеното е явно незначителна. Този извод е направен след съвкупна оценка на всички обстоятелства, относими към фактическият състав на деянието и тези за личността на подсъдимият, като негов извършител. Остановено е, че инкриминираното деяние е извършено по време когато подсъдимият, като курсант е преминавал обучението свързано с подготовката му за изпълнение на функционалните задължения, произтичащи от кадровата военна служба. Или на този етап при подсъдимият все още не е завършен процесът на формиране на качествата, характеризиращи военнослужещия от командирския състав на армията. Присъщите за младите пълнолетни увлечение и лекомислие, са водещи в тяхното поведение, каквото е било и това на подсъдимият. Стореното от него е типичен пример на недооценяване последиците от деянието извършено в обстановка, изискваща съвършено друг тип поведение. Въззивният състав правилно е съобразил, че от съществено значение за определяне степента на обществен опасност и частта от която е извършено отклонението от военна служба, както и направения извод, че необходимата за съставомерност на деянието степен на обществена опасност би била налице, ако деянието бе извършено, чрез напускане на поделение, където се поддържа постоянна бойна готовност. К. е взел предвид и останалите обстоятелства, характеризиращи инкриминираното деяние, а именно, че неговото извършване не е довело до нарушения на учебния процес и носенето на вътрешната служба, отклонението е за период от време през който местопребиваването му е било известно на командването на военното учебно заведение, както и с оглед на това, че характеристичните данни за подсъдимият, включително и след производството му в първо офицерско звание, са много добри, съдът обосновано е приел, че от деянието не са настъпили вредни последици, изискуеми за неговата съставомерност. На този извод не могат да се противопоставят неподкрепени с доказателства, но претендирани с протеста данни за това, че деянието е извършено от подсъдимият, като офицер и съпроводено с настъпване на съставомерни последици, характеризиращи изискуемата от закона степен на обществена опасност. В тази част, както протеста, така и отразеното в особеното мнение са мотивирани със съображения, които по принцип характеризират отклоненията от военна служба по чл. 383, ал. 1 НК, като деяния с по-висока степен на обществена опасност от типичните случай обхванати от състава на чл. 381 НК. Възприемането на тези съображения означава неприложимост на чл. 9, ал. 2 НК, при деяния формално осъществяващи основния или квалифицирани състави на отклоненията от военна служба, каквато идея законодателно не е обективирана в материално правните наказателни норми, уреждащи съставите на военните престъпления. Ето защо, при конкретно установените фактически положения, настоящият състав не споделя и разбирането изразено с протеста, за необосновано широко приложение на разпоредбата на чл. 9, ал. 2 НК. Щом като са налице фактическите основания, обосноваващи правния извод за малозначителност на деянието, съдът е длъжен да направи изводът за несъставомерност и по този начин да не допусне, неоснователно реализиране на наказателната отговорност по отношение на извършители на деяния, формално съдържащи признаците на престъпен състав, в случай като настоящия, които при други обстоятелства действително имат висока степен на обществен опасност, съобразена по начало от законодателя с предвидените в санкционната част на състава наказания, за извършителите на престъплението.

Понеже в случая реално липсва обществена опасност, обективирана в степента, присъща на типичните случай на престъпленията по чл. 383 НК, касационната инстанция също счита, че поради своята малозначителност извършеното деяние е несъставомерно. Следователно, то не е престъпно по смисъла на чл. 9, ал. 2 НК, поради което протестираното решение следва да остане в сила.

По изложените съображения и като съобрази, че не е допуснато поддържаното с касационния протест нарушение, Върховния касационен съд, второ наказателно отделение на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК