Решение № 10019 от 20.07.2018 г. на ВАС по адм. д. № 11392/2017 г.

Решение № 10019 от 20.07.2018 г. на ВАС по адм. д. № 11392/2017 г., VII о., докладчик председателят Таня Вачева Производството е по чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационната жалба на изпълнителния директор на Агенцията за социално подпомагане /АСП/ против решение № 280 от 12.07.2017 г. по адм. д. № 187/2017 г. на Административен съд - М.. Касаторът релевира доводи за неправилност на съдебния акт поради постановяването му при допуснато нарушение на материалния закон и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди, че съдът не е обсъдил в съвкупност доказателствата по делото и е достигнал до неправилен извод за дължимост на обезщетение поради недопускане до изпълнение на заеманата от служителя А. М. длъжност, на която е възстановен съгласно влязло в сила съдебно решение. Според касатора служителят с поведението си е създал пречки да бъде възстановен на заеманата от него длъжност. Иска отмяна на решението. Претендира разноски. О. А. К. Методиев, чрез пълномощник, оспорва касационната жалба. Иска присъждане на съдебни разноски съгласно приложен списък. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за частична основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, след като провери правилността на обжалваното решение, приема следното: Първоинстанционният съд е установил, че А. М. е заемал длъжността директор на Дирекция "Социално подпомагане" - Лом. Безспорно е, че със заповед № ЧР-279/07.11. 2014 г. на изпълнителния директор на АСП служебното правоотношение е прекратено, считано от 7.11.2014 г., поради влязла в сила присъда от 5.11.2014 г. по НОХД № 273/2013 г. по описа на РС - Лом. Безспорно е, че с решение по адм. д. № 609/2014 г. на Административен съд - М., влязло в сила на 30.03.2016 г., заповедта за прекратяване на служебното правоотношение е отменена. Методиев е подал искане вх. № 94АА-65/07.4.2016 г. до изпълнителния директор на АСП за възстановяване на заемана от него длъжност преди прекратяване на служебното правоотношение "директор на Дирекция "Социално подпомагане" - Лом. Между страните не е било спорно, че директорът на АСП с писмо от 11.04.2016 г. е поканил лицето да се яви в сградата на ЦУ на АСП в периода 11.04 -15.04.2016 г. за "попълване на необходимите административни документи в производството по възстановяване на длъжност". Не е било спорно, че молителят се е явил в агенцията в указания срок. За страните не е било спорно и обстоятелството, че фактически на Методиев не му е предоставено работно масто, не му е определена индивидуална работна заплата и той не е допуснат реално да започне да изпълнява задълженията си. Съдът е приел от правна страна, че е доказано основанието на чл. 122, ал. 3 ЗДСл и държавният служител има право на обезщетение в размер на основната му заплата от деня на явяването му на работа до действителното му допускане да изпълнява служебните си задължения. Посочил е, че фактът на недопускане до работа следва да се преценява във всеки конкретен случай и след съобразяване със спецификата и характера на трудовите функции за изпълняваната длъжност. Според съда органът по назначаване не е демонстрирал воля за изпълнение на влязлото в сила съдебно решение с предприемане на конкретни действия. При направено в срока по чл. 122, ал. 1 ЗДСл искане за възстановяване на заеманата преди прекратяването на служебното правоотношение длъжност за органа е възникнало задължение да го възстанови на работа, като създаде условия за изпълнение на служебните му задължения. При така установените факти първоинстанционният съд е приел иска по чл. 122, ал. 3 ЗДСл за основателен. Дължимият размер е присъден съобразно приетото и неоспорено от страните заключение на вещото лице по назначената съдебно-счетоводна експертиза: - главница в размер на 10 836,00 лв., представляваща неизплатено основно трудово възнаграждение за периода от 7.04.2016 г. до датата на завеждане на иска пред съда; - мораторна лихва в размер на 459,57 лв.; - законната лихва от предявяване на иска до окончателно изплащане на дължимата сума. Решението е правилно. Първоинстанционният съд е изпълнил задължението си по чл. 171, ал. 4 АПК с разпореждане от 4.05.2017 г. По делото е установено по несъмнен начин, че служителят А. М. е подал молба за възстановяване на заеманата от него държавна служба по силата на съдебно решение в срока по чл. 122, ал. 1 ЗДСл. Органът по назначаване го е поканил да се яви, определил му е срок, в рамките на който лицето се е явило - на 13.04.2016 г., отново в рамките на двуседмичния срок. Това обстоятелство не е спорно между страните, то е посочено и в касационната жалба. Органът по назначаването не е представил никакви доказателства както в първоинстанционното производство, така и с касационната жалба, че е определил на Методиев работно място, индивидуална работна заплата, че му е създал условия фактически да изпълнява задълженията си по служба. Касаторът твърди, че лицето не е представило документи във връзка с осигуряване на разрешение за достъп до класифицирана информация. Действително, видно от приложената длъжностна характеристика за длъжността директор на Дирекция "Социално подпомагане", като специфично изискване е посочено ниво на достъп до класифицирана информация "поверително". Действително, издаденото на Методиев разрешение за достъп до класифицирана информация е отнето от органа след прекратяване на служебното правоотношение - на 18.11.2014 г. Органът по назначаването твърди, че за да заеме служителя длъжността, на която е възстановен, трябва да има разрешение за достъп до класифицирана информация. Но тъй като Методиев не представил изисканите от него документи, затова и органът не е имало как да го допусне да изпълнява задълженията си. Касационният съд намира тези доводи за неоснователни. Служителят се е явил в администрацията в рамките на двуседмичният срок по чл. 122, ал. 1 ЗДСл, считано в влизане на решението в сила и е подал молба за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност, с което е завършен фактическият състав на цитираната норма за възстановяване на държавна служба. В тези случаи не е налице нормативно предписано поведение на органа по назначението, което да го обвързва с издаване на нарочен административен акт или с извършване на определено действие, но волята му да изпълни съдебното решение следва да бъде демонстрирана по подходящ начин - с действия, с които се осъществява фактическо допускане на работа. Такива действия са посочването на работно място, определяне на индивидуална месечна заплата, поставяне на служебни задачи, като непредприемането им, респ. неизпълнението на влязло в сила съдебно решение, води до последиците, посочени в чл. 122, ал. 3 ЗДСл. Разпоредбата на чл. 122, ал. 1 ЗДСл се различава от нормативната уредба в сходни случаи, регулирани от Кодекса на труда. Съгласно чл. 345, ал. 1 КТ при възстановяване на работника или служителя на предишната му работа от работодателя или от съда той може да я заеме, ако в двуседмичен срок от получаване на съобщението за възстановяване се яви на работа, освен когато този срок не бъде спазен по уважителни причини. Според чл. 122, ал. 1 ЗДСл при отмяна на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение от органа по назначаването или от съда държавният служител се възстановява на предишната длъжност, ако се яви в съответната администрация в двуседмичен срок от влизането в сила на административния акт или на съдебното решение . Възстановяването на предишната или друга съответна длъжност се приема за законна последица от отмяната на заповедта за освобождаване, а не се изисква провеждане на специална процедура за установяване наличието на определени предпоставки за възстановяването за разлика от чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, където работникът или служителят има право да иска по съдебен ред възстановяване на предишната работа. Ето защо органът по назначаването не може да поставя предварителни условия към служителя, чиято заповед за прекратяване на служебното правоотношение е отменена. При наличие на предпоставките по чл. 122, ал. 1 ЗДСл органът по назначението е бил длъжен да допусне служителя да заеме длъжността, на която е бил преди прекратяване на служебното правоотношение. Касаторът, след като осигури на служителя фактически достъп до работно място, определи индивидуална работна заплата и му създаде условия да изпълнява задълженията си по служба, е могъл да пристъпи към събиране на необходимата по ЗЗКИ информация и документи за издаване на разрешение за достъп до класифицирана информация, респ. за отказ от издаване на разрешение. Органът не е представил никакви доказателства нито за изпълнение на задължението си по чл. 122, ал. 1 ЗДСл, нито за проявена от него активност при изпълнение на дейността по чл. 46, т. 1 ЗЗКИ. Защото няма законова пречка част от задълженията на служителя, изискващи разрешение за достъп до КИ, за периода на проучването и издаването на разрешение/отказ за достъп да бъдат възложени на други лица. При отказ на разрешение за достъп органът по назначаването може да упражни съответните, предоставени му по закон, правомощия. Предвид изложеното първоинстанционният съд правилно е приел, че държавният служител действително не е бил допуснат да изпълнява длъжността, заемана от него преди прекратяване на служебното правоотношение, поради което искането за обезщетение по чл. 122, ал. 3 ЗДСл е доказан по основание. По отношение на определения от съда размер на дължимото обезщетение касаторът не е изложил никакви възражения. При извършената проверка по чл. 218, ал. 2 АПК съдебният състав приема, че при постановяване на решението административният съд е съобразил изводите на експерта по назначената съдебно-счетоводна експертиза, която не е оспорена от страните. Правилно е определен периода на дължимото обезщетение предвид чл. 122, ал. 3 ЗДСл, размера на исковата претенция и дължимите лихви. По изложените съображения решението на АС - М. е постановено при спазване на материалния закон. Съдът е изпълнил задължението си да даде на страните указание за ангажиране на доказателства съобразно становищата им в процеса, като непредставянето им не е по вина на съда. В случая по относимите факти досежно основанието за вмененото на органа задължение за обезщетение няма спор по делото. Съдът, при постановяване на решението, не е допуснал несъответствие между установеното от доказателствата по делото и направените от него изводи. Поради това решението е и обосновано. С оглед изхода на правния спор своевременно направеното от ответника искане за присъждане на разноските по делото е основателно. По отношение на претендирания размер от 1350 лв. касаторът е направил възражение за прекомерност. Ответникът е представил договор за правна защита и съдействие № 0075637/18.08.2017 г., съгласно който Методиев е заплатил в брой на адв. П. П. възнаграждение в размер на 500 лв. за изготвяне на касационната жалба по делото. Видно от приложения писмен отговор вх. № 1290/22.08.2017 г., същият изхожда и е подписан от А. К. М., а не от пълномощник. Съгласно приложен договор за правна защита и съдействие № 0077884/9.06.2018 г. Методиев е заплатил на адв. Петров в брой възнаграждение в размер на 850 лв. за процесуално представителство пред касационната инстанция. Разноските от 850 лв. следва да бъдат присъдени на ответника като доказани по основание и размер, тъй като същите са реално направени и техният размер не е прекомерен, а е съобразен с чл. 8, вр. с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Претендираните разноски от 500 лв. не следва да се присъждат, тъй като няма данни, че писменият отговор на касационната жалба е изготвен от адвокат П. Петров. Воден от горното, Върховният административен съд