Решение № 147 от 6.3.2024 г. на ВКС по г.д. № 20238002101231/2023 г.

Производството е по реда на чл. 290 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 7721/12.12.2022 година, подадена по пощата на 09.12.2022 година, от Л. А. А. и А. А. Т., с която същите обжалват частично решение № 304/02.11.2022 година на Апелативен съд Варна, І-ви състав, постановено по гр. д. № 419/2022 година. С касационната жалба въззивното решение на Апелативен съд Варна се обжалва в частта му, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 142/15.04.2022 година на Окръжен съд Варна, постановено по гр. д. № 700/2021 година, е отхвърлен предявеният от А. А. Т. срещу ЗД „Бул Инс“ АД гр. София иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, във връзка с чл. 493а от КЗ и чл. 497 от КЗ и във връзка с чл. 86 от ЗЗД за сумата от 100 000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени болки и страдания от смъртта на А. Л.. А., внук на Т., настъпила в следствие на причинено от Г. И. Г. на 13.08.2021 година пътнотранспортно произшествие, дължимо по силата на договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите по застрахователна полица № BG/02/120002540594, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на увреждането 09.10.2021 година до окончателно плащане, както и в частта с която е отхвърлен предявения от Л. А. А. срещу ЗД „Бул Инс“ АД гр. София иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, във връзка с чл. 497 от КЗ и във връзка с чл. 86 от ЗЗД за сумата от 20 000.00 лева (разликата между присъденото обезщетение от 180 000.00 лева и претендираното такова от 200 000.00 лева), представляваща обезщетение за претърпени болки и страдания от смъртта на А. Л.. А., син на А., настъпила в следствие на причинено от Г. И. Г. на 13.08.2021 година пътнотранспортно произшествие, дължимо по силата на договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите по застрахователна полица № BG/02/120002540594, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на увреждането 09.10.2021 година до окончателно плащане. В подадената от А. А. Т. и Л. А. А. касационна жалба се излагат доводи за това, че решението на Апелативен съд Варна в обжалваната му част е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено в тази му част и да се постанови ново, с което предявените от касаторите срещу ЗД „Бул Инс“ АД гр.София искове, с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, да бъдат уважени, така както е посочено в жалбата. Ответникът по касационната жалба ЗД „Бул Инс“ АД гр.София е подал отговор на същата с вх. № 1493/24.02.2023 година, с който е изразил становище, че жалбата е неоснователна като е поискал оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение в обжалваната му част. А. А. Т. и Л. А. А. са били уведомени за обжалваното решение на 11.11.2022 година, а подадената от тях касационна жалба е с вх. № 7721/12.12.2022 година, като е подадена по пощата на 09.12.2022 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежни страни, поради което е допустима. С определение № 2464/16.08.2023 година, постановено по ч. гр. д. № 1230/2023 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. производството по частното дело е присъединено за разглеждане към настоящото производство. Присъединеното производство е по реда чл. 274, ал. 2 във връзка с чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК и е образувано по повод на частна жалба с вх. № 650/26.01.2023 година, подадена от А. А. Т. срещу определение № 859/23.12.2022 година на Апелативен съд Варна, І-ви състав, постановено по гр. д. № 419/2022 година с което оставена без уважение подадената от него молба с вх. № 7560/05.12.2022 година за изменение на постановеното по делото решение № 304/02.11.2022 година, в частта му за разноските, в частта му, с която след отхвърляне на иска му е преразпределена отговорността за направените разноски за първата инстанция. В частната жалба са изложени доводи за това, че обжалваното определение е постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което е и необосновано. Направено е искане обжалваното определение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което подадената от А. А. Т. молба по чл. 248 от ГПК с вх. № 650/26.01.2023 година за изменение на постановеното по делото решение № 304/02.11.2022 година в частта му за разноските по реда на чл. 248 от ГПК бъде уважена като бъдат намалени поради прекомерност присъдените в полза на ЗД „Бул Инс“ АД гр. София разноски за производството по гр. д. № 700/2021 година по описа на Окръжен съд Варна до размера предвиден в Наредба № 1/09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а именно 6636.00 лева с ДДС. ЗД „Бул Инс“ АД гр. София е подало отговор