Решение № 11803 от 4.11.2024 г. на ВАС по адм. д. № 6792/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по две касационни жалби с идентично съдържание, подадени съответно от Н. К. А., от гр. Благоевград, и "Север 21" ЕООД, със седалище гр. Благоевград, чрез процесуалния им представител адвокат Н. Веселинова, срещу решение 946/27.03.2024 г., постановено по адм. дело 146/2023 г. по описа на Административен съд-Благоевград, 7-ми състав. Релевирани са подробни съображения за неправилността на атакувания съдебен акт и на трите отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК, по които касаторите претендират отмяната му и постановяване на нов акт по съществото на спора - за уважаване на жалбите, по които е образувано първоинстанционното производство. С жалбите е формулирано искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз /СЕС, Съда/ по три въпроса. В депозирани реципрочни отговори по касационните жалби, всеки от касаторите изразява становище за основателност на касационната жалба, подадена от другия касатор. Претендира се присъждането на разноски. Ответникът - изпълнителен директор на Държавен фонд "Земеделие", чрез процесуалния си представител юрисконсулт А. Иванова, в постъпила на 26.09.2024 г. писмена молба по делото, оспорва касационните жалби като неоснователни. Прави искане за оставяне в сила на обжалвания съдебен акт, както и за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна прокуратура, взел участие в настоящото производство, дава мотивирано заключение за неоснователност на касационните жалби. Върховният административен съд, в настоящия съдебен състав на четвърто отделение, като прецени данните по делото и доводите на страните, приема за установено следното: Касационните жалби са допустими, като подадени от надлежни страни в законоустановения срок. Във връзка с направените идентични искания за отправяне на преюдициално запитване до СЕС, настоящият съдебен състав отчете съдържанието на конкретно формулираните от касаторите въпроси, а именно: "1. Съвместимо ли е според разпоредбата на чл. 56 от Регламент 1306/2013 г. /с пълно наименование - Регламент 1306/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 17 декември 2013 г. относно финансирането, управлението и мониторинга на общата селскостопанска политика и за отмяна на регламенти /ЕИО/ 352/78, /ЕО/ 165/94, /ЕО/ 2799/98, /ЕО/ 814/2000, /ЕО/ 1290/2005 и /ЕО/ 485/2008 на Съвета/, национално законодателство, което допуска образуването на процедура по възстановяване на неправомерно платена БФП след изтичане на срока от пет години от датата на вземане на решението за финансиране от управляващия орган?; 2. Коя е датата на вземане на решението за финансиране на управляващия орган - датата на сключване на договора от управляващия орган или датата на вземане на решение, обективирано в протокол/акт на управляващия орган или датата на съобщаване на решението за финансиране на бенефициента?; 3. Какъв е срокът по чл. 56 от Регламент 1306/2013 г. - давностен или преклузивен и какви са последиците от неспазването му?". С оглед формулировката на въпросите и предмета на спора по делото, иницииран пред първата инстанция с жалбите на двамата касатори, срещу акт за налагане на финансова корекция, съставът на Върховния административен съд съобрази, че според чл. 267 от Договора за функционирането на Европейския съюз /ДФЕС/ Съдът е компетентен да се произнася преюдициално относно тълкуването на договора и относно валидността, и тълкуването на актовете на институциите, органите, службите или агенциите на Съюза. Когато такъв въпрос бъде повдигнат пред юрисдикция в държава членка, тази юрисдикция би могла, ако счита, че по този въпрос е необходимо решение, за да бъде постановено нейното решение, да поиска от СЕС да се произнесе, а в случай, че такъв въпрос е повдигнат по висящо дело пред национална юрисдикция на дадена държава членка, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, тази юрисдикция е длъжна да сезира Съда. Съгласно постоянната практика на СЕС при установеното с чл. 276 ДФЕС разпределение на правораздавателните правомощия между националните юрисдикции и Съда, само националният съд, който единствено е пряко запознат с обстоятелствата по делото, с което е сезиран, както и с доводите на страните, и който трябва да поеме отговорността за съдебното решаване на спора, е в състояние най-добре да прецени, предвид особеностите на всяко дело и тъй като го познава в неговата цялост, както необходимостта от преюдициално решение, за да може да се произнесе, така и релевантността на въпросите, които поставя на СЕС /справка - решение от 22 юни 2000 г. на Съда по дело С-425/98, Marca Mode; решение от 01 април 2008 г. на СЕС по дело С-212/06, Правителство на Френската общност и Валонското правителство; решение от 28.11.2018 г. на Съда по дело С-328/17, Amt Azienda Trasporti e Mobilitа SpA, и