Решение № 103 от 6.1.2026 г. на ВАС по адм. д. № 5852/2025 г.

Производството е по реда на глава дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Зърнени храни В. Търново ЕООД, ЕИК 104626547, чрез пълномощника адвокат Мартинов, срещу решение 1201 от 11.04.2025 г., постановено по адм. дело 774/2024 г. по описа на Административен съд Велико Търново, с което е: 1) отхвърлена жалбата на дружеството срещу решение от 26.09.2024 г., издадено от директора на Дирекция Бюро по труда Велико Търново; 2) осъден жалбоподателя да заплати на Агенция по заетостта разноски по делото в размер на 150 лв. По съображения, относими към касационните основания за неправилност по чл. 209, т. 3 от АПК нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, касаторът моли обжалвания съдебен акт да бъде отменен и вместо него да се постанови друг, с който се отмени и решението на директора на Дирекция Бюро по труда Велико Търново. Претендира и присъждане на сторените деловодни разноски за производството пред двете съдебни инстанции. Ответникът по касация директорът на Дирекция Бюро по труда Велико Търново, чрез процесуалните представители старши юрисконсулт Колева и главен юрисконсулт Христова, изразява становище за неоснователност на касационната жалба и правилност на оспореното с нея съдебно решение, като моли то да бъде потвърдено. Възвежда претенция за присъждане на юрисконсултско възнаграждение и прави възражение по смисъла на чл. 78, ал. 5 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) за прекомерност на адвокатското възнаграждение на другата страна. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е допустима, но неоснователна, и предлага подложеният на касация съдебен акт да се остави в сила като правилен. Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. След като провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за неоснователна. С обжалваното пред първоинстанционния съд решение от 26.09.2024 г. на основание чл. 13, ал. 5 от Правилника за прилагане на Закона за насърчаване на заетостта (ППЗНЗ) във връзка с чл. 17, ал. 2, т. 4 от Закона за насърчаване на заетостта (ЗНЗ), директорът на Дирекция Бюро по труда Велико Търново е отказал включване по Национална програма за обучение и заетост на продължително безработни лица Компонент 1, за 2 работни места (на длъжност отчетник ) на Зърнени храни В. Търново ЕООД (по заявление от 19.09.2024 г.). Мотивирал се е с това, че кандидат-работодателят не отговаря на едно от изискванията по програмата към момента на подаване на заявката за ползване на средствата да не е освобождавал през последните 3 месеца работници и служители, наети на работни места за същите длъжности, на които се наемат безработни лица (т. 4 от приложението към програмата), защото е освободил лице, заемало длъжността отчетник , през месец август 2024 г. За да не уважи сезиралата го жалба срещу решението на директора на Дирекция Бюро по труда Велико Търново първоинстанционният съд е аргументирал теза, че то е издадено от компетентен орган в предвидената форма, при спазване на установената процедура и правилно приложение на материалния закон, в съответствие с неговата цел. По основният спорен между страните въпрос е посочил, че дружеството действително към момента на заявлението (19.09.2024 г.) не е отговаряло на условието по т. 4 от приложението към националната програма, понеже на 16.08.2024 г. е прекратено правоотношението му с А. М. И., назначен на длъжността отчетник на 14.09.2023 г. пак по национална програма на Агенцията по заетостта (макар и по друг сегмент не за продължително безработни лица, а за лица с трайни увреждания). Приел за неотносими фактите, че трудовият договор с И. е прекратен поради изтичане на уговорения в него срок, а не по инициатива на работодателя, и че в оспореното решение на директора на Дирекция Бюро по труда Велико Търново не е посочено поименно на кое лице е прекратено трудовото правоотношение. Счел е за неоснователно жалбоподателовото възражение, че заповед РД-06-9/07.06.2024 г. на министъра на труда и социалната политика не е актуална към момента на произнасянето, поради наличието на последваща заповед РД-06-41/28.06.2024 г. на същия министър. Атакуваното пред настоящата инстанция съдебно решение е валидно и допустимо. То е постановено по отношение на административен акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от компетентен съд в рамките на правомощията му, след надлежно сезиране от активно легитимирана страна. Същото не страда и от твърдяните от касатора пороци, чието евентуално съществуване би обусловило наличието на сочените отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Решението на Административен съд Велико Търново, с което жалбата до него не е уважена, е постановено при правилно прилагане на закона. Първоинстанционният съд е събрал и коментирал относимите за правилното решаване на спора доказателства, надлежно и аргументирано е обсъдил и анализирал всички факти от значение за спорното право, и е извел обосновани изводи, които изцяло се възприемат от касационната инстанция. Съдебният акт се основава на правилна преценка на събраните доказателства, издаден