Решение № 578 от 2.04.2012 г. на ВКС по н. д. № 2683/2011 г.

Решение № 578 от 2.04.2012 г. на ВКС по н. д. № 2683/2011 г., I н. о., НК, докладчик съдията Пламен Петков На основание чл. 420, ал. 2 във вр. с чл. 422, ал. 1, т. 5 и чл. 348, ал. 1, т. 1 - 3 от НПК във ВКС на РБ, е постъпило искане от осъдения В. М. Е., за отмяна по реда на възобновяването на решение № 264 от 14.09.2011 г., постановено по ВНОХД № 206/2011 г. по описа на Окръжен съд - гр. Благоевград, с което е била изменена присъда № 1617 от 23.02.2011 г. постановена по НОХД № 32/2011 г. по описа на Районен съд - гр. Благоевград. В искането поддържано и в съдебно заседание по същество се твърди, че атакуваният по реда на възобновяването съдебен акт, е постановен при допуснати съществени нарушения по чл. 348, ал. 1, т. 1 - 3 от НПК, поради и което се претендира за упражняване на правомощията на касационната инстанция по чл. 425, ал. 1, т. 1 от НПК, алтернативно - по чл. 425, ал. 1, т. 3 от НПК. Представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа становище за неоснователност на искането. Върховният касационен съд, като прецени доводите на страните, проверявайки атакувания съдебен акт в пределите на искането за възобновяване, за да се произнесе, взе предвид следното: Искането на осъденото лице за отмяна по реда на възобновяването на горепосочения съдебен акт, е процесуално допустимо, тъй като е депозирано от лице имащо право на това, в законоустановения в разпоредбата на чл. 421, ал. 3 от НПК срок и касае съдебен акт непроверен по касационен ред. Разгледано по същество обаче, искането е неоснователно. Това е така поради следните съображения: С присъда № 1617 от 23.02.2011 г. постановена по НОХД № 32/2011 г., по описа на Районен съд - гр. Благоевград, осъденият В. М. Е. бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 150, ал. 1, пр. 1 от НК, като при условията на чл. 58а, ал. 1 от НК му било наложено наказание "лишаване от свобода" за срок от една година и шест месеца, при първоначален "общ" режим на изтърпяване в затворническо общежитие от открит тип. Със същата присъда, осъдения Е. бил признат за виновен в извършване и на престъпление по чл. 152, ал. 3, т. 5 във вр. с ал. 1, т. 2, пр. 1 във вр. с чл. 29, ал. 1, б. "а" от НК, като при условията на чл. 58а, ал. 1 от НК му било наложено наказание "лишаване от свобода" за срок от три години, при първоначален "строг" режим на изтърпяване в затворническо общежитие от закрит тип. На основание чл. 23, ал. 1 от НК, съдът извършил групиране като наложил на осъдения най-тежкото наказание - "лишаване от свобода" за срок от три години, при първоначален "строг" режим на изтърпяване в затворническо общежитие от закрит тип. С присъдата, Е. бил осъден и да заплати на гражданския ищец и частен обвинител Р. Г. Ч. сумата от 15 000 лв. представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на престъплението по чл. 152, ал. 3 от НК, като иска бил отхвърлен над уважения размер като неоснователен. Присъдата била обжалвана от частния обвинител и граждански ищец на основание чл. 318, ал. 4 от НПК както в наказателната, така и в гражданско-осъдителната й част, като с атакуваното въззивно решение, същата била изменена, като били увеличени размерите на наложените наказания "лишаване от свобода" от една година и шест месеца на 3 години и 4 месеца за престъплението по чл. 150, ал. 1, пр. 1 от НК и от три години на шест години за престъплението по чл. 152, ал. 3, т. 5 във вр. с ал. 1, т. 2, пр. 1 във вр. с чл. 29, ал. 1, б. "а" от НК. Присъдата била изменена и досежно приложението на чл. 23, ал. 1 от НК, като на осъдения било наложено най-тежкото наказание - "лишаване от свобода" за срок от шест години, при първоначален "строг" режим на изтърпяване в затворническо общежитие от закрит тип. Бил увеличен и размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди от 15 000 лв. на 25 000 лв. с произтичащите от това последици. Касационната инстанция намира, релевираните в искането на осъденото лице доводи за неоснователни, поради отсъствие на допуснати от инстанциите по