Решение № 2 от 3.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 827/2024 г.

Решение № 2 от 3.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 827/2024 г., IV г. о., ГК, докладчик председателят Веска Райчева Производството е по чл. 290 ГПК Делото е образувано по повод касационни жалби срещу решение № 1183 от 24.10.2023 г. по в. гр. д. № 1074/2023 г. на АС – София, с което частично е уважен иск по чл. 57, ал. 2 ЗЗД. Допуснато е касационно обжалване по въпроса: към кой момент следва да се определи недобросъвестността на неоснователно обогатилия се купувач при прогласена за нищожна покупка на недвижима вещ, която той е отчуждил на трети лица, с оглед определяне размера на обезщетението по чл. 57, ал. 2 ЗЗД, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Жалбоподателят- Н. Д. И., чрез процесуалния си представител обжалва въззивното решение в частта, с която е отхвърлен предявения иск по чл. 57, ал. 2 ЗЗД. Излага съображения за неправилност на постановеното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон. Жалбоподателят - Л. Н. М., чрез процесуалния си представител обжалва въззивното решение в частта, с която е предявения иск по чл. 57, ал. 2 ЗЗД е частично уважен, като излага съображения за неправилност на решението. Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., приема за установено следното: Въззивният съд, като е отменил първоинстанционното решение от 13.01.2023 г. по гр. д. № 8525/2020 г. на Софийски ГС, е отхвърлил предявения иск по чл. 57, ал. 2 ЗЗД на Н. И. против Л. М., за разликата над сума от 2709 лв. до пълния предявени размер пот 67 725 лв., с която ответника се е възползвал при продажбата обективирана в нотариален акт № 47, том - III, рег. № 2566, дело № 416/2005 г., с който на 17.09.2004 г. М. И. е продала на Л. М. апартамент № 7, находящ се в [населено място], която е прогласена за нищожна относно 1/2 ид. част от правото на собственост, принадлежащо на Н. И., като наследник на прехвърлителката М. И.. Установено е, че приживе майката на ищцата- М. К., починала на 27.04.2005 г., е сключила договор за покупко-продажба, обективиран с нот. акт № 042, том II. рег. № 6317, дело № 212/2004 г. на нотариус с рег. № 206 на ПК с район на действие РС - София, по силата на която М. И. на 17.09.2004 г. е продала на Л. М. апартамент № 7, находящ се в [населено място], [улица], със застроена площ от 125, 17 кв. м., заедно с избено помещение № 14, както и с 1, 047% ид. части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото. Констатирано е, че с предявяване на иск на 11.03.2014 г. Н. Д. е поискала след прогласяване на нищожността на сделката, да бъдат осъдени С. Д. и съпругата му Н. Н. да предадат владението на 1/2 идеална част от продадения им имот. С влязло в сила решение от 30.12.2015 г., по гр. дело № 3397/2014 г. по описа на Софийски ГС, потвърдено с решение № 2742/10.12.2019 г. по гр. дело № 5552/2017 г. по описа на АС-София, е прогласена нищожност на продажбата до размер на 1/2 идеална част от продадения имот на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 152 и чл. 209 ЗЗД, тъй като по същество договорът за продажба представлява съглашение, с което се уговаря предварително, че ако продавачката не върне на купувача взетата в заем от нея сума, последния ще стане собственик на апартамента. Със същото решение е отхвърлен иска с правно основание чл. 108 ЗС срещу последващите приобретателите на вещта, тъй като е прието за основателно възражението им за изтекла в тяхна полза придобивна давност и това е обусловило правен интерес за ищцата да предяви иска с правно основание чл. 57, ал. 2, вр. чл. 55 ЗЗД срещу ответника в настоящото производство, с искане да бъде осъден да й заплати половината от данъчната оценка на отчуждения имот. При така установените обстоятелства, за да постанови своето решение въззивният съд е приел, че ответникът се е разпоредил с вещта, която е обект на нищожната сделка и се е възползвал като е получил разликата между цената, която е платил и цената, която е получил. Според въззивният съд разпореждането е станало преди да узнае, че основанието, на което е придобил собствеността по отношение на недвижимия имот, е нищожно, поради което той дължи само онова, от което се е възползвал, с изключение на плодовете. Въззивният съд е приел, че ответникът е придобил вещта през 2004 г. и я е отчуждил на 21.06.2005 г., но към момента на отчуждаването, сделката не е била обявена за нищожна по отношение на ищцата. Ищцата е предявила иска си на 11.03.2014 г., а решението, с което сделката, сключена през 2004 г., е обявена за нищожна и е отхвърлен иска й по чл. 108 ЗС е влязло в законна