др./. От разпоредбата на чл. 267 ДФЕС и трайно установената практика на СЕС недвусмислено следва, че националният съд е длъжен да отправи преюдициално запитване винаги, когато е налице съмнение относно приложението на европейската разпоредба, както и че при неспазване на това изискване държавите членки носят отговорност за неправилно прилагане на правото на Съюза /за справка - решение на СЕС от 9 декември 2003 по дело С-129/00, Комисия срещу Италия/. Но производството по чл. 267 ДФЕС не съставлява средство за защита на разположение на страните по висящо пред национален съд дело, поради което не е достатъчно дадена страна да твърди, че със спора се повдига въпрос за тълкуване на общностното право, за да се породи задължение за съответната юрисдикция да отправи преюдициално запитване. Според постоянната практика на СЕС, националната юрисдикция, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, не носи задължение за отправяне на преюдициално запитване до Съда, когато установи, че повдигнатият въпрос е ирелевантен или че разглежданата разпоредба от правото на Съюза вече е била предмет на тълкуване от СЕС, или още че правилното прилагане на съюзното право е толкова очевидно, че не оставя място за никакво основателно съмнение, като съществуването на такава възможност следва да бъде преценявано с оглед специфичните характеристики на правото на Съюза, особените трудности при неговото тълкуване и риска от различия в съдебните актове в рамките на Съюза /справка - решение на СЕС от 4 октомври 2018 г. по дело С-416/17, Европейска комисия срещу Република Франция, решение на СЕС от 6 октомври 1982 г. по дело С-283/81, CLIFIT, решение на Съда от 9 септември 2015 г. по дело С-160/14, Ferreira da Silva e Brito, решение на СЕС от 28 юли 2016 г. по дело С-379/15, Association France Nature Environnement, и др./. В решение от 15 март 2017 г., постановено по дело С-3/16, Lucio Cesare Aquino, Съдът припомня, че посочените в трета алинея от чл. 267 ДФЕС юрисдикции имат също право на преценка, както всяка друга национална юрисдикция, да определят дали е необходимо решение по въпрос на правото на Съюза, за да могат да се произнесат с решение. Според СЕС тези юрисдикции не са длъжни да отправят въпрос относно тълкуването на съюзното право, повдигнат пред тях, ако въпросът е ирелевантен, а той е такъв, когато отговорът му, независимо от това какъв е, не би могъл по никакъв начин да повлияе на решаването на спора по делото. Така направеният кратък анализ на възприетите в практиката на СЕС, основни положения в производството по чл. 267 ДФЕС, обсъден в контекста на предмета и данните по делото, обуславя извода, че в случая не са налице установените в практиката на Съда критерии, налагащи настоящият съдебен състав на четвърто отделение на Върховния административен съд, в качеството на национална юрисдикция, чието решение е окончателно, да сезира СЕС чрез отправяне на преюдициално запитване. Формулираните от касаторите, идентични въпроси имат хипотетичен характер и са без значение за правилното решаване на настоящото дело, като относими към прилагането спрямо фактите по спора, на въведен според касаторите в чл. 56 Регламент 1306/2013 г., срок, какъвто въобще не е предвиден в тази разпоредба. Вярно е, че разпоредбата на чл. 56 от регламента е приложима в случая, защото когато възстановяването на неправомерно платени суми по програма за помощ, одобрена и съфинансирана от ЕЗФРСР за програмен период 2007-2013 г., се извършва след приключването на този програмен период /тоест след 01.01.2014 г./ възстановяването на тези суми трябва да се основава именно на разпоредбите на Регламент /ЕС/ 1306/2013, като правното основание за възстановяването трябва да е чл. 56 Регламент /ЕС/ 1306/2013 г. Съгласно § 1 от тази разпоредба когато нередности или небрежност са открити при дейностите или програмите за развитие на селските райони, държавите членки извършват финансовите корекции, като изцяло или частично отменят съответното финансиране от Съюза. Държавите членки вземат предвид естеството и сериозността на разкритите нередности и нивото на финансовата загуба, причинена на ЕЗФРСР. Според чл. 56, § 2 Регламент 1306/2013 сумите, чието финансиране от Съюза по линия на ЕЗФРСР е отменено, възстановените суми, както и натрупаните по тях лихви се преразпределят в рамките на съответната програма. Отменените или възстановени средства на Съюза обаче могат да бъдат използвани повторно от държавите членки само за финансиране на операция по същата програма за развитие на селските райони, и при условие че средствата не са пренасочени към операции, които са били предмет на финансова корекция. След приключването на програма за развитие на селските райони, държавата членка връща възстановените суми в бюджета на Съюза. Цитираната разпоредба от Регламент 1306/2013, във връзка с тълкуването на която касаторите претендират отправяне на преюдициално запитване до СЕС, е ясна и само от граматическото й тълкуване се налага изводът, че тя не въвежда какъвто и да било срок, в който след извършването на нередност и/или съответно след нейното откриване, държавите членки да могат да упражнят правомощието си да пристъпят към възстановяване от бенефициерите на неправомерно получена по линия на ЕЗФРСР финансова подкрепа, в т.ч. срок, в който те имат правото да извършват проверки за изпълнението на поетите от бенефициерите задължения и ангажименти по договорите за отпускане на БФП. Отделно от изложените, за настоящия съдебен състав не съществува съмнение, включително по аргумент от т. 39 от преамбюла на Регламент 1306/2013, че приложение в производството за налагане на финансова корекция, а оттам и в разглеждания случай, намира Регламент /ЕО/ 2988/95 на Съвета от 18.12.1995 г. относно защитата на финансовите интереси на Европейските общности /Регламент /ЕО/ 2988/95/ и в частност по отношение на срока на давност - разпоредбата на чл. 3 от него. Поради това, формулираните в исканията въпроси, настоящият съдебен състав счита за хипотетични и следователно - без значение за правилното решаване на делото. Основанието на преюдициалното запитване не е в искането на консултативни становища по общи или хипотетични въпроси, а в необходимостта му за действително разрешаване на даден правен спор. Следва да се подчертае, че в производството по отправяне на преюдициално запитване, Съдът не трябва да се произнася по тълкуването на националното право и да преценява дали даденото му от запитващата юрисдикция тълкуване е правилно, тъй като в рамките на това производство, основано на ясно разделение на правомощията между националните юрисдикции и Съда, всяка преценка на фактите и националното право, е от компетентността единствено на националния съд /в този смисъл решение на СЕС от 11 януари 2024 г. по дело С-755/22, Nбrokuj s.r.o.,решение на СЕС от 16 март 2023 г. по дело C-565/21, Caixabank, решение на СЕС от 4 май 2023 г. по дело C-60/22, Bundesrepublik Deutschland и др./. По посочените мотиви съдът приема, че исканията на двамата касатори за отправяне на преюдициално запитване до СЕС са неоснователни и следва да бъдат оставени без уважение. Върховният административен съд, в настоящия съдебен състав на четвърто отделение, приема касационните жалби за неоснователни, по следните съображения: Производството пред административния съд е образувано по жалбите на "Север 21" ЕООД и Н. К. А., срещу решение 02/312/02937/3/01/04/03 с изх. 01-6500/8740#11/03.08.2022 г., за налагане на финансова корекция, издадено от изпълнителния директор на ДФЗ, с което на основание чл. 20а, ал. 2 и чл. 27, ал. 6 от Закона за подпомагане на земеделските производители /ЗПЗП/, чл. 46, ал. 1 и ал. 2 във вр. чл. 16, ал. 2 и чл. 2 от Наредба 29/11.08.2008 г. за условията и реда за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ /БФП/ по мярка "Подкрепа за създаване и развитие на микропредприятия" от Програмата за развитие на селските райони за периода /ПРСР/ 2007-2013 г., т. 4.12 и т. 4.18 във вр. т. 8.1 от договор 02/312/02937/08.10.2014 г. за отпускане на финансова помощ по мярка 312 "Подкрепа за създаване и развитие на микропредприятия" от ПРСР 2007-2013 г., подкрепена от Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони /ЕЗФРСР/, чл. 70, ал. 1, т. 7 във вр. чл. 72, ал. 1 и чл. 73, ал. 1 от Закона за управление на средствата от Европейските фондове при споделено управление /ЗУСЕФСУ/, както и в изпълнение на решение 1076/07.02.2022 г., постановено по адм. дело 5457/2021 г. по описа на Върховния административен съд, осмо отделение, и на основание чл. 3, ал. 1 от Правила за определяне на размера на подлежащата на възстановяване БФП при установени нарушения по чл. 27, ал. 6 и 7 ЗПЗП по мерките на ПРСР 2007-2013 г. /Правилата, обн. ДВ бр. 69/30.08.2019 г./ на Н. К. А. в качеството й на ЕТ "Н. А.-Н." е наложена окончателна финансова корекция в размер на 186 221.15лв. Пред първата инстанция е събрана цялата административна преписка по издаване на оспорения акт, ведно с преписката по предходно издадения от административния орган и впоследствие отменен от състав на осмо отделение на Върховния административен съд, Акт за установяване на публично държавно вземане /АУПДВ/ 02/312/02937/3/01/04/02, изх. 01-6500/8740/02.06.2020 г., с който по отношение на едноличния търговец е установено подлежащо на възстановяване, публично държавно вземане в размер на 186 221.15лв. По данни от приетите доказателства, в т.ч. заключение на вещото лице по назначена и изслушана съдебно-счетоводна експертиза, финансовата корекция е наложена във връзка с констатирани при извършени проверка на място през м. май 2019 г. и допълнителни административни проверки от административния орган, неизпълнения на две от задълженията на Н. К. А., действаща като ЕТ "Н. А.