Решение № 359 от 12.11.2014 г. на ВКС по н. д. № 1129/2014 г.

Решение № 359 от 12.11.2014 г. на ВКС по н. д. № 1129/2014 г., III н. о., НК, докладчик съдията Антоанета Данова Производството е образувано по касационна жалба, депозирана от подсъдимия Й. С. И., чрез защитника му адв. С. срещу въззивна присъда № 74 от 17.06.2014 г., постановена по внохд № 73/2014 г. по описа на Бургаски апелативен съд. В жалбата се релевират всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 - 3 от НПК. На първо място се отправя критика, както към направеното искане от Главния прокурор за възобновяване на наказателното дело, така и към постановеното въз основа на него решение на ВКС по н. д. № 638/2014 г., с което е възобновено делото и върнато за ново разглеждане, като се твърди, че изводите на съда по правото са в противоречие с тълкувателни решения и установената трайна съдебна практика. На следващо място се посочва, че постановената нова присъда на АС-гр. Бургас се базира на изводите на петорната повторна автотехническа експертиза, вещите лица, по която "са работили със "сложни" собствени формули, при липса на обективни данни за част от заложените параметри, с измислени от самите експерти стойности, които водят до манипулиране на крайните резултати", което е довело до неправилно изчисление на скоростта на движение на процесния автомобил. Основното възражение на защитника на подсъдимия е свързано с преценката на съда за момента, в който пострадалият пешеходец е станал опасност за движението, като в тази насока се твърди, че поведението на пострадалия, стоящ в непосредствена близост до двойната непрекъсната линия, в статично положение, с оставен багаж на земята, с гръб към движението, без да се оглежда и без да предприема някакви действия, сочещи на намерение за пресичане на платното, не е давало основание на подсъдимия да предположи или предвиди последващото му ирационално и в състояние на моментна невменяемост поведение, довело до тежките последици. Заявява се, че в конкретният случай не е имало "пресичане" на пътното платно от страна на пострадалия, а неосъзнато афектно движение и то когато автомобилът е бил на един метър от конфликтната точка. Оплакването за явна несправедливост на наказанието се свързва с претенцията за невиновност. Моли се да бъде отменена въззивната присъда на Апелативен съд-Бургас и да бъде оставена в сила оправдателната присъда на Бургаския окръжен съд. В допълнението към касационната жалба се оспорва приетата от въззивната инстанция фактическа обстановка, като се твърди, че тя е погрешна, преразказват се обясненията на подсъдимия и показанията на св. Е., излагат се такива фактически констатации, каквито защитника, счита, че са установени. Отправя се упрек към съда относно извода му, че не е налице внезапност на навлизането на пешеходеца в лентата за движение на процесния автомобил, като отново се акцентира на това, че пешеходецът не е давал ясни признаци за намерение да навлезе в лентата за движение. В съдебното заседание пред ВКС, подсъдимият Й. И. заявява, че никой водач не е в състояние да предвиди действията на пиян и психически болен пешеходец. Моли да се има предвид, че е шофьор от 35 години и, че не е имал възможност да предприеме действия, за да запази здравето и живота на пешеходеца. Прави искане за отмяна на въззивната присъда и потвърждаване на първоинстанционната оправдателна присъда, тъй като няма вина. Представителят на ВКП моли да бъде оставена без уважение жалбата на подсъдимия, тъй като въззивният съд правилно е преценил момента, в който пешеходецът е станал опасност за движението и в тази насока дължимото поведение на водача. Изразява становище за правилност в изводите на решаващия съд относно вината на подсъдимия и съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалия. Моли да бъде оставен в сила атакувания съдебен акт. В последната си дума подсъдимият Й. С. И. моли да бъде оставена в сила оправдателната присъда на Бургаски окръжен съд. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение като обсъди доводите, релевирани в касационната жалба, становището на страните от съдебното заседание и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното: С присъда № 244 от 25.09.2012 г., постановена по нохд № 667/2012 г., Бургаски окръжен съд е признал подсъдимия Й. С. И. за невиновен и на основание чл. 304 от НПК го е оправдал по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл. 343, ал. 1 б. "в" във вр. с чл. 342, ал. 1 от НК. По протест на Окръжна прокуратура-гр. Бургас е било образувано внохд № 252/2012 г. по описа на Апелативен съд-гр. Бургас, завършило с нова присъда № 7 от 15.01.2013 г., с която първоинстанционната присъда е била отменена изцяло и вместо нея подсъдимият Й. И. е бил признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 343, ал. 1 б. "в" във вр. с чл. 342, ал. 1 от НК и чл. 54 от НК, за което му е било наложено наказание шест месеца лишаване от свобода, като е бил оправдан за това да е нарушил разпоредбите на чл. 5, ал. 1, т. 1 и чл. 116 от ЗДвП. На основание чл. 66, ал. 1 от НК е било отложено изтърпяването на наказанието лишаване от свобода за срок от три години. На основание чл. 343г от НК е било постановено лишаване от право да управлява МПС за срок от шест месеца. В тежест на подсъдимия са били възложени и направените по делото разноски. По касационна жалба, депозирана от подсъдимия чрез неговия защитник, ВКС, I н. о. е постановил решение № 174 от 24.06.2013 г. по н. д. № 364/2013 г., с което е отменил въззивната присъда по внохд № 252/2012 г. на Бургаски апелативен съд и е върнал делото за ново разглеждане на същия съд от друг съдебен състав от стадия на допускане на доказателства. В отменителното решение на ВКС е дадено указание за назначаването на "нова допълнителна петорна комплексна медико-автотехническа експертиза", която да даде отговори на въпросите, касаещи обстоятелствата по чл. 102 от НПК, както и да изготви детайлна динамична скица на произшествието. След връщане на делото от ВКС на Бургаски апелативен съд, е било образувано внохд № 121/2013 г., по което е постановено решение № 162 от 12.12.2013 г., с което е потвърдена първоинстанционната присъда № 244 от 25.09.2012 г. по нохд № 667/2012 г. на Бургаски окръжен съд. Решението е подписано от съдията -докладчик с особено мнение за осъждане на подсъдимия. По искане на Главния прокурор на Р. България за възобновяване на внохд № 121/2013 г. на Бургаски апелативен съд на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 във вр. с чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, е било образувано н. д. № 638/2014 г. по описа на ВКС, II н. о., приключило с решение № 205 от 19.05.2014 г., с което производството по наказателното дело е било възобновено, решение № 162 от 12.12.20123 г. е било отменено и делото върнато за ново разглеждане от друг съдебен състав на същия съд, от стадия на действията на съда по чл. 327 от НПК. С присъда № 74 от 17.06.2014 г., постановена по внохд № 73/2014 г., Бургаският апелативен съд е отменил изцяло присъда № 244 от 25.09.2012 г., постановена по нохд № 667/2012 г. по описа на ОС-Бургас и вместо нея е признал подсъдимият Й. С. И. за виновен в това, че на 27.05.2011 г. в [населено място], [улица], при управление на МПС -л. а. "марка" с рег. [рег. номер на МПС], нарушил правилата за движение по пътищата чл. 20, ал. 2 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на М. К. С., поради което и на основание чл. 343, ал. 1 б. "в" във вр. с чл. 342, ал. 1 от НК и чл. 54 от НК го е осъдил на четири месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване на основание чл. 66, ал. 1 от НК е отложил за срок от три години, като го е оправдал за това да е нарушил чл. 5, ал. 1, т. 1 и чл. 116 от ЗДвП. На основание чл. 343г от НК подсъдимият е лишен от право да управлява МПС за срок от шест месеца. В тежест на подсъдимия са възложени и направените по делото разноски. Касационната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА. На първо място, настоящият касационен състав намира за необходимо да отбележи, че няма да обсъжда нито основателността на направеното искане от Главния прокурор за възобновяване на внохд № 121/2013 г. на Бургаски апелативен съд, нито правилността на