същество, в частност от въззивната инстанция, касационни нарушения по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 - 3 от НПК. Въз основа на комплексна преценка на събрания по предвидения процесуален ред доказателствен материал, както районния съд, така и въззивната инстанция, законосъобразно са приели, че вината и авторството на извършените престъпления, са установени по категоричен и несъмнен начин, извод изграден на базата на различни доказателствени източници, които взаимно си кореспондират - показанията на разпитаните по делото свидетели, заключенията по съдебно-медицинската, съдебно-биологичната и комплексната психиатрично-психологична експертизи, приобщените писмени доказателства и най-вече, изразените от осъдения признаване на фактите изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и съгласие да не се събират доказателства за тях. Оценъчната дейност на доказателствената съвкупност, е извършена от инстанционните съдилища при съблюдаване на принципа, залегнал в разпоредбата на чл. 14 НПК. Възражението изложено в искането, свързано с липсата на достатъчно доказателства касателно авторството на деянието не следва да бъде споделяно, тъй като по делото са налице достатъчно по обем такива, които в своята взаимовръзка водят именно до изводите достигнати от инстанциите по същество. Тук следва да се посочи, че установеността на елементите от обективният и субективният състави на престъпленията са резултат от дейността по доказването, която изначално не е оспорена от осъдения, като съдебното следствие е проведено по реда на Глава 27-ма от НПК именно по искане на Е. и то при условията на чл. 371, т. 2 от НПК. Извършените от осъдения Е. престъпления са правилно квалифицирани, като са изложени доводи за всички елементи от обективната страна на престъпните състави. Налице са и обосновани съждения досежно формата на вината на обсъжданите деяния, като решението на Окръжен съд - гр. Благоевград е аргументирано и липсват допуснати нарушения на изискванията на чл. 339, ал. 2 от НПК. Обоснован се явява атакувания съдебен акт и в неговата санкционна част. Въззивната инстанция правилно е констатирала, че първоинстанционния съд е допуснал процесуално нарушение при индивидуализацията на наказанията наложени на осъденото лице, поради и което законосъобразно е коригирала същото съблюдавайки принципа визиран от законодателя в разпоредбата на чл. 58а от НК. Определените размери на наказанията се явяват адекватни спрямо извършеното от осъдения, кореспондират с целите визирани в нормата на чл. 36 от НК и като определени при баланс на смекчаващите и отегчаващите наказателната отговорност на осъдения обстоятелства, не се явяват явно несправедливи по смисъла на чл. 348, ал. 5 от НПК. Следва да бъдат споделени изводите на съдилищата, че констатираните по делото смекчаващи наказателната отговорност на осъдения Е. обстоятелства /подробно посочени във въззивното решение/ не очертават хипотезата на чл. 55 от НК, поради и което, законосъобразно наложените на Е. наказания са били определени при условията на чл. 58а, ал. 1 от НК, а не при условията на ал. 4 на посочената законова разпоредба. На базата на тези разсъждения, настоящата инстанция счита, че наложените на осъдения наказания се явяват справедливи и поради тази причина не може да бъде уважено искането за тяхното смекчаване. Обосновано първоинстанционният съдебен акт е бил коригиран и в гражданско-осъдителната си част като е бил завишен размера на присъденото на гражданската ищца обезщетение, което от една страна в по-пълна степен би репарирало търпените от нея болки и страдания вследствие на извършеното срещу й престъпно посегателство, а от друга, се явява и по-съобразено с принципа за справедливост визиран в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Поради отсъствие на релевираните оплаквания за пороци в атакуваното решение, не може да бъде удовлетворено стореното искане за отмяната му по реда на възобновяването, като воден от горното и на основание чл. 426 във вр. с чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение