Решение № 8677 от 27.06.2018 г. на ВАС по адм. д. № 10783/2016 г.

Решение № 8677 от 27.06.2018 г. на ВАС по адм. д. № 10783/2016 г., V о., докладчик съдията Юлия Ковачева Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по касационна жалба на Агенция по заетостта - С. против решение № 18 от 19.07.2016 г. по адм. дело № 147/2016 г. на Административен съд - Р.. В нея се правят оплаквания за неправилност на съдебния акт поради постановяването му при неправилно приложение на материалния закон. С обжалваното решение Административен съд - Р. е осъдил Агенция по заетостта да заплати на С. А. С. сумата 7090 лв., представляваща обезщетение по чл. 104, ал. 1 от Закона за държавния служител, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на исковата молба 3.05.2016 г. до окончателното й изплащане, както и сумата 2144,92 лв., представляваща законна лихва върху главницата за периода от 13.05.2013 г. до датата на предявяване на иска. С касационната жалба се претендира отмяна на съдебния акт в частта, с която е уважен предявеният иск на С. А. С. по чл. 104, ал. 1 ЗДСл в редакцията преди изменението на ЗДСл, обн. ДВ, бр. 38/18.05.2012 г. и е присъдено обезщетение в размер на 10 брутни възнаграждения както и акцесорните искове, за разликата над дължимите суми по главния и акцесорен иск в размер на 6 брутни възнаграждения, съгласно действащата редакция на чл. 104, ал. 1 ЗДСл. Ответникът по касационната жалба - С. А. С., чрез пълномощника си, представя писмен отговор, в който поддържа, че обжалваното решение е правилно и не са налице касационни основания за отмяната му. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на пето отделение, намира, че касационната жалба е подадена в законния срок и от надлежна страна, поради което е процесуално допустима. За да се произнесе по съществото й, приема следното: Производството пред Административен съд - Р. е образувано по искова молба на С. А. С. против Агенция по заетостта - С., с която на основание чл. 121, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 104, ал. 1 ЗДСл е претендирала заплащане на сумата от 7090 лв., представляваща обезщетение поради незаконното прекратяване на служебното й правоотношение със заповед № 401/19.12.2011 г. на изпълнителния директор на агенцията, за период от 10 месеца, през който не е била на служба и не е работила - от 20.12.2011 г. до 20.09.2012 г., както и заплащане на законната лихва върху сумата 7090 лв. от датата на признаване на уволнението за незаконно - 13.05.2013 г., до датата на подаване на исковата молба - 3.05.2016 г., в размер на 2144.92 лв. и присъждане на законната лихва върху главницата от датата на завеждане на исковата молба до окончателното й изплащане. Съдът е установил от фактическа страна следните релевантни обстоятелства: Със заповед № 401/19.12.2011 г. на изпълнителен директор на Агенция по заетостта на основание чл. 107, т. 2 ЗДСл е прекратено служебното правоотношение с С. А. С., заемала длъжността "Главен експерт" към Бюро по труда - Р.. С Решение № 1212/6.03.2012 г. по адм. дело № 11623/2011 г. на Административен съд - С.-град, потвърдено с Решение № 6430/13.05.2013 г. по адм. д. № 7918/2012 г. на Върховния административен съд, V отделение, заповедта е отменена като незаконосъобразна. С. З. № 98/23.05.2013 г. на изпълнителния директор на Агенция по Заетостта ищцата е възстановена на длъжността, считано от 28.05.2013 г. с основно месечно възнаграждение 709 лева. По делото е представена служебна бележка № 0115/20.04.2016 г., издадена от Бюро по труда - Р., съгласно която ищцата е била регистрирана като безработно лице, търсещо работа в периода 22.12.2011 г. - 28.02.2013 г. При тези фактически обстоятелства, съдът е приел, че претенцията е основателна и доказана по размер. Изложил е съображения, че съгласно общата норма на чл. 121, ал. 1, т. 3 ЗДСл, държавният служител има право да иска обезщетение за времето, през което не е бил на държавна служба поради прекратяване на служебното правоотношение. В чл. 104, ал. 1 ЗДСл, приложим към конкретния казус, е предвидено, че когато заповедта за прекратяване на служебното правоотношение бъде отменена от органа по назначаването или от съда, държавният служител има право на обезщетение в размер на основната си заплата, определена към момента на признаването на уволнението за незаконно или на неявяването му да заеме службата, за времето през което не заема държавна служба, но не за повече от определен брой месеци. Спорен по делото, както пред административния съд, така и пред касационната инстанция е въпросът дали това обезщетение се дължи за период от 10 месеца, според редакцията на чл. 104, ал. 1 ЗДСл, обн. ДВ, бр. 95 от 2003 г. или за 6 месеца, съгласно действащата редакция, обн. ДВ, бр. 38 от 2012 г., в сила от 12.07.2012 г. Съдът е приел, че претенцията на ищцата следва да се уважи съобразно правилото на чл. 104, ал. 1 ЗДСл, действало до изменението обн. ДВ, бр. 38 от 2012 г. и дължимото обезщетение трябва да бъде определено в размер на десет месечни