на частната жалба с вх. № 1984/14.03.2022 година, с който е изразило становище, че частната жалба е неоснователна и като такава трябва да бъде оставена без уважение, а атакуваното с нея определение да бъде потвърдено. А. А. Т. е бил уведомен за обжалваното определение на 19.01.2023 година, а частната му жалба е вх. № 650/26.01.2023 година, като е подадена по пощата на 25.01.2023 година. Поради това е спазен определения от чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване. Частната жалба е подадена от заинтересована страна и отговаря на изискванията за форма и съдържание по чл. 260 и чл. 261 във връзка с чл. 275, ал. 2 от ГПК. Поради това същата е допустима и следва да бъде разгледана по същество. С постановеното по делото определение № 2465/16.08.2023 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за начина на определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди по чл. 52 от ЗЗД и за критериите за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, извън кръга на посочените в ППВС № 4/25.05.1961 година и ППВС № 5/24.11.1969 година. По така поставените въпроси съставът на ІV г. о. на ГК на ВКС намира следното: Отговорът на първия от въпросите, по който е допуснато касационно обжалване се съдържа в т. 11 от диспозитива и раздел ІІ от мотивите на ППВС 4/23.12.1968 година, които са запазили действието си и след приемането на Решение № 2/11.07.1995 година, постановено по гр. д. № 1/1995 година на Пленума на ВС. Съгласно тях размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Залегналото в чл. 52 от ЗЗД понятие „справедливост“ обаче не е абстрактно такова. По своето естество „справедливостта” по чл. 52 от ЗЗД представлява критерий за определяне на такъв размер на обезщетението, който най-пълно и точно да обезщети увреденото лице за последиците от незаконосъобразното засягане на правната му сфера. Този критерий се основава и е свързан с редица конкретно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, усложненията на здравето на пострадалия, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и други. При причиняването на смърт от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. Това изброяване е примерно, а не изчерпателно, като от значение, с оглед на всеки конкретен случай, са и множество други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на комплексната преценка, на които да определи какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди. Посочването в съдебното решение, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, без посочване на обстоятелствата, въз основа на които се определя същото е нарушение на чл. 52 от ЗЗД, което води и до противоречива съдебна практика по отношение на размера на неимуществените вреди и до големи различия между присъдените размери по сходни случаи, които не винаги могат да се коригират от въззивната инстанция. Затова при определяне размера на неимуществените вреди съдилищата задължителна трябва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. Тъй като така посочените в мотивите на ППВС 4/23.12.1968 година обстоятелства не са изброени изчерпателно, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди съдилищата трябва да извършват конкретна преценка кои от установените по делото обстоятелства са от значение за това и да ги преценяват в съвкупност с останалите такива. В съдебната практика като такива обстоятелства са утвърдени икономическото положение в страната, към момента на настъпването на увреждането и размерът на присъдените при сходни случаи обезщетения за неимуществени вреди. Когато искът за обезщетение е насочен не срещу прекия причинител на вредите, а срещу неговия застраховател по риска „Гражданска отговорност“ съдилищата могат да вземат, като ориентир нормативно определените лимити по застраховката, което обаче не означава, че трябва да определят размерът на обезщетението с оглед на посочения в тях размер. При определяне на размера на обезщетението съдилищата трябва да вземат предвид всички установени по делото обстоятелства, които по тяхна преценка, са от значение за това, като в мотивите към решенията си трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Освен, че е източник на информация за осъществената от съда решаваща дейност, по определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, посочването в мотивите към решението, на всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди и значението на същите за определяне на размера на обезщетението, дава възможност да се извърши проверка за начина на формиране на волята на съда и за правилността на постановеното от него решение и е средство за защита на правата и интересите на страните производството, доколкото обезщетението трябва да съответства на действително претърпените вреди и не може да бъде източник на неоснователно обогатяване. По втория въпрос трябва да се посочи, че съгласно задължителното тълкуване, дадено с ТР 1/21.06.2018 година, постановено по тълк. д. № 1/2016 година на ОСНГТК на ВКС, от гледна точка на чл. 52 от ЗЗД е справедливо и други лица, извън най-близкия семеен и родствен кръг, да могат да получат обезщетение за неимуществени вреди, ако са създали с починалия поС.