Решение № 13621 от 3.11.2020 г. на ВАС по адм. д. № 4946/2020 г.

Решение № 13621 от 3.11.2020 г. на ВАС по адм. д. № 4946/2020 г., IV о., докладчик председателят Диана Гърбатова Производството е по реда на чл. 208 и сл. е от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) Образувано е по касационна жалба на М. Мунавар, [гражданство], подадена чрез упълномощен адвокат П. Кънчев против решение № 268 от 13.01.2020 година на Административен съд - София - град, Първо отделение, 57-ми състав, по адм. д. № 2760/2019 година, с което е отхвърлена жалбата му срещу отказ за издаване на виза за краткосрочен престой в Република България. Касационният жалбоподател твърди, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. С касационната жалба и в съдебно заседание чрез адв. Кънчев развива тезата, че погрешно административният съд е приел наличието на всички законови изисквания за форма на административните актове, съгласно чл. 59 АПК. Счита, че целта на пътуването и условията на пребиваване от страна на заявителя са доказани. Касаторът твърди, че се нарушени правата му на личен и семеен живот съгласно Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Претендира отмяна на решението на Административен съд – София град, както и процесният незаконосъобразен административен акт. Ответникът - Посолството на Република България в Исламабад, Пакистан, чрез упълномощен юрисконсулт Р. Димитрова оспорва касационната жалба, която в съдебно заседание и с писмена защита изразява становище, че обжалваното решение от АССГ е правилно и законосъобразно, съответства на материалния закон и на приложимото право на ЕС, същото е обосновано и постановено при спазване на съдопроизводствените правила. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба, защото обосновано АССГ е приел, че в хода на производството не са представени документи за сключен граждански брак, регистриран по съответния ред в Румъния респ. друга държава членка на ЕС, предвид определението по § 1, т. 1, б. "а" ДР на Закона за влизане, пребиваване и напускане на Р. България на граждани на ЕС и членове на техните семейства, а в представения документ за сключен граждански брак в Пакистан изрично е посочено, че МВР на тази страна не носи отговорност за съдържанието му, което изключва материалната му доказателствена сила независимо по какъв начин е заверен от служител в посолството на Р. България. Според участващия по делото прокурор след обсъждане на наличните доказателства относно пребиваването на румънската гражданка за период от 6 дни в Р. България, независимо от сключения договор за наем и при съобразяване на чл. 26, ал. 3 и 4, т. 1 и 2 ЗЧРБ, с оглед на преценките за правдоподобността на твърденията относно целите на сключения брак, обстоятелството, че румънската гражданка и пакистанският гражданин не са ангажирали доказателства за семейно съжителство, правилно АССГ е посочил, че са неоснователни оплакванията за нарушение на чл. 8, ал. 1 ЕКЗПЧОС, тъй като не се доказва категорично намерение за посочените лица да упражнят правото на личен семеен живот в Р България, както и че представените документи и декларирани устно данни не доказват убедително действителната цел на пътуването до Р. България и се доказват основанията на чл. 10, ал. 1, т. 17 ЗЧРБ, вкл. и предвид недоказване с годни доказателствени средства на действителното сключване на граждански брак. Като прецени данните по делото и съобрази доводите на страните, настоящият съдебен състав, намира касационната жалба за ПРОЦЕСУАЛНО ДОПУСТИМА - подадена от надлежна страна в срока, визиран в нормата на чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество касационната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения: С обжалваното решение № 268 от 13.01.2020 г. е отхвърлена жалбата на М. Мунавар, [гражданство] срещу отказът за издаване на виза за краткосрочен престой в Република България с рег. № ISB 1900031, издаден от консулското длъжностно лице– съветник завеждащ консулска служба /ЗКС/ в Посолството на Република България в Исламабад, Ислямска република Пакистан. Първоинстанционният съд е приел, че оспореният административен акт е постановен от компетентния за това адм. орган и предвидената в закона писмена форма, като са спазени административнопроизводствените правила. В мотивите на съдебното решение е отразено, че не са представени документи за сключен граждански брак, регистриран по съответния ред в Румъния и легализирани съобразно общия ред за легализация на документи, съоразно § 4 от Допълнителните разпоредби на Правилника за прилагане на Закона за чужденците в Република България. В мотивите на обжалваното решение е отразено, че пакистанският гражданин не е представил доказателства, обосноваващи възможността оспореният отказ да доведе до намеса в неговото право на личен и семеен живот. Относно възражението на жалбоподателя за нарушаване на правата му в хипотеза на чл. 8, ал. 2 от ЕКЗПЧОС и отказът за издаване на виза не представлява потенциално нарушение на основното право на семеен живот на жалбоподателя, доколкото не се установяват такива отношения със съпругата му по документ, които да бъдат определени като семеен живот, който би могъл да бъде накърнен. Въз основа на горното съдът е достигнал до извод за законосъобразност на постановения отказ, поради което е отхвърлил жабата на М. Мунавар. Според настоящия съдебен състав обжалваното съдебно решение е валидно, допустимо и правилно. При постановяването му не са осъществени нарушения, съставляващи касационни основания, които налагат неговата отмяна. Въз основа на цялостно изяснената фактическа и правна обстановка, след