постановеното от ВКС решение по н. д. 638/2014 г., с което е било възобновено посоченото наказателно дело. Допустимостта и основателността на искането на Главния прокурор е било предмет на разглеждане по цитираното по -горе дело на върховната инстанция, която е намерила основания за неговото уважаване. Що се отнася до постановеното от ВКС решение, то не може да бъде преразглеждано, съгласно законовия регламент, нито пък коментирано от равен по степен съд- друг съдебен състав на ВКС . Оплакването на защитата, че допускането от страна на ВКС на възобновяването на наказателното дело води до "предизвестено и администрирано правосъдие", което нарушава правото на справедлив процес и основните принципи на НПК, не държи сметка за разпоредбата на чл. 355, ал. 1, т. 2 от НПК, според която, при новото разглеждане на делото, указанията на касационната инстанция са задължителни относно приложението на закона /освен когато се установят други фактически положения/. На следващо място- преобладаващата част от доводите, изложени в касационната жалба и допълнението към нея, са свързани с претенция за "необоснованост" на въззивната присъда, която не е сред основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 - 3 от НПК, подлежащи на преценка от касационния съд. Ето защо всички наведени доводи за това, че приетата от АС-Бургас фактическа обстановка не се подкрепя от събраните доказателства по делото, не могат да бъдат разглеждани. Върховният касационен съд не може да приема нови фактически положения, а извършваната от него проверка е в рамките на установените от решаващия съд факти и се отнася до правилността на процеса на формиране на вътрешното убеждение у съдебния състав при събирането и оценката на доказателствата и при изпълнение на задължението му по чл. 14 от НПК за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото. Извършената в тази насока от ВКС проверка на атакувания въззивен съдебен акт не намери да са допуснати съществените нарушения на процесуалния закон, които да са основание за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане. Не се констатира въззивната инстанция да е нарушила и принципа за обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, закрепен в чл. 14 от НПК. Били са взети необходимите мерки за разкриване на обективната истина, като вътрешното убеждение на апелативния съд по отношение релевантните фактите, не е изградено на базата на превратна интерпретация на доказателствата, подценяване или надценяване на едни за сметка на други или оценка на доказателствата не според действителното им съдържание. В обобщение следва да се отбележи, че оценъчната дейност на въззивния съд в доказателствения процес е съобразена с изискванията на закона. Несъгласието на защитника на подсъдимия с изводите, направени в петорната комплексна съдебно-медицинска, психиатрична и автотехническа експертиза /най-вече по отношение скоростта на движение на процесния автомобил/, понеже вещите лица са пренебрегнали фактите по делото, и са направили изчисления въз основа на "сложни" собствени формули, при "липса на обективни данни за част от заложените параметри и заменянето на тези параметри с измислени от самите експерти стойности", не може да бъде възприето. На първо място, в писменото заключение изрично е посочено, че са ползвани както материалите по делото, така и конкретно цитирана техническа и научна литература. Наред с това, при отговора на въпроса, свързан с определяне на скоростта на движение на автомобила, управляван от подсъдимия И., вещите лица са обсъдили както местоположението на пешеходците /на двойната разделителна линия/, съгласно свидетелските показания, обективните данни, съдържащи се в протокола за оглед на местопроизшествие, свързани с характеристиките на пътния участък, където е станало произшествието и деформациите по автомобила, както и обективните медицински находки, констатирани по пострадалия в медицинската експертиза. Съобразявайки горепосоченото и използвайки научни методи и специални знания от областта на физиката, механиката и медицината /кинематичен анализ на временно-координатната връзка между