-Н.", в качеството й на ползвател на помощта, по сключения между нея и ДФЗ, договор 02/312/02937/08.10.2014 г. за отпускане на финансова помощ по мярка 312 от ПРСР 2007-2013 г., а именно: изпълнение на показателите за устойчива трудова заетост, застъпени в одобрения бизнес план, изчислени средно аритметично за три пълни финансови години 2016 г., 2017 г. и 2018 г. в размер на 33.33% и изпълнение на бизнес плана по отношение на заложените в него приходни показатели, изчислено средно аритметично за същите три финансови години, в размер на едва 3.81%. След отмяна на първоначално издадения от административния орган за така констатираните договорни нарушения, АУПДВ 02/312/02937/3/01/04/02, изх. 01-6500/8740/02.06.2020 г. /с решение 1076/07.02.2022 г. по адм. дело 5457/2021 г. на Върховния административен съд, осмо отделение/, с писмо изх. 01-6500/8740#7/31.03.2022 г. /получено на 08.06.2022 г. при условията на чл. 18а, ал. 10 АПК след повторното му връщане на органа като "непотърсено" на 25.05.2022 г. видно от известие за доставяне - л. 218 от делото/ изпълнителният директор на ДФЗ уведомява Н. А. в качеството й на "собственик" на ЕТ "Н. А.-Н.", че открива производство за налагане на финансова корекция, предоставяйки й, на основание чл. 73, ал. 2 ЗУСЕФСУ, възможност да представи писмените си възражения. След представянето на такива с писмо вх. 01-6500/8740#10/23.06.2022 г., административният орган издава атакувания пред първата инстанция акт за налагане на финансова корекция. Междувременно, на 26.05.2022 г. между Н. К. А., действаща като ЕТ "Н. А.-Н.", и "Север 21" ЕООД, с едноличен собственик на капитала и управител - същото физическо лице /Н. К. А./, е сключен договор за прехвърляне на търговското предприятие на едноличния търговец. Между страните липсва спор, че в търговския регистър този договор е вписан на 21.07.2022 г., а заличаването на едноличния търговец - на 09.09.2022 г. Безспорно е установено по делото и се установява от съдържанието на договор 02/312/02937/08.10.2014 г., че клаузата на неговата т. 4.12 предвижда задължение за ползвателя на помощта да извърши изцяло одобрената инвестиция в уговорения с договора срок и в съответствие с одобрения проект, като съгласно т. 4.18, е длъжен да спазва одобрения проект за срок от 5 години от сключването на договора. Според т. 8.1. от договор 02/312/02937/08.10.2014 г., в случай, че ползвателят на помощта не изпълнява свои нормативни и/или договорни задължения след изплащане на каквато и да е част от договорената финансова помощ, ДФЗ може да поиска връщане на вече изплатените му суми заедно със законната лихва върху тях и/или да прекрати всички договори, сключени с ползвателя на помощта, като спазва изискванията по чл. 46 и чл. 47 от Наредба 29/11.08.2008 г. По делото не се спори и относно вложения в договора смисъл на понятието "одобрен проект", доколкото в т. 9.1.г. от него, е изрично уточнено, че това е подаденото от ползвателя на етапа на кандидатстване по мярката и одобрено от ДФЗ, заявление за подпомагане, заедно с всички изискуеми съгласно Наредба 29/11.08.2008 г., документи /включително представения от ползвателя и одобрен от фонда, бизнес план/, както и съвкупността от материални и нематериални активи, и свързаните с тях разходи, заявени от ползвателя и допустими за разглеждане по мярка 312. Безспорни са и застъпените в одобрения проект показатели за устойчива заетост и приходи от подпомаганата дейност за процесните три финансови години - 2016 г., 2017 г. и 2018 г., правилно посочени и в мотивите на обжалваното решение. По делото пред първата инстанция е назначена и изслушана съдебно-счетоводна експертиза, заключението по която потвърждава изцяло констатациите на административния орган за неизпълнение на задълженията на Н. К. А., действаща като едноличен търговец, по договор 02/312/02937/08.10.2014 г., за изпълнение на бизнес плана, изчислено средно аритметично за проверяваните три финансови години, по отношение на заложените в него показатели за устойчива заетост и приходи от подпомаганата дейност в размери съответно на 33.30% /при установени от органа 33.33%/ и 3.81%. Независимо от направеното от процесуалния представител на жалбоподателите /сега касатори/ в открито съдебно заседание от 03.10.2023 г., оспорване на експертизата /основано на довод за необходимостта от прилагането на Наредбата за посочване на нередности, представляващи основания за извършване на финансови корекции, и процентните показатели за определяне размера на финансовите корекции по реда на ЗУСЕФСУ/, правилно заключението на вещото лице е кредитирано от административния съд като пълно, всестранно и компетентно изготвено и съответно - възприето в мотивите на атакуваното съдебно решение. Установените от първоинстанционния съд релевантни факти са описани подробно в обжалвания съдебен акт и при липсата на спор по тях, се възприемат от касационния съдебен състав, като не следва да бъдат възпроизвеждани в текста на настоящото решение. Така, въз основа вярно установена по делото фактическа обстановка, първоинстанционният съд обосновано приема, че решението за налагане на финансова корекция на Н. А., в качеството й на ЕТ "Н. А.