Решение № 25 от 26.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4651/2007 г.

Решение № 25 от 26.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4651/2007 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Любка Богданова Производството е по реда на чл. 218а, ал. 1, б. "а" ГПК (отм.) във вр. § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. "С" гр. П. срещу въззивно решение № 1017 от 31.05.2007 г. по гр. д. № 721/2007 г. на Пловдивския окръжен съд в частта, с която е оставено в сила решение № 170 от 19.12.2006 г. по гр. д. № 2685/2006 г. на Пловдивския районен съд, с което кооперацията е осъдена да предаде на "Б" Е., гр. П. владението върху полумасивна сграда от 72.89 кв. м. и полумасивна сграда от 8.67 кв. м., изградени в североизточната част на дворно място с площ от 6 360 кв. м., намиращо се в гр. П. и съставляващо УПИ * "Б" Е., кв.6 по плана на кв. "И"-II част, гр. П. П., че решението е постановено в нарушение на материалния закон и се иска неговата отмяна. Ответникът по касационната жалба "Б" Е., гр. П. изразява становище за оставяне в сила решението, като правилно. Претендира присъждане на разноски за касационната инстанция. "Б" Е., гр. П. е подало частна жалба срещу въззивното решение в частта за присъдените му разноски. Поддържа, че неправилно е отменено решението на районния съд за сумата 387 лв. и неправилно е намален размера на направените разноски за въззивното производство на 256.50 лв. Ответникът по частната жалба Т. "С" гр. П. изразява становище, че правилно е приложена разпоредбата на чл. 64, ал. 4 ГПК (отм.) и частната жалба е неоснователна. Касационната и частна жалби са подадени в срок и са допустими. По касационната жалба на Т. "С" гр. П. С обжалваното решение Пловдивският окръжен съд е оставил в сила решението на районния съд, с което жалбоподателят е осъден да предаде на "Б" Е., гр. П. владението върху полумасивна сграда от 72.89 кв. м. и полумасивна сграда от 8.67 кв. м, изградени в североизточната част на дворно място с площ от 6 360 кв. м, намиращо се в гр. П. и съставляващо УПИ * "Б" Е., кв. 6 по плана на кв. "И"-II част, гр. П. За да остави в сила решението на районния съд в обжалваната част въззивният съд е приел за безспорен фактът, че дружеството е владяло сградите, предмет на иска до 8.05.2006 г., че владението е продължило непрекъснато повече от шест месеца и може да бъде защищавано срещу всяко нарушение, като и че искът е предявен в шестмесечен срок. Решението в обжалваната част е правилно. Съгласно разпоредбата на чл. 75 ЗС владението на недвижим имот или на вещно право върху такъв имот, включително и върху сервитут, което е продължило непрекъснато повече от шест месеца, може да бъде защищавано срещу всяко нарушение. Искът може да се предяви в шестмесечен срок. В настоящия случая по делото е установено, че ищецът "Б" Е. е упражнявал владение върху двете сгради от 1971 г. до 8.05.2006 г., когато е осъществено нарушението от жалбоподателя, препятстващо изцяло достъпа до двете сгради. Ищецът е доказал легитимацията си по иска с предмет защита по чл. 75 ЗС и след като съдът е установил, че нарушението е извършено в срока по чл. 75, предл. второ ЗС е приложил точно закона, а при обсъждането на доказателствата не са нарушени процесуалните правила. Неоснователно е оплакването на жалбоподателя, че по делото не е установено искът да е предявен в посочения от закона шестмесечен срок, както и владението на ищеца да е продължило повече от шест месеца преди датата на нарушението. Фактът на владението е установен от събраните по делото доказателства, включително и от заявеното от председателя на Т. "С" в съдебното заседание проведено от районния съд на 7.11.2006 г., че дружеството е владяло сградите от 1971 г. до 8.05.2006 г. и това обстоятелство е прието за безспорно на основание чл. 109, ал. 4 ГПК (отм.). Исковата молба е депозирана в съда на 1.09.2006 г. По изложените съображения съдът в настоящия състав намира, че при постановяване на решението си въззивният съд не е допуснал сочените от жалбоподателя нарушения по чл. 218б, б. "в" от ГПК (отм.) и решение в обжалваната част, като правилно, следва да се остави в сила . С оглед изхода на делото на ответната страна следва да се присъдят разноски за касационната инстанция в размер на 500 лв., представляващи изплатено адвокатско възнаграждение. По частната жалба на "Б" Е. гр. П. В частната жалба се поддържа, че решението в частта му, с която са присъдени направените от дружеството разноски, имащо характер на определение в тази част е неправилно. Въззивният съд неправилно приложил разпоредбата на чл. 64, ал. 4 ГПК (отм.), като не е съобразил разпоредбата на § 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Първоинстанционният съд е уважил иска по чл. 75 ЗС и е осъдил ищеца да заплати на жалбоподателя-ответник по делото направените разноски -заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 900 лв. Въззивният съд е оставил в сила решението на първоинстанционния съд в частта, с която е уважен иска и е отменил същото в частта за разноските, като е приел че заплатеното адвокатско възнаграждение е прекомерно завишено и на основание чл. 64, ал. 4 ГПК (отм.)го е намалил със сумата 387 лв., както и възнаграждението за въззивната инстанция, като е присъдил сумата 256.50 лв. Съгласно чл. 64, ал. 4 ГПК (отм.) при прекомерност на заплатеното възнаграждение за адвокат с действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. С разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата се предвижда, че размера на възнаграждението се определя в договор между адвоката и клиента. Този размер трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на В. адвокатски съвет размер за съответния вид работа. По силата на § 2 от ДР на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в случаите по чл. 64, ал. 4 ГПК (отм.), присъденото възнаграждение не може да бъде по-ниско от трикратния размер на възнагражденията, посочени в нея. В случая цената на иска по чл. 55, ал. 1, б. "в" ГПК (отм.) е 4662.50 лв. и съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от наредбата минималния размер на адвокатското възнаграждение е 319.75 лв.лв., а трикратния размер е 959.25 лв. Договореното адвокатско възнаграждение за първата инстанция е в размер на 900 лв., т. е. под минималния при преценката по чл. 64, ал. 4 ГПК (отм.). Като е намалил размера на възнаграждението за първата инстанция със сумата 387 лв. съдът неправилно е присъдил по-нисък размер от определения в наредбата. Минималните възнаграждения за адвокатите, посочени в Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения са определени за една инстанция. От представения договор за правна защита и съдействие е видно, че за защитата пред въззивната инстанция жалбоподателят е заплатил адвокатско възнаграждение в размер на 900 лв. Същото не надвишава трикратния размер на възнагражденията посочени в наредбата, поради което неправилно въззивният съд го е намалил на 256.50 лв. Ето защо преценката на въззивния съд, че са налице условията за намаляване по чл. 64, ал. 4 ГПК (отм.) размера на присъденото адвокатско възнаграждение за двете инстанции е неправилна и обжалваното решение в тази част ще следва да се отмени, като на жалбоподателя се присъди и сумата 1030.50 лв., разноски по делото, представляващи изплатен адвокатски хонорар за първа инстанция в размер на 387 лв. и за въззивната инстанция в размер на 643.50 лв. Водим от горното Върховният касационен съд, III г. о.