Решение № 3070 от 14.03.2017 г. на ВАС по адм. д. № 5580/2016 г.

Решение № 3070 от 14.03.2017 г. на ВАС по адм. д. № 5580/2016 г., IV о., докладчик съдията Диана Гърбатова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на "ЕЙ УАН ДИВЕЛЪПМЪНТ " ЕООД, със седалище и адрес на управление в гр. С., подадена чрез упълномощен адв. Мл. Младенов, против решение № 373 от 20.01.2016 г., постановено от Административен съд - С. - град, Т. отделение, 17 състав, по адм. д. № 5299/2015 г. С жалбата и в съдебно заседание се релевират касационни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК - неправилност на решенето. Касаторът оспорва изводите на първоинстанционния съд и твърди, че обжалваният съдебен акт е постановен в нарушените на материалния закон и необоснован. Развива подробни аргументи в касационната жалба срещу решението на КЕВР и моли Върховния административен съд да отмени обжалваното съдебно решение, както и да отмени решение № Ц-6/13.03.2014 г. Претендира присъждане на всички направени в производството разноски, вкл. и адвокатско възнаграждение. Ответникът - Комисията за енергийно и водно регулиране /КЕВР, Комисията/ оспорва касационната жалба чрез упълномощен юрисконсулт Стоянова, която в съдебно заседание и с писмени бележки пледира за оставяне в сила обжалваното съдебно решение, като правилно и законосъборазно и прави искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Заинтересованите страни - "Електроенергиен системен оператор" ЕАД, гр. С. и "ЧЕЗ Р. Б." АД, гр. С. не изразяват становище по касационната жалба. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба, защото с изменението на ЗЕ (ДВ, бр. 54 от 2012 г. в сила от 17.07.2012 г.) в чл. 84, ал. 2 от ЗЕ е предвидено, че производителите на електрическа енергия са длъжни да сключат договори за достъп с оператора на електропреносната мрежа и/или с оператора на електроразпределителна мрежа, в които се уреждат правата и задълженията на страните във връзка с диспечирането, предоставянето на студен резерв и допълнителни услуги. Според участващия по делото, прокурор правилно съдът е счел решението за мотивирано, при правилна фактическата установеност въз основа на събраните по делото доказателства, при стриктното спазване на процедурата в наредбата, като Комисията е достигнала до извода за законосъобразното определяне на цена на достъп до електропреносната мрежа - 2,45 лв/МВтч. за производител на електрическа енергия, произведена от слънчева или вятърна енергия, при спазване на параметрите на ценообразуващите елементи. Като прецени доводите на страните и данните по делото, Върховният административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба на "ЕЙ УАН ДИВЕЛЪПМЪНТ " ЕООД за ПРОЦЕСУАЛНО ДОПУСТИМА - подадена от надлежна страна в преклузивния срок, визиран в нормата на чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество касационната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съборажения: С обжалваното решение № 373 от 20.01.2016 г. е отхвърлена жалбата на "ЕЙ УАН ДИВЕЛЪПМЪНТ" ЕООД срещу решение № Ц - 6 от 13.03.2014 г. на Държавната комисия за енергийно и водно регулиране, към настоящия момент преименувана на Комисия за енергийно и водно регулиране, в частта му по Раздел I. 1. и раздел II. Жалбоподателят е осъден да заплати на Комисия за енергийно и водно регулиране направените по делото разноски в размер на 350 /триста и петдесет/ лева - юрисконсултско възнаграждение. За да достигне до този резултат решаващият състав на първоинстанционния съд е приел, че процесният административен акт е издаден от компетентен орган, на когото са възложени функции по регулиране на дейностите в енергетиката - чл. 10 от Закона за енергетиката /ЗЕ/ и с чл. 21, т. 8 от ЗЕ на ДКЕВР е предоставено правомощието да осъществява регулирането на цените в случаите, предвидени в ЗЕ, както и да определя ежегодно пределна цена за сключване на сделки на пазара на балансираща енергия. Съдът се е позовал на раздела за ценовото регулиране, в който законодателят е предвидил, че на регулиране от Комисията подлежат цените за достъп и/или за пренос през електропреносните мрежи - чл. 30, ал. 1, т. 10 ЗЕ. Обсъдено е изменението на ЗЕ (обн. ДВ бр. 54 от 2012 г. в сила от 17.07.2012 г.), според което в чл. 84, ал. 2 от ЗЕ е регламентирано, че производителите на ел. енергия са длъжни да сключат договори за достъп с оператора на електропреносната мрежа и/или с оператора на електроразпределителна мрежа, в които се уреждат правата и задълженията на страните във връзка с диспечирането, предоставянето на студен резерв и допълнителни услуги, като легално определение за "достъп" е формулирано в § 1, т. 15 от ДР на ЗЕ - това е правото за използване на преносната мрежа и/или разпределителните мрежи за пренос на електрическа енергия или природен газ срещу заплащане на цена. От тук е изведено заключение, че в случая се касае за сделка, имаща за предмет достъп до електроразпределителната мрежа на производител на електрическа енергия от ВИ, който ползва преференциални цени, съобразно приетия като доказателство и неоспорен Договор за използване на разпределителната мрежа на производител № 1200728121/27.06.2012 г., сключен между жалбоподателя и "ЧЕЗ Р. Б." АД. Първостепенният съд е приложил нормата на чл. 84, ал. 2 от ЗЕ във връзка с § 197 от ПЗР на ЗИД на ЗЕ и е преценил, че в закона е посочено условията за достъп да се уреждат с договор между оператора на електроразпределителната мрежа и производителя на електрическа енергия, с който следва да се уредят правата и задълженията на страните във връзка с диспечирането, предоставянето на студен резерв и допълнителни услуги, който договор производителите на електрическа енергия задължително следва да сключат с оператора на електропреносната и/или електро-разпределителната мрежа и той представлява необходимо условие за изпълнение на договорите за продажба на електрическа енергия, съгласно текста на чл. 82, ал. 3 от ЗЕ. В мотивите на обжалваното решение е обсъден § 197, ал. 2 от ПЗР на ЗИД на ЗЕ, чрез който е уредено специално правомощие на Комисията да определи подходящата на регулиране цена за достъп, като част от условията за достъп до сключването на договор и то по отношение на несключили в определения от закона срок договор производители на електрическа енергия. Първоинстанционният съд е счел, че оспореното решение № Ц - 6 от 13.03.2014 г. на ДКЕВР в атакуваната му част е постановено в установената форма и с изискуемото съдържание, при спазване на административнопроизводствените правила, при правилно приложение на материалния закон и в съответствие с целта му, тъй като за определяне на цени за достъп на производители на електрическа енергия от възобновяеми източници Комисията с писма е поискала информация от "Електроенергиен системен оператор" ЕАД, "ЕВН Б. Е." ЕАД, "Енерго - П. М." ЕАД и "ЧЕЗ Р. Б." АД отчетна и прогнозна информация за периода от 01.08.2013 г. до 31.07.2014 г. относно балансовата стойност на активите, обслужващи производители на електрическа енергия от възобновяеми източници и начина на придобиването им със съответните амортизационни отчисления. Констатирано е, че дружествата са представили поисканата информация, след което работни групи са извършили анализ на предоставените данни за разходите, които се предизвикват от производителите на електрическа енергия от възобновяеми източници и след проведено обществено обсъждане на проекта на решение за утвърждаване на цени за достъп и разглеждане на постъпилите възражения е издадено процесното решение № Ц - 6 от 13.03.2014 г., с което Комисията е приела, че цената за достъп до електропреносната мрежа на "Електроенергиен системен оператор"ЕАД, която се дължи от производители на електрическа енергия, следва да бъде определена в размер на 2,45 лв. за мегават час. П. е нормата на чл. 84, ал. 2 от ЗЕ, изискваща производителите на електрическа енергия да сключат договори за достъп с оператора на електропреносната мрежа и/или с оператора на електроразпределителната мрежа. Съобразена е и разпоредбата на чл. 29 от Наредба № 1 от 18.03.2013 г. за регулиране на цените на електрическа енергия, според която цената за достъп до разпределителната мрежа се образува въз основа на утвърдените прогнозни необходими годишни приходи съгласно чл. 9 и утвърденото прогнозно количество електрическа енергия за разпределение. При