-Н." /впоследствие заличена като търговец/, е издадено от компетентен орган в законоустановената форма, без допуснати съществени процесуални нарушения и в съответствие с приложимия материален закон и неговата цел. По тези обобщени мотиви административният съд постановява атакуваното пред касационната инстанция решение, с което отхвърля жалбите на Н. К. А. и "Север 21" ЕООД, като неоснователни, и ги осъжда да заплатят на ДФЗ сумата от общо 150лв, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение. Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно, по изложените в него законосъобразни мотиви. Противно на релевираните в касационните жалби доводи, при постановяването на оспорения съдебен акт, административният съд не е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Недопускането на неотносимо към правния спор доказателство, каквото в случая би било поисканото от жалбоподателите, изготвяне на допълнителна или повторна съдебно-счетоводна експертиза, при която изчисленията на вещото лице да бъдат основани на неприложимата /по аргумент от чл. 27, ал. 9 ЗПЗП/ спрямо фактите по делото, Наредба за посочване на нередности, представляващи основания за извършване на финансови корекции, и процентните показатели за определяне размера на финансовите корекции по реда на ЗУСЕФСУ, не обуславя извод за допуснато от съда нарушение на процесуалните правила при водене на делото, а още по-малко - на съществено такова нарушение. По аналогични съображения, не представлява съществено процесуално нарушение и необсъждането от решаващия съд на наведеното от жалбоподателите, ирелевантно за спора по делото, възражение за липсата на изкуствено създадени условия при получаването на финансовата подкрепа по мярката. По данни от приобщените доказателства, в т.ч. от съдържанието на процесния акт, финансовата корекция е наложена поради неизпълнението на одобрени индикатори по смисъла на чл. 70, ал. 1, т. 7 ЗУСЕФСУ във връзка с констатирани от органа неизпълнения на договорни задължения, правилно квалифицирани от него като нарушения по т. 18 /неспазване на параметрите за устойчива заетост, заложени в одобрения бизнес план - неразкриване на нови и/или незапазване на броя на съществуващите работни места/ и т. 30 /непостигане на нивата на финансовите параметри, предвидени в бизнес плана/ от Приложение към раздел І "Общи положения" от Правилата, а не за нарушение по т. 7 от същото приложение, относимо към откриването на "обективни факти и обстоятелства, водещи до заключение, че е налице функционална несамостоятелност на финансирания проект и/или изкуствено създаване на условия, необходими за получаване на помощта, за да бъдат извлечени облаги в противоречие с целите на мярката". Атакуваният съдебен акт е обоснован и съответен на приложимия материален закон. При изцяло изяснена фактическа обстановка, кореспондираща изцяло със събраните по делото доказателства, административният съд е извел правилни правни изводи за законосъобразността на оспореното решение за налагане на финансова корекция, при правилно тълкуване и прилагане на приложимите спрямо фактическите установявания, материалноправни разпоредби. Всички пространно релевирани в касационните жалби доводи на касаторите, относими при това изцяло към незаконосъобразността на обжалвания пред първата инстанция акт, но не и към несъответствието на атакуваното съдебно решение с материалния закон, са неоснователни. Наред с горното не намират фактическо и правно основание и възраженията на касаторите, поддържани и пред първоинстанционния съд, че при издаване на процесния акт органът е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, в т.ч. и по чл. 35 АПК. Безспорната установеност по делото, че физическото лице, действало като заличения към настоящия момент ЕТ "Н. А.-Н.", към датата на прехвърляне на търговското предприе /и до сега/, е едноличен собственик на капитала и управител на "Север 21" ЕООД, изключва възможността да се приеме, че изпълнителният директор на ДФЗ е допуснал съществено нарушение на административнопроизводствените правила, като не е уведомил дружеството приобретател на търговското предприятие за откритото срещу отчуждителя му производство за налагане на финансова корекция, лишавайки го от възможността да представи писмени възражения по реда на чл. 73, ал. 2 ЗУСЕФСУ. По аргумент от чл. 147, ал. 1 ТЗ едноличният собственик на капитала управлява и представлява едноличното дружество с ограничена отговорност, поради което и известяването, както в случая, на физическото лице - едноличен собственик на капитала /и управител/ на "Север 21" ЕООД, за откритото