Решение № 271 от 19.04.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4275/2017 г.

Решение № 271 от 19.04.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4275/2017 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Димитър Димитров Производството е по реда на чл. 290 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 104259/04.08.2017 година, подадена от Д. И. Д., срещу решение 5463/21.07.2017 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-Е въззивен състав, постановено по гр. д. № 15359/2016 година. С обжалваното решение съставът на Софийски градски съд е потвърдил решение № І-45-13086/16.08.2016 година на Софийски районен съд, І-во гражданско отделение, четиридесет и пети състав, постановено по гр. д. № 58341/2014 година, с което са отхвърлени предявените от Д. И. Д. срещу Ц. Н. П. искове, с правно основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, чл. 92 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, за заплащане на сумата от общо 10 912. 01 лева, дължима по договор за заем от 19.10.2012 година, от която: сумата от 5476. 40 лева, представляваща дължима се и неплатена главница, сумата от 3911. 66 лева, представляваща дължима се неустойка по договора и сумата от 1523. 95 лева, представляваща лихва за забава, дължима се за периода от 01.04.2013 година до 26.10.2014 година. В подадената от Д. И. Д. касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от нея срещу Ц. Н. П. искове, с правно основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, чл. 92 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД да бъдат уважени. Ответникът по касационната жалба Ц. Н. П. е подал отговор на същата с вх. № 131469/13.10.2017 година, с който е изразил становище, че жалбата е неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение. Д. И. Д. е била уведомена за обжалваното решение на 31.07.2017 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 104259/04.08.2017 година Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. С постановеното по делото определение № 709/01.08.2018 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по отношението на правния въпрос за тълкуване на съдържанието на отделни уговорки при реален договор за паричен заем, когато страните са подписали писмен договор, съдържащ отделни взаимоизключващи се клаузи и при наличието на такива, за кое трябва да бъде прието за волеизявлено съдържание и кое за свидетелстващо изявление. По така поставения правен въпрос настоящият съдебен състав намира, че на тълкуване подлежат не само неясните или двусмислени уговорки на договора, а и тези, които макар и външно са ясни, но между страните съществува спор за действителното им съдържание. При това тълкуване съдът трябва да преценява уговорката не самостоятелно сама за себе си, а във връзка с останалите уговорки на договора, като при това се изхожда от смисъла на целия договор и целта на същия. Съдът трябва да тълкува договора, прилагайки правилата на чл. 20 от ЗЗД, като при това търси действителната, а не предполагаема воля на страните. Отделните уговорки трябва да бъдат тълкувани във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Всяка уговорка трябва да се преценява с оглед на систематичното й място в договора и общия му смисъл. При съществуващо между отделните уговорки противоречие съдът трябва да извърши преценка може ли отделната уговорка да бъде тълкувана по аргумент на противното или на по-силното основание. При тълкуването на договора съдът може да извършва и преценка на обстоятелствата, при които е сключен договора, както и на поведението на страните преди и след сключването му, като при тази преценка няма да важи ограничението на чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК, доколкото спорът е не за съществуването на самото договорно правоотношение, а за неговия смисъл. При това уговорките в договора и използваните в тях понятия не трябва да бъдат тълкувани буквално, а в смисъла, който следва от целия договор, като при определени от закона случаи използваните понятия може да се различават от законовата дефиниция и да са съобразени с обичая. Съдът извършва тълкуването на договора, прилагайки установените в чл. 20 от ЗЗД, критерии за това, като е задължен да използва всички, а не избирателно само някои от тях. При тълкуването на договорите за паричен заем от значение са насрещните изявления на страните и поетото от заемателя задължение за връщане на паричната сума. В частта си, с която документира тези изявления, договорът за заем има характера на диспозитивен документ. Самият договор за заем е реален, поради което се счита сключен от момента, в който се осъществят и двата елемента от фактическия му състав, а именно постигнато между страните съгласие и реалното предаване на сумата от заемодателя на заемателя. Това предаване може да бъде документирано, както в отделен от договора, с който е постигнато съгласието документ, така и в самия договор. В последния случай в частта си документираща предаването на сумата договорът има характера на свидетелстващ документ и служи едновременно както за доказателство, че изявленията в него са направени от страните, така и за доказателство за факта на предаването на сумата. Затова при спор за действителното съдържание на договора и за предаването на сумата съдът следва да съобрази и свидетелстващия характер на изявлението, че сумата е предадена на заемателя, който е потвърдил този факт с полагането на подписа си под договора. С оглед на така дадения отговор на правния въпрос, по повод на който е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че решението на Софийски градски съд е частично неправилно по следните съображения: При постановяване на решението си съставът на Софийски градски къс е приел, че между Д. И. Д., в качеството й на заемодател и Ц. Н. П., в качеството му на заемател бил сключен договор за заем от 19.10.2012 година. Съгласно чл. 1, ал. 1 от него заемодателят предоставял на заемателя парична сума в размер на 3500. 00 € или равностойността на сумата в лева по фиксинга на БНБ за деня, наричана по-долу "заета сума", а съгласно ал. 2 заемателят се задължавал при условията и сроковете на договор да върне заетата сума.