на, трайна и дълбока емоционална връзка, заради съдържанието на която търпят морални болки и страдания от смъртта му, сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките. Отричането на правото на обезщетение при реално проявени и доказани неимуществени вреди от загубата на близък човек противоречи на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД и на гарантираното с чл. 6, ал. 2 от КРБ и с чл. 20 и чл. 47 от ХОПЕС равенство на всеки пред закона. Възможността за обезщетяване на други лица, извън изброените в ППВС № 4/25.05.1961 година и ППВС № 5/29.11.1969 година, следва да се допусне като изключение-само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди (наред с най-близките на починалия или вместо тях-ако те не докажат, че са претърпели вреди от неговата смърт). Подчертано е, че особено близка привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци. В традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в ППВС № 4/25.05.1961 година и ППВС № 5/29.11.1969 година-че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия. Посочено е, че създаването на трайна и дълбока емоционална връзка, пораждаща предпоставки за проявление на значителни морални болки и страдания, е възможно и между лица, които не се намират в семейни, родствени и наподобяващи ги фактически отношения. При липса на нормативна уредба рестриктивното изброяване на хипотези на такава привързаност би било лишено от законово основание, а примерното изброяване крие опасност от непредвиждане на породени от житейското многообразие случаи, в които ще е справедливо получаването на обезщетение за неимуществени вреди. За да се избегне накърняване на принципа за справедливост, следва да се допусне като правна възможност обезщетяването и на други лица, извън близкия родствен и семеен кръг на починалия, но само в изключителни случаи-когато претендиращият обезщетение докаже, че е изградил с починалия особено близка и трайна житейска връзка и търпи значителни морални болки и страдания от неговата загуба с продължително проявление във времето. Възприетите с това решение постановки са нормативно закрепени с разпоредбите на чл. 493а, ал. 3 и ал. 4 от КЗ. В постановената въз основа на тях съдебна практика е прието, че житейските ситуации и обстоятелства, придаващи на определена родствена връзка характеристиката на изключителна, не могат да бъдат изброени изчерпателно, но като примерни ситуации за възникване на такава връзка в отношенията между баби/дядовци и внуци са посочени продължителното отглеждане и възпитание на внук от баба/дядо по причина на заболяване, смърт, дезинтересиране от детето или работа на родителя/родителите в чужбина. Приема се, че тази особена близост обичайно е резултат на тежки житейски ситуации, обуславящи нуждата от по-интензивно общуване между починалия родственик и претендиращия обезщетение и от изграждане на връзка, по-здрава от обичайната за съответния вид родство. С оглед на така дадените отговори на правните въпроси, по повод на който е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че решението на Апелативен съд Варна е неправилно в обжалваната му част по следните съображения: За да постанови решението си съставът на Апелативен съд Варна е приел, че със събраните гласни доказателства било установено общуване типично за съдържание на връзка родител-Л. А. А. с отраснал младеж-А. Л. А., която в началото на отглеждането на детето от майката като единствен известен родител е било пълноценно, поС.но и всестранно, макар и подпомогнато от дядото и бабата, които били приели младата майка с детето в своето домакинство след връщането й от чужбина и живеели заедно до отделянето й в ново домакинство след създадена нова семейна общност. Нямало обаче доказани данни, че преместването на Л. А. А. в друго населено място и раждането на друго дете в новото семейство било прекъснало тези вече стабилни и здрави връзки между майката и поотрасналия син А. Л. А. (разликата между децата била 13 години), който останал да живее в дома на дядо си А. А. Т., където имал своя самостоятелна стая. Свидетелите потвърждавали, че синът често общувал с майка си и малката си сестричка и помагал в домакинството им, а след като новия й мъж починал и тя се била върнала в дома на родителите си и семействата отново