производство за налагане на финансова корекция, дава достатъчно основание на състава да се счете, че и дружеството - приобретател на предприятието е било известено. От значение за така направения извод е и обстоятелството, че към датата на изпращане на 12.04.2022 г. /по данни от пощенското клеймо на л. 218 от делото/ на писмо изх. 01-6500/8740#7/31.03.2022 г. за откриване на производството за налагане на финансова корекция /получено от първия касатор на 08.06.2022 г., при условията на чл. 18а, ал. 10 АПК, след като за втори път е върнато като непотърсено на подателя му на 25.05.2022 г. независимо, че е изпратено на посочения в договора с ДФЗ адрес на ползвателя, и липсват данни фондът да е уведомен за промяна на адреса/, договорът за прехвърляне на търговско предприятие от 26.05.2022 г. все още не е вписан в търговския регистър и органът, като трето лице спрямо сделката, е нямало как да знае за осъщественото прехвърляне. Отделно, че в представените от Н. К. А. в качеството й на ЕТ, писмени възражения до органа вх. 01-6500/8740#10/23.06.2022 г., също не е споменато, че търговското предприятие на едноличния търговец е прехвърлено с подписания на 26.05.2022 г. договор, независимо от задължението за уведомяване, произтичащо от една страна /в качеството й на ползвател на финансовата помощ/, от клаузата на т. 4.16 от договор 02/312/02937/08.10.2014 г. във вр. чл. 20а, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/ и от друга страна /в качеството й на отчуждител на търговското предприятие/ - от императивната разпоредба на чл. 15, ал. 1, изречение второ ТЗ, вменяваща задължение за отчуждителя да уведоми своите кредитори и длъжници за извършеното прехвърляне. Неоснователни в тази връзка са доводите на касаторите, че към датата на подписване на договора за прехвърляне на търговското предприятие ДФЗ не е кредитор на Н. А. в качеството й на ЕТ /вече заличен/, тъй като това качество той придобивал едва с издаване на решението за налагане на финансова корекция. Съдът счита, че и преди издаването на процесния индивидуален административен акт, ДФЗ притежава спрямо ползвателя по договор 02/312/02937/08.10.2014 г. качеството на негов кредитор на поетите от физическото лице в качеството му на едноличен търговец по силата на договора за отпускане на БФП, задължения. В този смисъл, правилно в мотивите на атакувания съдебен акт е прието, че неизпълнението на нормативно регламентираното задължение от страна на длъжника по чл. 15, ал. 1, изречение второ ТЗ съставлява неправомерно действие, от което страната не може да черпи права. Не намират основание и оплакванията на касаторите, че поради издаване на процесния акт срещу отчуждителя на търговското предприятие, а не срещу приобретателя /при вече подписан и вписан в търговския регистър договор за прехвърляне на предприятието/, издаденият индивидуален административен акт е незаконосъобразен, а оттам и че формираните в противоположен смисъл изводи на първоинстанционния съд са неправилни. В тази връзка в атакувания съдебен акт са изложени обосновани от данните по делото и съответни на материалния закон мотиви, в допълнение към които касационният съдебен състав намира за необходимо да посочи следното: Съгласно чл. 15, ал. 3 ТЗ при прехвърляне на предприятие /като съвкупност от права, задължения и фактически отношения/, ако няма друго споразумение с кредиторите, отчуждителят отговоря за задълженията солидарно с правоприемника до размера на получените права. Кредиторите на търсими задължения са длъжни да се обърнат първо към отчуждителя на предприятието. С оглед фактическата установеност по делото за липсата на споразумение с ДФЗ, с подписването на договора за прехвърляне на търговското предприятие на 22.05.2022 г., между Н. К. А., действаща като ЕТ "Н. А.-Н." и "Север 21" ЕООД възниква солидарна отговорност, при която /по аргумент от чл. 122, ал. 1 ЗЗД/, ДФЗ чрез неговия изпълнителен директор има правото да потърси изпълнение на възникналите от дейността на прехвърлителя по сделката задължения, от всеки един от солидарните длъжници или от двамата. Така, обстоятелството, че актът за налагане на финансова корекция е издаден срещу отчуждителя на търговското предприятие, но не и срещу приобретателя или срещу двамата, е без правно значение за законосъобразността му, с оглед възникналата на основание чл. 15, ал. 3 ТЗ, във вр. чл. 122, ал. 1 ЗЗД, солидарна отговорност, даваща право на избор на административния орган, тъй като не е ограничена със срок. Без отношение към законосъобразността на издадения акт за налагане на финансова корекция е и вписаното в търговския регистър на 09.09.2022 г., заличаване на едноличния търговец, защото за задълженията му след тази дата продължава да отговаря физическото лице, осъществявало търговска дейност в това си качество, при това - с цялото си имущество. Едноличният търговец е физическо лице, което