автомобила и пострадалия/, експертите научно обосновано са посочили, че скоростта на движение на автомобила преди ПТП-то и в момента на удара е около 31 км/час. В заключение следва да се отбележи, че оспорваната експертиза е изготвена в рамките на професионалната компетентност на вещите лица, специалисти от различни области, като комплексният й характер е гаранция, че всички данни, събрани по делото -от технически и медицински характер, са били преценени в тяхната взаимовръзка и съвкупност едновременно от автоинженерите и съдебния лекар. Подробната и аналитична аргументация, изложена в писменото заключение, не дават основание на настоящият съд да приеме, че то е необосновано или неправилно. На следващо място касационната инстанция не намира да е допуснато нарушение на материалноправните разпоредби на НК във връзка с ангажирането на наказателната отговорност на подсъдимия Й. И. за извършено от него престъпление по чл. 343, ал. 1, б. "в" във вр. с чл. 342, ал. 1 от НК. Приетите фактически обстоятелства от въззивната инстанция, касателно дейността на подсъдимия правилно са били подведени под нормата на посоченото по-горе престъпление. Чрез съответните доказателствени способи са били установени всички елементи от обективна и субективна страна на инкриминираното престъпление. Не може да бъде споделено виждането на защитата, че в случая следва да намери приложение разпоредбата на чл. 15 от НК. За да е налице случайно деяние е необходимо водачът на МПС не по своя вина да е бил поставен в невъзможност да избегне настъпването на обществено опасните последици /в този смисъл Р 88/85 г. на III н. о на ВС/. В принципен план водачите на МПС-та са длъжни да наблюдават постоянно и всеобхватно пътната обстановка, като при обективна възможност за своевременно възприемане на участник в движението и непредприемането на нормативно предписаните мерки, водачите носят отговорност за последвалите съставомерни последици, независимо от приноса на пострадалия. В конкретният случай, основният спор по делото е в кой момент пострадалия пешеходец е станал опасност за движението-дали в момента, в който подсъдимият обективно е могъл да го възприеме като стоящ в средата на платното / на двойната разделителна линия/, когато същият е бил извън опасната му зона за спиране, предвид скоростта на управление на автомобила, или към момента, в който пострадалият е навлязъл в лентата за движение на автомобила, управляван от Й. И. и е попадал в опасната зона за спиране. А за това, че пострадалият -пешеходец е навлязъл в лентата, по която се е движело превозното средство на подсъдимия, са налице безспорни доказателства- както информацията, съдържаща се в гласните доказателствени средства-показанията на свидетелите С. и Е., така и данните от КСМПАТЕ относно мястото на удара- на около един метър в дясно от двойната непрекъсната линия, считано по посока на движение на автомобила, т. е в лявата лента за движение за същата посока. Ето защо, направеният фактически извод от въззивната инстанция за "внезапно пресичане на пътното платно" от страна на пешеходеца, правилно е изведен от посочените по-горе доказателствени източници. Изводът на въззивната инстанция за това, че пешеходецът е станал опасност за движението към момента, в който е бил обективно видим за подсъдимия, е правилен и съобразен с практиката на ВКС. Действително цитираното от жалбоподателя ТР № 28 по н. д. № 10/84 г. на ОСНК предписва, че "моментът на възникване на опасността за движението е въпрос фактически и той не може да бъде свързан с формалния критерии-определена част от пътя". Внимателният прочит на коментираното ТР сочи, че задължението за намаляване на скоростта на движение или спиране на превозното средство е в зависимост от момента на възникване на опасността за движението и това е възможно не само когато препятствието е на платното за движение, но и извън него, като при втората хипотеза /напр. когато един пешеходец се насочва от тротоара или банкета към платното за движение, преди още да е стъпил на него/ има значение поведението на пешеходеца- дали явно и очевидно показва намерение, че ще навлезе