осъществената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК, настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно, допустимо и съответстващо на приложимите материалноправни норми. Оспореният съдебен акт е правилен и при постановяването му не са осъществени нарушения, съставляващи касационни основания, които изискват отмяната му. Въз основа на цялостно изяснена фактическа и правна обстановка, след задълбочено обсъждане аргументите на страните и правнорелевантните факти, първоинстанционинят съд е произнесъл законосъборазно решение, което следва да остане в сила. Това е така, защото в конкретния случай правилно е преценено, че оспорената част от процесното решение на ДКЕВР е постановена при спазване императивните изисквания на материалния закон и в съответствие с чл. 30, ал. 1, т. 13 от ЗЕ. Безспорно е установено, че цената на достъп до електропреносната мрежа за производител на електрическа енергия, произведена от слънчева или вятърна енергия, е определена законосъборазно, след извършен подробен фактически и правен анализ и обоснована оценка на отчетната и прогнозна информация предоставена от заявителя за периода от 01.08.2013 г. до 31.07.2014 г., съобразно конкретните параметри на съответните ценообразуващи елементи. Съдът констатира, че в касационната жалба, с която е сезиран, се излагат подробни възражения за неспазване на процесуалните правила и допуснати нарушения на материалния закон, както и за недостатъчна мотивираност на оспорения административен акт, като на девет места касаторът го е посочил като решение № Ц-33/2014 г. Настоящият съдебен състав намира, че се касае за техническа грешка в изписването номера на атакуваното решение на ДКЕВР. От съществено значение в случая е това, че предмет на съдебна проверка в касационното производство е не обжалваният пред първоинстанционния съд административен акт, а постановеното от него съдебно решение, върху което се извършва касационен контрол, съгласно изискванията на чл. 209 от АПК. Първостепенният съд точно е констатирал, че административното производство по издаване на решение № Ц - 6 от 13.03.2014 г. е започнало със заявления с вх. № Е-13-41-52/13.09.2012 г., вх. № Е- 13-32-5/13.09.2012 г., с вх. № Е-13-ЗЗ-4/13.09.2012 г. и с вх. № Е-13-31-18/13.09.2012 г., с които енергийните дружества са поискали определяне на цени за достъп до преносната и разпределителните мрежи за производителите на електрическа енергия от възобновяеми източници, ползващи преференциални цени, обосновавайки се с големия брой на нови производители на енергия от възобновяеми източници, влезли в експлоатация към момента и предвид факта, че очакваните мощности, които ще бъдат въведени, разходите по диспечирането им значително нарастват и следва да бъдат своевременно покривани. Безспорно е установено, че с гореописаните заявления е направено искане за определянето на временни цени за достъп до електропреносната мрежа за производители на електрическа енергия от ВИ, ползващи преференциални цени, както и искане за определянето на окончателни цени. Настоящият съдебен състав споделя извода на първостепенния съд, че са налице влезли в сила съдебни решения по отношение на първото искане, но с тях не се прегражда пътя на второто заявено искане, защото законодателят не изключва такава възможност и не урежда изрично разглеждането на двете искания в едно производство. По силата на чл. 49, ал. 1 от визираната наредба за Комисията е предвидено правомощие да определи временни цени за достъп по чл. 30, ал. 1, т. 10, 12, 13, 14 и 15 от ЗЕ, когато е налице забавяне при определянето на постоянни такива, от което е изведен верен извод, че производството по определянето на временни цени е самостоятелно такова, с оглед на което в предходното решение № Ц-33 от 14.09.2012 г. на ДКЕВР има произнасяне само относно определянето на временни цени за достъп до електропреносната и електроразпределителните мрежи, без да е налице произнасяне относно окончателната цена за достъп, предвид необходимостта от допълнително време за събиране на цялостната необходима информация в рамките на процедурата по утвърждаване на цени съгласно Наредбата за регулиране на цените на електрическа енергия (НРЦЕЕ). Правилно първостепенният