придобива качеството на търговец и по този начин разширява своята правоспособност, придобивайки правото да извършва търговска дейност по смисъла на чл. 1 ТЗ. При вписването на едноличен търговец не възниква нов правен субект, а остава същото физическо лице, което с факта на заличаването на търговеца, губи само търговската си правоспособност. Наред с изложеното и противно на изтъкнатите в касационните жалби доводи, ограничаването при прехвърляне на търговско предприятие на отговорността за задълженията до размера на получените права, предвидено в чл. 15, ал. 3 ТЗ, се отнася само до приобретателя на търговското предприятие, но не и до отчуждителя по сделката, който в случая /вероятно по съображения за целесъобразност, но при всички случаи - законосъобразно/ е посочен от органа като адресат на акта за налагане на финансова корекция. Не намират правна опора и пространните възражения на касаторите относно характера на одобрения бизнес план и одобрените индикатори по смисъла на чл. 70, ал. 1, т. 7 ЗУСЕФСУ. Последователно в съдебната практика е застъпено разбирането, споделяно и от настоящия съдебен състав, че непостигането на заложените в бизнес плана приходни/финансови показатели и за устойчива заетост, представлява нарушение на договорно задължение, както и неизпълнение на одобрените индикатори, предопределящо осъществяването на хипотезата по чл. 70, ал. 1, т. 7 ЗУСЕФСУ /за справка - решение 10434/07.10.2024 г. по адм. дело 5402/2024 г., решение 1940/20.02.2024 г. по адм. дело 10390/2023 г., решение 12206/08.12.2023 г. по адм. дело 7246/2023 г., решение 6809/22.06.2023 г. по адм. дело 4214/2023 г., решение 5602/30.05.2023 г. по адм. дело 3549/2023 г, решение 2091/27.02.2023 г. по адм. дело 6583/2022 г., решение 9637/31.10.2022 г. по адм. дело 3921/2022 г., решение 7071/13.07.2022 г. по адм. дело 3199/2022 г. и др., постановени от Върховния административен съд/. Въпросът е подробно развит в посочената практика, поради което е безпредметно да бъде детайлно обсъждан в мотивите на настоящото решение. Предвид това и безспорно установеното по делото от фактическа страна, в т.ч. по данни от приетото заключение на вещото лице, че за три пълни финансови години 2016, 2017 и 2018 г. изпълнението на застъпените в одобрения бизнес план показатели за устойчива заетост и приходи, е в размер съответно на 33.30% /при установени от органа 33.33%/ и едва 3.81%, налага именно формирания от първоинстанционния съд извод за законосъобразността на решението за налагане на финансова корекция, а оттам - и за отхвърлянето на предявените жалби, като неоснователни. След като установеното от административния орган /по време на извършената през м. май 2019 г. проверка на място след плащане и допълнителни административни проверки/ нарушение на договорните задължения на Н. К. А., действаща като ЕТ "Н. А.-Н.", свързани със средногодишния брой на наетите от нея лица и с достигането на заложените в одобрения бизнес план, приходни показатели, за пълните три проверявани години, се установява от приобщените по делото доказателства и констатациите на органа в тази насока не са оборени чрез допустимите за това средства пред първата инстанция, то законосъобразно, по аргумент от чл. 27, ал. 6 ЗПЗП във вр. чл. 70, ал. 1, т. 7 ЗУСЕФСУ и клаузите на т. 4.12. и т. 4.18 от договор 02/312/02937/08.10.2014 г., за отпускане на БФП, на касатора - едноличен търговец, е наложена окончателна финансова корекция в определения от органа на основание чл. 3, ал. 1 от Правилата размер, при наличието на правилно квалифицирани от него нарушения съответно по т. 18 и т. 30, предложение първо от Приложение към раздел І "Общи положения" от Правилата. Доводът на касаторите за липсата на нередност по смисъла на легалната дефиниция на това понятие, дадена в относимото европейско законодателство, в частност поради липсата на нанесена вреда на съюзния бюджет, не намира правна опора и се опровергава от доказателствата по делото, включително от безспорното установеното обстоятелство, че изплатената по договор 02/312/02937/08.10.2014 финансова помощ е предоставена по мярка 312, подкрепена от ЕЗФРСР. Трайно застъпено в практиката на СЕС е схващането, че нарушение на правото на ЕС или на националното право, приложимо към подпомаганите от фондовете операции, представлява "нередност" ако има или би имало като последица нанасянето на вреда на общия бюджет на Съюза чрез отчитането на неоправдан разход в него, като няма изискване да се докаже наличието на точно финансово отражение. Всъщност е достатъчно да не може да се изключи възможността, както в конкретния случай, то да има отражение върху бюджета на съответния фонд /за справка - решение от 01.10.2020 г. по дело С-743/18, т. 66 и 67; решение от 06.12.2017 г. по дело С-408/16, т. 60 и 61, и др/. Не намират фактическо и правно основание и оплакванията в касационните жалби, поддържани още пред първоинстанционния съд, за незаконосъобразно налагане на финансовата корекция след изтичане на мониторинговия период на 08.10.2019 г. Мониторинговият период, разглеждан от настоящия съдебен състав, като проследяващ изпълнението на инвестицията период, през който ползвателят на помощта е длъжен да изпълнява договорните си задължения, е без значение относно упражняването във времето, на правомощието на административния орган да извършва проверки за изпълнение на договор за отпускане на БФП, което не се преклудира с изтичането на периода на мониторинг. Правилно в атакуваното решение е изтъкнато, че единствената предпоставка, при това относима не конкретно към крайните срокове за осъществяване на проверки по договорите за БФП и издаването на решения за налагане на финансови корекции, а въобще към възможността на органа да потърси възстановяване на недължимо платената финансова помощ /включваща и извършването на проверки и издаването на решение по чл. 27, ал. 6 ЗПЗП/, е въведеният в чл. 3, § 1, ал. 1 Регламент /ЕО/ 2988/95, четиригодишен срок на давност. В този смисъл ирелевантно е дали мониторинговият период е изтекъл или не, при положение, че административният орган винаги има правото, а с оглед разпоредбата на чл. 27, ал. 3 ЗПЗП - и задължението, да извърши необходимите проверки за да установи точното изпълнение в рамките на периода на мониторинг на поетите по силата на договорите за БФП задължения от страна на ползвателите, и в случай, че констатира нарушения - да наложи съответните финансови корекции с единственото правнозначимо за него законодателно ограничение, свързано с четиригодишния давностен срок по чл. 3, § 1 Регламент /ЕО/ 2988/95, относно който в случая, с оглед данните по делото, в т.ч. за прекъсването на давността с АУПДВ 02/312/02937/3/01/04/02, изх. 01-6500/8740/02.06.2020 г., правилно административният съд приема, че не е изтекъл. Следва да се посочи, че съставът счита за неоснователен релевираният в касационните жалби, довод за неприложимост в случая на чл. 3 Регламент /ЕО/ 2988/95 на основание чл. 56 Регламент 1306/2013. Изрично в т. 39 от преамбюла на Регламент 1306/2013 е посочено, че с оглед на защитата на финансовите интереси на бюджета на Съюза, държавите членки следва да предотвратяват, откриват и да се справят ефективно с всякакви нередности или неспазване на задълженията от страна на бенефициерите, като за тази цел следва да се прилага Регламент 2988/95. По идентични съображения и доколкото в случая приложение намира изричната и специална по отношение на ЕЗФРСР, разпоредба на чл. 56 Регламент 1306/2013, съставът приема, че визираната в касационните жалби разпоредба на чл. 54 Регламент 1306/2013, озаглавена "Общи положения" е неотносима към фактическата установеност и правния спор по делото. На основание чл. 1, ал. 2 ЗУСЕФСУ, в приложимата му редакция, обн. ДВ, бр. 51/01.07.2022 г., неоснователни са възраженията на касаторите, че незаконосъобразно размерът на финансовата корекция е изчислен и въз основа на отпуснатото по мярката, национално съфинансиране на проекта. По аргумент от разпоредбата на чл. 27, ал. 9 ЗПЗП, не намират основание и изтъкнатите в касационните жалби доводи за неприложимост в случая на Правилата, одобрени със заповед 03-РД/3218/08.08.2019 г. на изпълнителния директор на ДФЗ, публикувани в ДВ, бр. 69/30.08.2019 г. Доколкото на основание чл. 629, ал. 2 от Граждански процесуален кодекс определението на съда, постановено по направено искане за отправяне на преюдициално запитване до СЕС, не подлежи на обжалване, недопустими за разглеждане в настоящото производство са подробно релевираните от двамата касатори съображения за неправилност на атакуваното първоинстанционно решение в частта му, в която исканията на Н. К. А. и Север 21 ЕООД за отправяне на преюдициално запитване са оставени без уважение, като неоснователни. По изложените съображения и по споделените мотиви на първоинстанционния съд, към които препраща на основание чл. 221, ал. 2, изречение второ АПК, настоящият състав приема, че оспореният съдебен акт, с който жалбите на касаторите срещу акта за налагане на финансова корекция са отхвърлени като неоснователни, е правилно и при липсата на установени други негови пороци от кръга на предвидените в чл. 209 АПК, следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода от делото, основателна се явява своевременно заявената от процесуалния представител на ответника претенция за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. Поради това ДФЗ следва да бъде присъдена сумата от 100лв, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение в касационното производство, в определен от съдебния състав размер на основание чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, съобразно обема на осъществената от упълномощения юрисконсулт, процесуална защита по делото. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,