заживели като едно общо домакинство. Въззивният съд приемал, че в тази житейска ситуация връзката между майката и сина била формирана по типичен за най-близки роднини начин и загубата й била осезаема съществено за преживелия родител. Оплакването на ЗД „Бул Инс“ АД гр. София за „разкъсване“ на връзката поради отсъствие на майката от дома не се подкрепяло от доказаните факти. Само по себе си обстоятелството на обитаването на различните жилища за около 4-5 години следвало да бъде отчетено като временно ограничаване на фактическата възможност за прояви на ежедневна привързаност, но след овдовяването на майката до момента на смъртта, общуването им отново демонстрирало пълноценна по съдържание взаимна грижа и съществуваща между вече 17 годишен син и майка връзка, основана на доверие и обич, така че пострадалата във всеки един момент да можела да разчита на материалната, морална и емоционална подкрепа на своя низходящ. Към този момент младежът вече бил започнал да демонстрира загриженост и ангажиране с бита на своята майка и малката си сестричка и Л. А. А. можела да разчита преимуществено на неговата емоционална, морална и материална подкрепа и в бъдеще, поне докато в хода на естественото развитие на такава връзка настъпи и постепенно отделяне на сина в собствено семейство и трансформиране на отношенията му с майка му като такова в по-широк роднински кръг. Въззивният съд отчитал и показанията на свидетелите относно отражението на загубата на това общуване и в поведението на майката като типични прояви на скръб от загубен най-близък низходящ. Нямало доказателства обаче за прояви на необичайно тежко преживяване на тъгата, която да била нанесла трайни негативни последици в психиката на Л. А. А.. Съхраняване на спомена за починалия със запазване на вещите и снимките му, проявите на траурната тъга, споделяни извън тесния семеен кръг били естествен израз на констатираните от експерта фази на нормално преодоляване на първоначален остър стрес от неочаквана загуба на дете, без да били установени обективни пречки за пълното преработване на травмата с обичайна продължителност на страданието. Оплакванията на Л. А. А. за пренебрегването на по-тежки по интензивност последици (представа, че сина й бил още жив, трайна загуба на сън, наложила прием на медикаменти) не били основателни, тъй като не се базирали на факти, възприети от свидетелите, а на описания на самата увредена в интервюто пред експерта, които обаче не представлявали самостоятелно доказателствено средство и били окачествени от вещото лице като симптоми на обичайна траурна тъга. При това положение въззивният съд намирал за справедлив размер, който бил съответен на скръбта от загубена типична връзка между майка и син и приемал, че обезщетение от 180 000.00 лева било достатъчно да овъзмезди увредената Л. А. А.. Такъв размер бил определен при значително по‑тежък случай на загуба едновременно на дете и нероден внук като съответен на икономически условия през 2014 година, а дори по-нисък размер бил възприет за типичен случай на загубен син през 2017 година. Този размер бил съответен на повишените лимити на отговорност на застрахователите с изменението на чл. 492 от КЗ през 2018 година, като израз на динамиката на икономическите процеси в страната, според утвърдената практика съобразявана от въззивната инстанция Посочените от Л. А. А. други случаи на определени обезщетения над 200 000.00 лева не били аналогични на настоящия казус, доколкото се свързвали или със значими като интензитет психически травми или със установени разлики в социално положение на увредените лица, предпоставящо и повишен жизнен стандарт. По настоящото производство обаче, самата Л. А. А. декларирала, че била неграмотна, безработна и безимотна и доходите на семейството се изчерпвали само със семейните помощи за отглеждане на дете, при което не можела да се оправдае и имуществен еквивалент към горната граница на обезщетения за този вид вреди. Напротив размерът от 180 000.00 лева, бил сравним с близо 60 годишен доход на това домакинство (при отчитане на обичайните за него доходи от около 3000.00 лева годишно), и търсения от Л. А. А. завишен размер би надхвърлил компенсационната си характеристика. Справедливостта не допускала застрахователното плащане да се превръща от средство, заместващо загуба, в средство за извличане на неоправдано обогатяване и промяна в социалното положение и стандарта на живот на обезщетената. Крайният извод за основателност на претенцията на увредената Л. А. А. до размер от 180 000.00 лева изцяло съвпада и с преценката на първата инстанция за справедлив размер на обезщетението за понесени от нея като майка вреди от смъртта на сина й А. Л. А., причинена от застрахован при ЗД „Бул Инс“ АД гр. София водач. Нямало оплаквания срещу присъждането и на обусловеното от дължимостта на тази главница акцесорно вземане за лихви, присъдени от изтичане на срок за произнасяне на застрахователя. Обжалваните части от първоинстанционното решение по този иск следвало да бъдат потвърдени. Оплакванията по иска на увредения А. А. Т. обаче, въззивният съд намирал за основателни, тъй като анализът на ангажираните от него доказателства не давал основание за преценка за създадени отношения на такава изключително близка привързаност между загиналия внук А. Л. А. и неговия дядо А. А. Т., че тя да била заместила изцяло отношенията на възрастния мъж със собствените му деца. За да била връзката окачествена като изключителна за обичайна семейна среда, следвало да са установени не просто близки отношения на ежедневна взаимопомощ в бита на семействата на баба и дядо и това на единствения родител на детето (която била типична за традиционното българско семейство с преки низходящи и възходящи), а конкретни житейски обстоятелства, които да предпоставят създаване на връзка между дядото и внука, която да изключвала отношения с други, по-близки от внука роднини. Такива характеристики не се установявали, тъй като дори и починалия А. Л. А. да бил предпочитан измежду другите внуци (тъй като носел името на дядото и бил израснал в дома му), нямало данни той да бил приет в семейството на възрастните възходящи по начин, който да изключвал отношенията им със собствената им дъщеря (самотната майка) и другите техни деца. Единственият свидетел, който категорично посочвал, че вербално детето се било отнасяло към дядо си като с баща, бил свидетелят С., в чийто показания въззивният съд констатирал явно противоречие, което пораждало съмнение в достоверността на изложените от него факти. Свидетелят категорично заявявал, че изтърпявал наказание до 04.01.2021 година и именно в затвора научил за смъртта на детето, но това събитие било настъпило едва на 13.08.2021 година. Другият свидетел посочвал само, че детето било „възприемало за баща дядо си и баба си“, а дядото го „имал като син“. Само тези факти не можели да се окачествят като извънредни и нетипично сложили се обстоятелства в житейски план, които да били отчуждили детето от единствено познатия му родител, за да се появяла онази празнота, която да бъдела запълнена по изключение от друг родственик. Напротив, описаното от свидетелите поведение сочело на взаимно подпомагане на самотната майка от родителите й в началния момент на завръщането й бременна от чужбина и допълване на нужното за детето възпитание с мъжки пример от страна нейния баща. Съвместното съжителство на двете семейства предполагало отделяне на пълноценно време и внимание, общ бит и грижа за прехраната и съвместни забавления на дядото и внука, но те не можели да придадат на близостта в отношенията им степен на изключителност, за да окачествят така създадените отношения като извънредни. Очертаната по делото житейска ситуация била типична, с оглед общоприетите традиционни норми за отношенията между прародители-внук, дете на самотна майка живеещи в общ дом-подпомагане на възпитание и отглеждане от най-ранна детска възраст и съпътстващо емоционално привързване. Общуването от този вид не било заместващо, а подпомагащо и произтичало от съхранена и доразвита връзка със фактически затруднения родител на детето, прераснала в нравствен дълг за допълването на функциите му с пълноценна подкрепа и обич към низходящите му. Нямало данни за промяна на тази връзка и по времето на раздялата на майката и сина, който останал да живее при дядо си, но без да прекъсва интензивното общуване с майката и новото й семейство. Въззивният съд приемал, че връзката между починалия младеж и неговия дядо съответствала на типична емоционална близост, доверие и взаимна привързаност към роднини, съществуващи в рамките на обща емоционална среда на родствени връзки по- широк семеен кръг. Не била налице изключителност на случая при който преките фактически връзки следвало да се изградят така, че да изключват съхраняване и на типични отношенията на пряко родство между дядото и майката Л. А. А.. Дори и детето да било възприемало отношенията с дядото като компенсиращи липсващо общуване с възрастен мъж, не се установявало дядото да бил общувал с него и с майка му като със свои деца. Напротив, фигурата на майката като пряк възходящ несъмнено била присъствала в семейната среда, дори и след като тя била встъпила в нов семеен кръг, а А. А. Т. и съпругата му били продължили да общуват с А. Л. А. като били съхранили връзките в по-широкия кръг на подпомагаща грижа, типична за баба и дядо. Дори и да се признаело, че липсата на естествена привързаност към биологичен баща, когото детето не познавало от раждането си, била предпоставка за изграждане на по-тясна от обичайната връзка между дядото и внука, въззивният съд намирал, че не се установявало изключителен характер на понесените негативни последици от нейното разрушаване. Свидетелят Р. посочвал най-общо прояви на изживяна траурна тъга, която била напълно естествена за възрастен човек, загубил внука си. Само свидетелят С. описвал конкретно събитие, при което А. А. Т. бил споделил, че очаква починалия вече младеж да се върне от работа. Това поведение обаче било възприето от свидетеля едва в хода на процеса (два, три дни преди разпита му пред съда) и то по повод на специално отправена покана за гостуване в дома на А. А. Т. и Л. А. А.. Именно в показанията на този свидетел въззивният съд констатирал и фактическите противоречия и затова намирал, че не били убедително депозирани. Същевременно описаните от свидетеля преживявания били и интерпретирани по сведенията на самия увреден в интервюто пред експерта- психиатър, като типични прояви на справяне с психо‑травматично събитие, които не представлявали изключителен случай, а били симптоми на обичайна траурна тъга при внезапна загуба на внук, преодолима в рамките на характерни етапи на реакция на острия стрес. При тези изводи въззивният съд не можел да приеме за доказано правото на това увредено лице да ангажира отговорност на застрахователя. Нормативната уредба, уреждаща отговорност на застрахователя за покритие на риска „Гражданска отговорност” следвало да се прилага в съответствие с общо европейски стандарт. Според § 7 КЗ с този закон се прилагала Директива 2009/103/ЕО относно застраховката „Гражданска отговорност“ и по-специално: изискванията за гарантиране на правата на пострадалите в равна степен в различните държави членки чрез уредба на минимални суми на застрахователно покритие за пострадал или претенция, така че да бъдели покривани напълно и справедливо всички пострадали, получили много сериозни телесни увреждания, като същевременно се вземело предвид ниският брой произшествия с няколко пострадали и малкото произшествия с няколко пострадали, получили много сериозни увреждания в рамките на едно и също произшествие (§ 12 от преамбюла); относителна самостоятелност на уредбата на отговорността на застрахователите, която следвало да се хармонизира на Европейско ниво от принципната уредба на Гражданската отговорност, установена независимо във всяка от държавите членки на национално ниво (§ 22 от преамбюла). Тези най-общи достижения на гаранциите на правата на лицата, ползващи от задължителна застраховка на територията на ЕС били допълнително пояснени с тълкуване на Директивите в тази област, дадено с решението по дело C‑277/12 година на СЕС. Съдът бил подчертал категорично, че държавите членки по принцип остават свободни да определят в рамките на режима на гражданска отговорност подлежащите на поправяне вреди, причинени от моторни превозни средства, обхвата на обезщетението за тези вреди и лицата, които имали право на такова обезщетение, но били длъжни да гарантират, че обезщетението, което съгласно тяхната национална правна уредба на гражданската отговорност се дължало за неимуществените вреди, претърпени от близките членове на семейството на жертвите на пътнотранспортни произшествия, се покривало от задължителната застраховка до въведените лимитни суми, посочени в чл. 1, § 2 от Втора директива 84/5 (респ. чл.492 от КЗ). Затова и обвързващото националните юрисдикции тълкуване на общоевропейския стандарт изключвало прилагане на национална уредба, която гарантира фиксирани обезщетения за презумптивни вреди на пострадали роднини при смърт на близки членове на семейството. Въззивният съд възприемал това тълкуване и прилагал като норми, определящи застрахователното правоотношение по задължителната застраховка националните правила по чл. 493а ал. 3 и 4 от КЗ, във връзка с чл. 51 ал. 1 и чл. 52 от ЗЗД, очертаващи граници на поетия за сметка на делинквента риск за пораждане на отговорност за непозволени увреждания до справедлив доказан за всеки индивидуален случай еквивалент на пряко и непосредствено засягане на неимуществена сфера на родственици, понесли предвидими и непредвидими страдания поради внезапно загубена емоционална връзка с близък човек. Точното съдържание на националната уредба било интерпретирано в задължително тълкуване с ТР № 1/21.06.2018 година, постановено по тълк. д. № 1/2016 година на ОСНГТК на ВКС, което било основано на европейските стандарти и затова било изцяло приложимо и за застраховки, договорени и при действие на КЗ. Обезщетяването на неимуществените вреди понесени от роднини поради загуба на член от по[1]широк семеен кръг било обусловено от наличие на изключителен случай на заместване на