в платното за движение. Тогава, когато пешеходецът се намира на платното за движение на такова място от него, което не е предназначено за престои и преминаване /напр. пешеходни пътеки, острови за безопасност и др./, той всякога представлява опасност за движението, която е по-висока, когато пешеходецът е по-близо до лентата, по която се движи автомобила. Само тогава, когато пешеходецът се намира на такова място, което е предназначено за него, без да показва предстоящо намерение за проява на неправомерно поведение, той няма да бъде опасност за движението / Р № 819 от 19.08.1980 г. по н. д. № 722/80 г. на III н. о. на ВС; Р № 269/83 г. по н. д. № 226/83 г. на ВС; Р № 58/83 г. по н. д. 6/83 г. на III н. о. на ВС; Р № 24/2009 г. по н. д. № 641/08 г. на ВКС/. При това положение се налага извод, че поведението на пешеходеца, с което той демонстрира намерение или липса на такова за пресичане на пътното платно, има значение за отговорността на водача само тогава, когато пешеходецът е извън платното за движение /на тротоара или банкета/ или на платното за движение, но на такова място, което е предназначено за преминаване или престой на пешеходци. В конкретният случай, пострадалия пешеходец и неговия баща не са се намирали на място от платното за движение, което е предназначено за престои и преминаване /такова място не е двойната непрекъсната линия-съгласно чл. 63, ал. 2, т. 2 значението на двойната непрекъсната линия е в това, че на ППС е забранено да я застъпват и пресичат/, поради което тяхното поведение, демонстриращо липса на намерение за пресичане, е без значение. Подсъдимият е бил длъжен да вземе мерки за безопасността на пострадалия още в момента, в който той обективно е могъл да го възприеме, стоящ върху двойната непрекъсната линия, още повече, че той е бил в непосредствена близост до лентата /лявата за неговата посока на движение/, по която се е движел управлявания от него автомобил и обърнат с гръб към посоката му на движение, поради което не е могъл да възприеме приближаващото се превозно средство. Независимо, че ударът е настъпил в опасната зона за спиране на превозното средство и, че подсъдимият е управлявал автомобила със скорост, която е била в границите на разрешената, от значение за преценка виновността на Й. И. е обстоятелството, че пешеходецът е бил забелязан от разстояние по-голямо от опасната зона за спиране на автомобила / когато всъщност пострадалият е станал опасност за движението/ и когато водачът е имал техническа възможност да спре преди мястото на удара или да намали скоростта на движение до нулева и да пропусне намиращите се върху пътното платно пешеходци. Ето защо възражението на защитата, че подсъдимият не е бил длъжен и не е могъл да предвиди движението на пешеходеца, е лишено от основание. Като не е предприел действия за намаляване на скоростта или спиране още към момента на възникването на опасността /възприемането на пешеходеца на двойната разделителна линия/, когато пострадалия пешеходец е бил извън опасната зона за спиране на автомобилът му, подсъдимият сам се е поставил в невъзможност да предотврати удара, респективно настъпилия вредоносен резултат, като следва да се отбележи, че в случая е без значение, че пострадалият е бил в пияно състояние и с лека умствена изостаналост. Ето защо, допуснатото нарушение на чл. 20, ал. 2 от ЗДП е в причинна връзка със съставомерния резултат /в т. см. Р № 273/2010 г. по н. д. № 167/2010 г. на II н. о. на ВКС; Р № 1204/74 г. на III н. о. на ВС/. В заключение следва да се отбележи, че материалният закон е приложен правилно от въззивния съд, които е изложил убедителни съображения досежно обективната и субективна съставомерност на деянието, в извършването на което подсъдимият е признат за виновен на л. 23-24 от съд. дело. Претенцията за явна несправедливост на наказанието е очертана само в рамките на искането за приложение на чл. 15 от НК и оправдаване на подсъдимия. Не са изложени съображения, които да налагат обсъждане на наказанията и тяхната справедливост, съобразно разпоредбата на чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето наказателно отделение