съд е преценил, че определените цени за достъп са разходообосновани, тъй като съобразно чл. 10, ал. 4 от НРЦЕЕ, във връзка с определяне на цени за достъп на производители на електрическа енергия от възобновяеми източници, ДКЕВР с писма, изх. № Е-13-00-39/30.10.2013 г. и № Е-13-01-107/14.11.2013 г. е поискала от електроразпределителните дружества отчетна и прогнозна информация за периода 01.08.2013 г. - 31.07.2014 г. относно: балансова стойност на активите, обслужващи производители на електрическа енергия от ВИ; начина на придобиването им със съответните амортизационни отчисления; разходи, във връзка с управлението и диспечирането на мрежата, предизвикани от производители на електрическа енергия от ВИ; отчетна и прогнозна информация за количеството електрическа енергия за изкупуване, произведена от ВИ. Тази информация е анализирана от Комисията в приложените по преписката доклади вх. № Е-Дк-42/22.01.2014 г., вх. № Е-ДК-70/13.02.2014 г. и вх. № Е-Дк-96/13.03.2014 г., като е съобразено, че "ЕСО " ЕАД с писмо с вх. № Е-13-41-142/08.11.2013 г. е обосновало необходимостта от допълнителни резервни мощности, които да балансират променливото производство на електрическа енергия от соларни и вятърни паркове. По този начин и с оглед необходимостта от поддържане на баланса на електроенергийната система и компенсиране на влиянието на производството на електрическа енергия върху него от тези ВИ, "ЕСО " ЕАД е обосновало допълнителни разходи в размер на 66 ЗЗ0 хил. лв., от които 48 874 хил. лв. за закупуване на 170 М. резерв за вторично регулиране при отчетена средно претеглена цена за 2012 г. - 32,90 лв./МВтч и 17 456 хил. лв. за заплащане на термичните централи за пълноценно участие в първично и вторично регулиране, регулиране на напреженията и "цикли палене-гасене". Посоченото енергийно предприятие е представило разпределението на необходимия резерв с увеличение на диапазона за вторично регулиране на ФЕЦ и ВяЕЦ, по месеци за периода м. август 2013 г., м. юли 2014 г., като за ФАЦ - увеличението на диапазона за вторично регулиране е 9,5 М. на всеки 100 М. инсталирана мощност, а за ВяЕЦ - увеличението на диапазона за вторично регулиране е 7,8 М. на всеки 100 М. инсталирана мощност. Визираното дружество е мотивирало искането си с характера на производството и потреблението на електрическа енергия, като единен и сложен процес, зависещ от множество фактори - икономическото състояние на страната, метрологични условия, степен на развитие на промишлеността, потребление на населението, аварийност на съоръженията. В обжалваното съдебно решение правилно е преценено, че въз основа на представените данни и направената обосновка, ДКЕВР е приела за основателно заявяването на допълнителни разходи за закупуване на допълнителен резерв за вторично регулиране от 170 М., и е счела, че цената от 32,90 лв./МВтч е необоснована и е приела при изчисляване на разходите за осигуряване на допълнителен резерв за първично и вторично регулиране, свързан с производството на електрическа енергия от ФЕЦ и ВяЕЦ, да се приложи цена от 10 лв./МВтч. Настоящият съдебен състав споделя становището на първостепенният съд по отношение съотношението с решение № Ц-25/29.07.2013 г., като е съобразено, че при издаване на атакуваното решение Ц-6/2014 г. отчетените приходи от реактивна енергия са намалени, както с направена корекция на необходимите приходи, утвърдени с решение № Ц-25/29.07.2013 г., в размер на 5 100 хил. лв., така и с 2 309 хил. лв., които приходи следва да покрият целеви разходи, свързани с подобряване качеството на електрическата енергия. Правилно е отразено в мотивите на обжалваното съдебно решение, че с решение № Ц-25/29.07.2013 г. се установява цена за достъп, която се отнася само за клиентите, а не за производителите на електрическа енергия, поради което е без правно основание твърдението на жалбоподателя, че заявлението за утвърждаване на нови цени би следвало да бъде подадено не късно от 3 м. преди изтичане на стария ценови период, защото липсва регулиране от страна на комисията на цени за достъп до електропреносната мрежа на производителите на електрическа енергия от ВИ. Точно е преценено от страна на първостепенния съд, че с решения № Ц-25/25.07.2013 г. и Ц-43/30.12.2013 г. на ДКЕВР не е решен въпросът за цените за достъп на производителите на електрическа енергия до електропреносната мрежа, доколкото същите са с различен предмет от обжалвания административен акт. Следва да се възприеме като законосъобразен и изводът на първостепенния съд, че към момента на подаването на заявленията липсва произнасяне по въпроса за цените на достъп на производителите на електрическа енергия до електропреносната мрежа и липсват временни цени за достъп, доколкото решението на КЕВР е било атакувано пред съда, с оглед на което е налице забавяне в произнасянето на органа, тъй като е проведено необходимото обсъждане със заинтересованите страни на процесния въпрос. Е. защо анализът на по-дълъг период от предвидения в ЗЕ, поради липсата на регулация на процесните цени, не води до засягането на правата на жалбоподателя, като се има предвид и факта, че процесния административен акт поражда действие от 13.03.2014 г. и той е съобразен с данните от съответната базисна година. При извършеното подробно обсъждане на оплакванията на жалбоподателя, които се повтарят и в касационната жалба, съдът правилно е счел, че всички извършени от ДКЕВР корекции са в изпълнение целите на ЗЕ и са насочени към оптимизиране на разходите и ефективно ползване на енергийните ресурси, чрез което се постига необходимия баланс между интересите на енергийните предприятия и клиентите, осигуряване на равнопоставеност между отделните категории предприятия и потребители и създаване на стимули за ефективна дейност. Правилно е счетено за неоснователно оплакването на жалбоподателя за допуснато нарушение на чл. 104, ал. 3 във вр. чл. 26, ал. 1 от Правилата за търговия с електрическа енергия (отм. ДВ, бр. 66 от 26.07.2013 г.), защото цитираните норми са свързани с определянето на начина на заплащане на процесната цена, а не с характеристиките на формирането на същата. Обосновано е заключението на първостепенният съд, че атакуваното решение на ДКЕВР не противоречи на разпоредбите на Регламент (ЕС) 838/2010 от 23.09.2010 г. за определяне на механизма за компенсиране между операторите на преносни мрежи и общ регулаторен подход по отношение на таксите за пренос, доколкото този регламент и цитираната норма чл. 2 и разпоредбите на Част Б от приложението към Регламент 838/2010 се отнасят до такса за пренос, а не цена за достъп и то на производителите на електрическа енергия. В този смисъл е и правилният извод, изложен в мотивите на обжалваното съдебно решение, че атакуваният акт на ДКЕВР не противоречи на изискванията на Регламент (ЕО) 714/2009 на Е. П. и на Съвета от 13.07.2009 г. относно условията за трансграничен обмен на електроенергия и за отмяна на Регламент (ЕО) 1228/2003 ("Регламент 714/2009"), понеже чл. 14 от Регламент 714/2009 предвижда, че таксите, определяни от операторите на мрежите за достъп, следва да са прозрачни, да отчитат необходимостта от сигурност на мрежата и да отразяват действително направените разходи. В конкретната хипотеза е установено провеждането на законосъобразна процедура по реда на ЗЕ и Наредбата при определянето на цената за достъп по решението, с оглед на което законосъобразно е преценено, че процесната част от оспореното решение на ДКЕВР е изпълнило изискванията на посочения регламент. Настоящият съдебен състав констатира, че изводите на първостепенния съд не са оборени в хода на първоинстанционното производство и касационният жалбоподател не е представил доказателства, опровергаващи правилността на атакуваното съдебно решение. По изложените съборажения съдът счита, че обжалваното съдебно решение не страда от инвокираните с касационната жалба пороци - отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. С оглед изхода на спора и на основание чл. 143, ал. 4 от АПК във връзка с чл. 78, ал. 8 от ГПК и чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ, касаторът следва да заплати на ответника претендираното юрисконсулско възнаграждение, възлизащо на 200 лв., който размер е определен съобразно чл. 22 от Наредбата за заплащането на правната помощ. На основание на горното и на чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,