брутни възнаграждения към момента на признаване на заповедта за прекратяване служебното правоотношение за незаконна или това е датата на постановяване на окончателния съдебен акт на ВАС, а именно - 13.05.2013 г. В тази връзка е посочил, че съдебното решение, установяващо незаконосъобразност на заповедта за прекратяване на служебно правоотношение, има правопораждащ ефект както по отношение на материалното право на получаване на обезщетение, респ. представлява изходна база за определяне размера на брутното възнаграждение, така и към процесуалната реализация на правото на обезщетение. От една страна, признаването на заповедта за прекратяване служебното правоотношение за незаконно е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на иска, от друга - част от фактическия състав на правото на обезщетение на лицата в случаи на незаконно прекратено служебно правоотношение, а от трета - представлява отправна точка при определяне размера на брутното възнаграждение, на чиято база следва да бъде обезщетено лицето. Касационният жалбоподател поддържа, че съдът е приложил неправилно материалния закон като е приел, че размерът на дължимото обезщетение следва да се определи съобразно текста на чл. 104, ал. 1 ЗДСл, действал до изменението обн. ДВ, бр. 38 от 2012 г., вместо по действащата редакция на разпоредбата, която ограничава размерът на обезщетението до 6 брутни възнаграждения. Счита, че правопораждащият факт за възникване на правото на обезщетението за служителката е съдебното решение, с което уволнението й е признато за незаконно и е отменено и това е релевантният момент, към който следва да се приложи разпоредбата на чл. 104, ал. 1 ЗДСл и се определи неговият размер, т. е. - 13.05.2013 г. Върховният административен съд, състав на пето отделение, като прецени доводите и възраженията на страните и доказателствения материал по делото, намира, че касационната жалба е основателна, по следните съображения: Съгласно правилото на чл. 104, ал. 1 ЗДСл, правото на обезщетение поради незаконно уволнение възниква за служителя когато заповедта за прекратяване на служебното правоотношение бъде отменена от органа по назначаването или от съда. Текстът на разпоредбата ясно определя релевантния момент за пораждане на правото и това е моментът, в който уволнението е признато за незаконно от съда и е отменено. Следователно, определящо за това в какъв размер се дължи обезщетението по чл. 104, ал. 1 ЗДСл е датата на влизане в сила на съдебния акт - в случая 13.05.2013 г. Към тази дата редакцията на чл. 104, ал. 1 ЗДСл предвижда, че обезщетението за незаконно уволнение се дължи в размер на 6 брутни възнаграждения. Без значение за спора е обстоятелството, че към момента на издаване на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение правилото на чл. 104, ал. 1 ЗДСл е предвиждало обезщетение за незаконно уволнение в размер на 10 брутни възнаграждения. Независимо че съдебното решение, с което се отменя заповедта за прекратяване на служебното правоотношение, възстановява фактическото и правно положение, съществувало преди уволнението на служителя, законодателят е определил, че правото на обезщетение възниква с факта на отмяната на уволнението и това е меродавният момент, към който следва да се уредят имуществените последици между страните по правоотношението. Върховният административен съд е имал възможност да посочи в практиката си, при разглеждането на различни фактически положения по сходни казуси, че разпоредбата е материалноправна, няма обратно действие и се прилага в редакцията й към момента на отмяна на незаконното уволнение с влязло в сила съдебно решение. Като допълнителен аргумент в подкрепа на това разбиране е дефинираният с правилото момент на определяне на базата на дължимото обезщетение - основната заплата на служителя, също определена към момента на признаването на уволнението за незаконно. Ето защо, при верни фактически и правно издържани мотиви в оспореното решение относно релевантните обстоятелства, съдът неправилно е приел в решаващия извод, че следва да присъди обезщетение в размер на 10 брутни възнаграждения на жалбоподателката. Предвид изложеното, обжалваното решение следва да се отмени в частта, с която на служителката е присъдено обезщетение в размер над 4254 лв. и дължимите лихви върху сумата за изминал период от 13.05.2013 г. до 3.05.2016 г. в частта над 1287,11 лв., изчислени с онлайн калкулатор, и при изяснени фактически обстоятелства следва да се постанови друго по съществото на спора, с което да се отхвърлят исковите претенции над този размер. Искането в касационната жалба за обявяване недействителност на решението в частта за разноските, поради непредставяне на списък на разноските по чл. 80 ГПК вр. чл. 144 АПК е неоснователно, т. к. отсъствието на списък по чл. 80 ГПК не е основание за отказ да се присъдят разноски на страната и не би могло да влече недействителност или незаконосъобразност на съдебния акт. Водим от горното и на основание чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд,