Решение № 153 от 24.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3014/2014 г.

Решение № 153 от 24.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3014/2014 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Олга Керелска Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. М. Х. и Р С. С., и двамата от [населено място] чрез адв. С. срещу решение № 5146/05.07.2013 г., по гр. д. № 12654/2012 г. на Софийски градски съд, ГО, IV Д състав . С определение № 179/17.02.2015 г. по делото е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в частта, в която е потвърдено решението по гр. д. № 62068/2010 г. на СРС, IГК, 29 състав, с което са отхвърлени обективно и субективно съединените искове, предявени от М. М. Х. и Радише С. С. срещу [фирма], [населено място], на осн. чл. 26, ал. 1, пр. 3-ро ЗЗД за установяване нищожност на договор за застрахователна и правна помощ между страните, поради накърняване на добрите нрави, както и исковете им с правно осн. чл. 55, ал. 1 ЗЗД за сума в размер на 7 500 лв. за М. и 10 000 лв. за Радише. С определението е прието, че предпоставките, с които законът свързва достъпът до касационно обжалване са изпълнени по отношение на въпрос № 4, а именно: "Налице ли е нееквивалентност на престациите по договора за застрахователна и правна помощ предвид договорения размер на възнаграждението - 25% от полученото обезщетение за неимуществени вреди и работата на доверителя. " По този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с цитираните от касатора Р № 1444/04.11.1999 г. на ВКС по гр. д. № 753/99 г., V г. о., Р № 834/26.10.2009 г. на ВКС по гр. д. № 136/2009 г. Доколкото двете решения нямат задължителен характер, касационното обжалване е допуснато при изпълнение на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Касационното обжалване на решението в частта, в която са отхвърлени исковете на касаторите ищци, квалифицирани по чл. 55, ал. 1 ГПК е допуснато, поради неговата обусловеност от решението по иска за нищожност, с пр. осн. чл. 26, ал. 1, т. 3 ЗЗД. С цитираните решения принципно се приема, че липсата на еквивалентност в насрещните престации при двустранните договори може да се приеме за противоречие с добрите нрави, доколкото те определят границата на свободата на договаряне, предвидена в чл. 9 ЗЗД. С оглед на това и съгласно нормата на чл. 26, ал. 1, т. 3 ЗЗД сделки, сключени при нееквивалентност на престациите са нищожни. Това тълкуване на закона е направено по задължителен начин с решение № 615/15.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1208/2009 г., III г. о. на ВКС, постановено при условията на чл. 290 ГПК. В него е прието, че нарушение на добрите нрави е налице при нееквивалентност на престациите, в който случай, сключената сделка е нищожна. Противоречието с добрите нрави се свързва с нарушаване на морални, неписани норми на обществения живот от гледна точка на които е морално недопустимо сключеният договор да породи съответните правни последици. Нееквивалентността на престациите, когато има като резултат нарушаването на такива норми по посочения начин, обуславя нищожност на договора поради противоречие с добрите нрави. В този смисъл е и отговора на поставения правен въпрос. По касационната жалба: Същата се подържа от двамата касатори, които молят за отмяна на решението в посочената част като постановено в противоречие с материалния закон и постановяване на друго решение, с което исковете да бъдат уважени. Представят списък на направените пред настоящата инстанция разноски и ги претендират. Ответникът [фирма], [населено място], не взема становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на 3-то г. о., приема следното: За да отхвърли искът с пр. осн. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за нищожност на сключения между страните договор за застрахователна и правна помощ от 16.09.2009 г., въззивният съд приема, че нито закона нито морала забранява сключването на договори за застрахователна помощ от близки роднини на пострадалото /в случая-починалото/ лице. Не е въведена и забрана за договаряне на възнаграждение като процент от размера на полученото обезщетение / от размера на бъдещата облага/ . Прието е също така, че не се касае и до нееквивалентност на престациите или до неморално висок размер на възнаграждението, тъй като по договора същият се определя на базата на полученото обезщетение и в този смисъл е функция единствено и само на добросъвестното изпълнение на задълженията на довереника . Изводите на въззивният съд са неправилни: От една страна съдът правилно приема, че противоречието с добрите нрави се свързва с нарушаване на морални и етични неписани норми на обществения живот, което по правни последици е приравнено от законодателя на последиците от нарушаване на императивни разпоредби на закона. Неправилно обаче, при преценка дали тези неписани норми са нарушени като аргумент се сочи, че липсва законова забрана за едно или друго действие и уговорка между страните / да сключват договора за застрахователна помощ, да уговарят възнаграждение в процент от договореното обезщетение/. Вярно е, че законът не забранява уговаряне на възнаграждение в процент от договореното със застрахователя обезщетение, но това само по себе си не означава, че предварителното уговаряне на процент от възнаграждението, без да има яснота какъв обем от дейности мандатарят ще извърши, няма като последица нарушаване на възприети от обществото морални и етични норми. При така договореното възнаграждение се стига до нееквивалентност на престациите като действията на довереника по изпълнение на поръчката в случая се изразяват в подаване на молба и подписване на споразумение със застрахователя, / което при това не е съгласувано с ищците, каквото задължение има по договора/. Срещу това дружеството ответник получава възнаграждение в размер на 15 000 лв., което съставлява една четвърт от договореното за двамата касатори застрахователно обезщетение. Липсата на еквивалентност в случая не се опровергава от обстоятелството, че размерът на обезщетението се определя от усърдието на доверителя. Последното е така, доколкото и при нисък размер на договорено със застрахователя обезщетение, при положените минимални усилия от негова страна, размерът на възнаграждението по договора е неадекватен и оттам и неморално висок. В случая нарушаването да добрите нрави идва и от това, че предмет на договора за застрахователна и правна помощ е договаряне на обезщетение, което ищците следва да получат от застрахователя за претърпени неимуществени вреди от смъртта на техния син, загинал при ПТП. С оглед на изложените съображения, настоящият състав на ВКС счита, че е морално недопустимо така сключения договор да породи своите правни последици и същият е нищожен поради противоречие с добрите нрави. По делото няма данни и изразени становища, че той би бил сключен и без клаузата за възнаграждение /чл. 26, ал. 4 ЗЗД/, поради което нищожността следва да бъде обявена по отношение на целия договор. По изложените съображения решението в тази част следва да бъде отменено и вместо него следва да се постанови ново, с което предявените искове с пр. осн. чл. 26, ал. 1,предл. 3 ЗЗД да бъдат уважени. При този резултат обаче ищците не могат да претендират от ответника изплащане на непреведената част от застрахователното обезщетение в размер на 7500 лв. за М. Ф. и 10 000 лв. за Р. С., доколкото това би било в изпълнение на договора, който е нищожен и като такъв не може да породи правни последици. С оглед изхода на спора ответникът следва да бъде осъден да заплати не ищците направените настоящата инстанция разноски в размер на 5070 лв. Мотивиран от горното Върховният касационен съд, състав на 3-то г. о.