липсваща по-близка връзка с починалия. Само в този случай можело да се обоснове справедливо увеличаване на предвидимия от застрахователя обем на отговорност, поет при отчитане на обичайния непосредствен тесен семеен кръг на низходящи и възходящи. Макар и да е алеаторно, задължението на застрахователя следвало да бъде поне до известна степен предвидимо, поне що се отнасяло до задължително покритие, поето срещу унифицирано в значителна степен плащане от всички лица, служещи си с общоопасните пътни превозни средства. Затова нямало да е съответно на принципа на справедливостта и добросъвестността на насрещните страни по задължително застрахователно правоотношение (към които се причислявали и ползващите се от застраховката увредени лица), ако се изисквало от застрахователите да покрият без ограничение всички негативни последици от вредоносно поведение на участници в пътнотранспортното произшествие. За да било обществено оправдано задължителното застраховане, било необходимо отговорността, покрита от застрахователя да бъдела съобразена не с всички, а само с обществено значимите социални последици от засягането на една семейна общност при отчитането на конкретните национални особености и традиции на държавите членки. Затова и не било адекватно поставянето както на фиксирани нормативно критерии за очертаването на кръга от пострадалите, така и на обема на компенсацията за неимуществените им вреди, но справедливостта налагала доказване на изключителния случай на увреждането. Такива били неимуществените вреди от причинена смърт на близки, извън предвидимия семеен кръг (ППВС № 4/25.05.1961 година и ППВС № 5/24.11.1969 година) ако се установели допълнителните предпоставки: създадена особено близка „заместваща“ връзка между починалия и претендиращия обезщетението, както и интензитет и времетраене на страданието, надхвърлящи нормално присъщи за съответната загуба. В случая обаче двете допълнителни предпоставки не били категорично доказани и затова не била възникнала и отговорност на застрахователя да покрие и вредите, които несъмнено дядото на починалия младеж бил претърпял. При това положение въззивният съд намирал, че не било възникнало субективното право на увреденото лице за получи застрахователно обезщетение по задължителната застраховка и претенцията на А. А. Т. била изцяло неоснователна. Страните по делото не спорят относно фактите по делото, при които е настъпила смъртта на А. Л. А., като спорът е относно това дали неговият дядо А. А. Т. има право на обезщетение за претърпени от смъртта на внука си неимуществени вреди, както и за размера на претърпените от майка му Л. А. А. такива. Във връзка с горното от удостоверение за съпруга и родствени връзки изх. № ГП-633/21.09.2021 година на Община А. е видно, че А. А. Т. е баща на Л. А. А., която пък е майка на починалия при пътнотранспортното произшествие А. Л. А.. Последното се установява от представеното по делото удостоверение за раждане от 19.04.2010 година, издадено въз основа на акт за раждане І-321/10.03.2004 година на Община Варна. В същото е отбелязан произхода на А. Л. А. от майката, но липсва такова отбелязване по отношение на произхода от бащата, като е посочено, че той е неизвестен. В показанията си Свидетелят С. С. С. твърди, че не знае кой е бащата на А. Л. А. и не го познава. След като е родила Л. А. А. е живяла при баща си. На практика А. Л. А. бил отгледан от дядо си, с който е бил повечето време, даже му е викал тате. Свидетелят твърди, че А. А. Т. поС.но се е грижил за А. Л. А.. Като ги виждал по центъра дядото му вземал сладки, дрехи. Също така го водел на училище, поС.но е бил с него. От раждането си е живял заедно с дядо си. Това е продължило и след като Л. А. А. се е омъжила и е отишла да живее в с. С., където сина й я посещавал от време на време, но след това се връщал при дядо си. В показанията си свидетелят е посочил, че е бил задържан и лишен от свобода, като в затвора чул, че А. Л. А. е починал. Същевременно е посочил, че е бил задържан от 2019 година до 2021 година- до 04.01. Вторият разпитан по делото свидетел Х. Е. Р. сочи, че познава А. А. Т. и Л. А. А., а също така и починалия А. Л. А.. Последният бил отраснал при дядо си и баба си, при които е живеел с майка си Л. А. А.. Всички те са живели в едно домакинство, като А. Л. А. е продължил да живее по този начин и след като майка му се е омъжила и се е преместила да живее в с. С..Свидетелят имал впечатление, че А. Л. А. възприемал дядо си като баща. От показанията на разпитаните по делото свидетели се установява, че А. Л. А. е помагал в семейството, като след смъртта му Л. А. А. и А. А. Т. били други хора. Двамата често говорели да него-как работел, как отивал на училище, как им помагал. Стаята на А. Л. А. била запазена с плакатите му, като там били и дрехите му. А. А. Т. и Л. А. А. поС.