задълбочено обсъждане аргументите на страните и правнорелевантните факти, първоинстанционният съд е постановил законосъобразен съдебен акт, който следва да се остави в сила. Това е така, защото първоинстанционният съд правилно е приел, че решението за отказ peг. № ISB 1900031 за издаване на виза "С" е издадено от компетентен орган, в рамките на предоставените му по закон правомощия, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалноправните разпоредби. Съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 1, т. 17 ЗЧРБ, органът може да откаже издаването на краткосрочна виза, когато гражданинът на третата страна не докаже достоверно целта и условията на заявеното пребиваване. Отказът е съставен на формуляр по образец, съгласно чл. 34, ал. 1 от Наредбата за условията и реда за издаване на визи и за определяне на визовия режим (НУРИВОВР), като в същия са попълнени всички относими полета и са обосновани причините за постановяването му. С апликанта е било проведено интервю, като длъжностното лице е приело, че чуждия гражданин кандидатства на виза за краткосрочно пребиваване, с цел – частно посещение на чужденец- продължително пребиваващ гражданин на Европейския съюз. В мотивите на акта са посочени основанието за отказ за издаване на виза – чл. 10, ал. 1, т. 17 ЗЧРБ, като допълнително са посочени и хипотезите на параграф 1, т. 1, б. "а" от Допълнителните разпоредби на Закона за влизането, пребиваването и напускането на Република България на гражданите на Европейския съюз и членовете на техните семейства /ЗВПНРБГЕСЧТХ/, относно лицето, с което гражданинът на Европейския съюз е сключил брак или има фактическо съжителство, удостоверено с официален документ, издаден от друга държава - членка на Европейския съюз, или други документи, удостоверяващи обстоятелствата относно фактическото им съжителство, с изключение на писмено изявление от лицето. Видно от представените от жалбоподателя документи по делото не се установява наличие на такъв официален документ за сключен граждански брак по съответния ред в Република Румъния. Първоинстационният съд е разгледал представения документ от жалбоподателя, които съгласно § 4 от Допълнителните разпоредби на Правилника за прилагане на Закона за чужденците в Република България, е трябвало да бъде преведен и легализиран, което в настоящият случай не е осъществено, с оглед на което обосновано административният съд е мотивирал изводите си, че документът на който се позовава жалбоподателят, не е представлява официален документ, който е издаден от друга държава – членка на Европейския съюз и същият не е легализиран съгласно общите правила за легализация на документи. От приетите по делото доказателства се установява, че разпитаната свидетелка М. Изабел е изложила твърдения, че е съпруга на касатора и иска вече да го види, да се срещне с него, като заявява, че не е пътувала в чужбина, което противоречи с представената справка от Главна дирекция "Гранична полиция". От справката е видно, че румънската гражданка за периода 01.01.2009 г. до 19.06.2019 г. е влизала в Република България един път на 06.01.2019 г. през ГКПП аерогара София и е излязла на 11.01.2019 г. през ГКПП аерогара София. Жалбоподателят не е ангажирал доказателства установяващи друго пребиваване на лицето М. Изабел в Република България извън горепосочените шест дни. Следователно правилно административният съд е приел, че не могат да се приемат за меродавни и достоверни показанията на свидетелката. Този извод кореспондира с изяснената фактическа обстановка и събраните и неоспорени доказателства от съда. Само фактът, че е налице договор за наем, с декларация от собственика и лицето, че има сметка на банка в България, не може да докаже наличие на надлежен брак, съответно социално и лично ангажиран. От съществено значение е и обстоятелството, че апликантът за виза не е доказал, че канещото лице реално пребивава на територията на Република България, поради което не е ясно как и по какъв начин той ще бъде издържан от нея. Посоченият период на присъствие в Р. България на лицето М. Изабел дори не съвпада със заявения престой в искането на апликанта от 02.04.2019 г. до 21.04.2019 г., по отношение на който не са представени никакви доказателства за присъствие на канещото лице на територията на Република България. Настоящият касационен съдебен състав счита, че правилно първостепенният съд е приел, че при преценка на правото на лицето на семеен живот, следва да се изведе заключение, че съгласно чл. 8, ал. 2 ЕКЗПЧОС отказът за издаване на виза не представлява потенциално нарушение на основното право на семеен живот на жалбоподателя, доколкото не се установяват такива отношения със съпругата му по документ, които да бъдат определени като семеен живот, който би могъл да бъде накърнен. Освен това следва да се има предвид, че правото на зачитане на семейния живот не гарантира по общ начин правото да се избира най- подходящото място, на което да се води семеен живот /Решение от 28 ноември 1996 г. по дело Аhmut срещу Нидерландия, пар. 71/. Обсъждането на всички тези относими за законосъобразното прилагане на закона релевантни факти и обстоятелства налага верен и обоснован извод, че оспореният адм. акт е постановен в съответствие с изискуемите административнопроизводствени правила и в случая не е налице допуснато съществено нарушение. По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че обжалваното решение не страда от инвокираните с касационната жалба пороци - отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. На основание на горното и на чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,