сила на 07.02.2020 г., поради което правото и на иск по чл. 57 ЗЗД не е погасено по давност, тъй като не е изтекъл предвидения в закона пет годишен срок. Въззивният съд е приел, че правото на страната да иска заплащане равностойността на отчуждената вещ е възникнало от момента, в който е влязло в законна сила решението, с което сделката е прогласена за нищожна и е отхвърлен иска по чл. 108 ЗС през 2019 г., а искът по чл. 57, ал. 2 ЗЗД е предявен на 13.08.2020 г., следователно правопогасяващо възражение на ответника е неоснователно. Съдът е счел, че след като ответникът се е разпоредил с вещта, която е обект на нищожната сделка, той се е възползвал като е получил разликата между цената, която е платил и цената, която е получил и разпореждането е станало преди да узнае, че е нищожно основанието, на което я държи, затова той дължи само онова, от което се е възползвал, с изключение на плодовете. Съдът е приел, че когато поради разпореждане с вещта в полза на трети добросъвестни лица, ревандикация чрез евикция е невъзможна, тогава за собственика /в случая, придобил собствеността по наследяване/ остава само възможността да претендира връщане на онова, с което се е обогатил получателя, но само до размера на обедняването. Съдът е посочил, че двете сделки придобивна и отчуждителна за ответника имат цени, по-високи от данъчната оценка към момента на сключване на сделките, като разликата между платената цена при покупката /51 950 лева/ и получената при продажбата /57 200 лева/ е в размер на 5250 /пет хиляди двеста и петдесет лева. Въззивният съд, при така установените обстоятелства по делото, е приел че ответникът дължи само онова, от което се е възползвал, а именно половината от 5250 лв. и е уважил иска до сумата от 2625 лева, ведно със законна лихва от датата на предявяване на иска 13.08.2020 г., до окончателно изплащане на задължението, като го е отхвърлил до пълния му размер. Касационното обжалване е допуснато по въпроса: към кой момент следва да се определи недобросъвестността на неоснователно обогатилия се купувач при прогласена за нищожна покупка на недвижима вещ, която той е отчуждил на трети лица, с оглед определяне размера на обезщетението по чл. 57, ал. 2 ЗЗД, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, по изведения правен въпрос споделя установената съдебна практика, намерила израз в решение № 31/28.04.2015 г. по гр. д. № 5214/2013 г., IV г. о., решение № 112/18.07.2013 г. по гр. д. № 509/2012 г., III г. о. и решение № 98/10.05.2018 г. по гр. д. № 3722/2017 г., IV г. о. на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Принципното разрешение, дадено в решение по гр. д. № 5214/2013 г., IV г. о. на ВКС изхожда от разбирането, че чл. 57, ал. 2 ЗЗД е общо реституционно правило, намиращо приложение винаги, когато натуралната реституция на вещ е невъзможна. Отнасянето му към различните случаи, следва да държи сметка за вида на сделката, довела до задължение за реституция, за предмета на получената имуществена облага, за причините, поради които полученото е без основание и за добросъвестността или недобросъвестността на отговорното по чл. 57, ал. 2 ЗЗД лице. В същия смисъл, в решение № 98/10.05.2018 г. по гр. д. № 3722/2017 г., IV г. о. на ВКС е посочено, че различният обем на отговорността по чл. 57, ал. 2 ЗЗД на обогатилия се, когато вещта е погинала, изразходвана или отчуждена, е в зависимост от добросъвестността му - недобросъвестният получател дължи действителната равностойност на вещта (или получената цена, ако е по-висока), а добросъвестният – онова, от което се е възползвал, с изключение на плодовете. Когато обогатилият се с получена на отпаднало основание вещ е недобросъвестен, различни са моментите, към които може да се определи равностойността й - към датата на предявяване на иска, към датата на отчуждаване, или към друг момент, ако това е необходимо за пълното обезщетяване на обеднелия. Когато обогатилият се е бил добросъвестен и към момента на отчуждаването на вещта, правилото е, че той дължи получената насрещна престация - вещ, пари или друго, или нейната равностойност, определена към момента, в който е престанал да бъде добросъвестен. Ако вещта е отчуждена без насрещна престация или срещу явно неравностойна насрещна престация, дължи се нейната стойност към същия момент. Предвид посоченото е видно, че обемът на отговорността на задълженото по чл. 57, ал. 2 ЗЗД лице, в случаите, когато вещта е отчуждена, се определя от закона и когато длъжникът е бил недобросъвестен към момента на разпореждането, той дължи действителната стойност на вещта или получената вследствие на разпореждането насрещна престация (или