е в съответствие с приложимите за казуса материалноправни разпоредби, като е постановен при спазване на съдопроизводствените правила. При изготвянето на същия са взети предвид релевантните за спора обстоятелства и факти и изразените от страните становища по тях, и е отговорено на всички относими инвокирани възражения, повечето от които поддържани и пред настоящата инстанция. Обосновано въз основа на събраните доказателства и съобразно приложимия за казуса материален закон решаващият съдебен състав е формулирал краен правен извод за законосъобразност на оспорения пред него индивидуален административен акт. Касаторовите доводи за противното са неоснователни. Твърдението, че работодателят не е имало откъде да разбере за условието по т. 4 от приложението към процесната национална програма (към момента на подаване на заявката за ползване на средства да не са освобождавани през последните три месеца наети лица на същите длъжности, на които се наемат безработни лица), е несъстоятелно. Същата програма е публично оповестена, като заявителят не за първи път кандидатства по такива като нея, и в останалите случаи, в които е одобрен като допустим участник, е спазил всички изисквания. Последвалата заповед на министъра на труда и социалната политика от 28.06.2024 г. само изменя и допълва неговата предходна от 07.06.2024 г., а не я отменя (съществено е, че условията за кандидатстване остават идентични), при това не в частта й касателно компонент 1 от националната програма, в която част е кандидатствало Зърнени храни В. Търново ЕООД. Освен това, за изхода на спора е абсолютно ирелевантно кое точно лице е освободено от дружеството от същата длъжност по-малко от три месеца преди да бъде подадено новото заявление за участие в програмата. Правно релевантен е фактът, че това е извършено, като изискването не е персонализирано. Целта на тази национална програма е да се подпомогнат продължително безработните лица да бъдат устроени на пазара на труда, но не за сметка на други освободени лица. Без значение за изхода на спора е и това, че трудовото правоотношение със служителя не е прекратено по инициатива на дружеството, а поради изтичане на срочния договор между тях. С наличието на изискване за обсъдения по-горе тримесечен срок се ограничава възможността за заобикаляне на закона и освобождаване на лице/а с цел получаване на средства. Обществено значимата цел, която преследват програмите в Агенцията по заетостта, е дългосрочното устройване на работа на продължително безработни лица и хора с увреждания. Позоваването от касаторовия повереник на факта, че в отговора на касационната жалба ответникът по нея четирикратно я е нарекъл частна , е неотносимо за казуса, защото това не влияе по никакъв начин върху изхода на спора. С оглед изложеното следва да се приеме, че касаторовата теза не намира опора в данните по делото и категорично се опровергава от изнесеното по-горе. От горното явства правилността на преценката на съда за законосъобразност на оспорения пред него индивидуален административен акт. По тези съображения настоящият съдебен състав намира, че не са налице касационни основания за отмяна на проверяваното съдебно решение, поради което същото трябва да бъде оставено в сила. За пълнота на изложението следва изрично да се подчертае, че представените от касационния ответник писмени доказателства пред настоящата инстанция са за установяване на обстоятелства, несвързани с касационните основания, поради което и на основание чл. 219, ал. 2 от АПК не следва да бъдат ценени, защото съгласно въведената императивна забрана за фактически установявания в чл. 220 от АПК Върховният административен съд преценява прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение. Това обаче не е от характер да промени крайният правен извод на ВАС по делото. При установената неоснователност на главните касаторови искания няма основание да бъде уважена и акцесорната им претенция за присъждане на сторените деловодни разноски, а следва да се удовлетвори своевременно заявеното искане на ответника по касация за присъждане на възнаграждение за осъщественото процесуално представителство от юрисконсулт пред настоящата инстанция, платимо от касатора. Поради това и на основание чл. 143, ал. 3 във връзка с чл. 228 от АПК в полза на Дирекция Бюро по труда Велико Търновоследва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер от 200 лв. съгласно чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ във връзка с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Размерът е определен предвид действителната фактическа и правна сложност на спора и съобразно вида и количеството на извършената дейност от юрисконсулта, който е представлявал издалия акта административен орган. На основание § 5, ал. 1 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за въвеждане на еврото в Република България във връзка с чл. 24 от същия закон сумата следва да бъде превалутирана по правилата на чл. 12 и чл. 13 от закона и двойно обозначена в диспозитива на решението. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо от АПК, Върховният административен съд в тричленен състав на шесто отделение,