нейната равностойност), в случаите, когато последната е по-висока. Съдът може да приеме за релевантна оценката на вещта и към по-късен момент, ако това е необходимо за пълното обезщетяване на обеднелия. Компенсаторното обезщетение за подлежащата на връщане на собственика й, но липсваща вещ, трябва да е съразмерно с тази оценка, която в разумна степен да отговаря на характеристиката на заместващата реалното изпълнение престация. С оглед на дадения отговор на въпроса, послужил като основание за допускане на касационното обжалване, настоящият състав намира, че въззивното решение е неправилно в обжалваната му отхвърлителна част и следва да се отмени в тази му част като постановено в нарушение на материалния закона и в противоречие с практиката на ВКС. Настоящият състав следва да постанови решение по съществото на спор с оглед разпоредбата на чл. 293, ал. 2 ГПК. От събраните по делото доказателства се установява, че ответникът по иска Л. М., към момента, в който се е разпоредил с апартамента, чиято равностойност е предмет на спора, е бил недобросъвестен отчуждител, тъй като е знаел, че е получил веща по нищожна сделка, с която е уговорил предварително начин за удовлетворение на свое вземане към продавача, различен от този, който е позволен от закона – чл. 152 ЗЗД. Неправилно с оглед установено по делото въззивният съд е приел, че при възмездно отчуждаване на неоснователно получената вещ ответникът е бил добросъвестен и се е "възползвал" само от разликата между придобивната и продажбената цена. Ответникът се е "възползвал" от закупения от праводателката на ищцата апартамент още към момента на придобиването му и към този момент той е бил недобросъвестен, тъй като полученото по силата на нищожна сделка не прави владението на веща добросъвестно. За ищцата се е породило правото да претендира компенсаторно обезщетение от обогатилия поради разпореждането с веща недобросъвестен ответник, в размер на пазарната цена на веща, към момента на влизане в сила на решението за отхвърляне иска по чл. 108 ЗС срещу последващите приобретатели на апартамента. Нормата на чл. 57, ал. 2 ЗЗД урежда последиците от невъзможността за връщане на индивидуално определената вещ и теза невъзможност се е породила с влизане на решението по чл. 108 ЗС в сила. Неснователно е възражението на ответника по иска, че тъй като той не се е разпоредил с веща валидно, ищцата е можела да иска връщане на веща по всяко време, а не да предявява иск по чл. 57, ал. 2 ЗЗД, тъй като в случая за третите лица липсата или отпадането на основанието за придобиване на веща от ответника не е пречка те да я придобият. При това в случая той е отчуждил веща възмездно и се е обогатил. Ответникът по иска е задължен за действителната стойност на отчуждената вещ, а не както неправилно приема въззивния съд, че дължи само получения имуществен прираст, тъй като той носи отговорност за това, че не може да върне веща по причини, за които отговаря. В случая пазарната стойност към момента на разпореждането с веща - 21.06.2005 г., видно от заключението на съдебно-оценителната експертиза /л. 76 от гр. д. № 8525/2020 г. на Софийски ГС/, е 161300 лева, а към влизане на решението по иска с правно основание чл. 108 ЗС в сила на 07.02.2020 г., поради променилите се икономически условия на пазара на недвижими имоти, е още по-висока. В случая от доказателствата по делото се установява, че по-висока е сумата не по продажбената сделка, а по пазарна стойност на веща и по правилото на чл. 57, ал. 2 ЗЗД тя е действителната стойност на отчуждената вещ, която следва да се възстанови на ищцата. Вложеният от законодателя смисъл изисква при невъзможност за връщане на недвижимата вещ в натура на собственика й, задълженото лице да плати разумно, свързано с пазарната цена обезщетение, за да се постигне оправдан баланс и пропорционалност на засегнатия имуществен интерес. С оглед правата на ищцата по отношение на веща и се дължи обезщетение в половината размер от действителната й стойност, която при съобразяване със заключението на съдебно- оценителната експертиза е над 80 000 лева и тъй като се претендира по малка сума - такава в размер на 67 725, 20 лева, то искът следва да бъде уважен за разликата над 2709 лева до пълния му предявен размер, ведно с лихва за забава от 13.08.2020 г., от която дата същата се претендира с исковата молба. Решението следва да се остави в сила в частта му, с която искът с правно основание чл. 57, ал. 2 ЗЗД е уважен за сумата 2709 лева. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК и чл. 80 ГПК Л. Н. М. да заплати на Н. Д. И. сумата 8 532 лева разноски по делото. По изложените съображения, съдът