но ходили на гробища, като били направили паметниче до пътя, казвали че не са добре. Същевременно от заключението на изслушаната и приета по делото съдебнопсихиатрична експертиза с вещо лице д-р С. В. В. се установява, че вследствие на смъртта на А. Л. А. и внезапната му загуба при А. А. Т. и Л. А. А. е настъпила остра стресова реакция. При първия от тях това де изразявало в бурна емоционална реакция и частична загуба на спомен за събитията, а при втората с бурна емоционална реакция, частична дезориентация и загуба на спомен за голяма част от последващите събития. И при двамата симптомите на острата стресова реакция са продължили в рамките на няколко часа и са отшумели в рамките на първото денонощие. В случая клиничната динамика е в рамките на първоначалната остра стресова реакция (бурна емоционална реакция) и последващата траурна реакция и нейните фази (отричане на загубата, гняв, тъга, приемане на случилото се), като към момента на изготвяне на заключението доминиращата реакция при двамата била тъга при подсещане за загубата. Предвид липсата на патологични находки и усложнения прогнозата била добра, като се очаквало А. А. Т. и Л. А. А. да преодолеят загубата в рамките на естествения ход на траурната реакция. Дори и да не се даде вяра показанията на разпитания по делото свидетел С. С. С., както е направил съставът на Апелативен съд Варна, то от останалите събрани доказателства се установява, че в акта за раждане на А. Л. А. е посочено, че баща му е неизвестен, като той никога не се е появявал, не се е интересувал и не е участвал в живота на починалия. Последният от най- ранна детска възраст е живял, заедно с майка си Л. А. А., в едно домакинство с А. А. Т., който ежедневно е контактувал с дядо си, а последният е участвал в отглеждането му. При това участието на А. А. Т. в отглеждането на А. Л. А. е било ежедневно, т. е. надхвърлящо обичайното за отношения дядо-внук. Още повече, че при неизвестен и отсъстващ баща А. Л. А. се е нуждал от лице от мъжки пол, което да замести тази липса, какъвто в случая се е явил неговия дядо. От това следва, че житейската връзка между А. А. Т. и А. Л. А. е от естество, надминаващо обичайните отношения дядо-внук. Това е видно и от обстоятелството, че при преместването на майка му в. С. А. Л. А. не я е последвал, а е останал да живее при дядо си, където е бил до завръщането на майка му, след смъртта на съпруга й. Това следва и от заключението на допуснатата и изслушана по делото съдебнопсихиатрична експертиза с вещо лице д‑р С. В. В., която сочи на интензивността на негативните емоции на А. А. Т. вследствие на смъртта на внука му, която по интензитет се приближава към тези на майката. При това не се изисква отношенията между починалия и дядо му да са от такова естество, че да изключат отношенията му с останалите близки роднини. Въззивният съд не е дал вяра на показанията на разпитания свидетел С. С. С., поради констатирано противоречие в показанията му-твърдял е, че е узнал за смъртта на А. ЛИ. А. в затвора, докато тя била настъпила след посочената от свидетеля дата на освобождаването му. Само по себе си това противоречие не е основание да не се даде вяра по показанията на свидетеля в цялост, ако същите не противоречат на останалите събрани по делото доказателства, което в случая е така. По повод отношенията между А. А. Т., Л. А. А. и А. Л. А. показанията на С. се припокриват с останалите доказателства по делото, които и без тези показания, са достатъчни за установяване на релевантните за спора отношения. Поради това в конкретния случай са налице предпоставките за обезщетяване на А. А. Т. за претърпените от него, вследствие смъртта на внука му А. Л. А., неимуществени вреди. В конкретния случай дължимото се на А. А. Т. обезщетение за неимуществени вреди не трябва да бъде определяно по правилото на § 96, ал. 1 от ПЗРЗИДКЗ, обнародван в ДВ бр. 101/07.12.2018 година, което ограничава размера на обезщетението до сумата от 5000.00 лева. Тази сума е по-малка от посочените в чл. 1, § 2 от Втора директива 84/5/ЕИО от 30.12.1983 година на Съвета относно сближаването на законодателствата на държавите членки, свързани със застраховките гражданска отговорност при използването на МПС, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО на ЕП и на Съвета от 16.09.2009 година, относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на МПС и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка, а също така и от посочените в чл. 9, ал. 1 от втората минимални суми, които транспонирани във вътрешното ни право в чл. 492 от КЗ. Същевременно с решение на СЕС (втори състав) от 24.10.2013 година, постановено по дело № С-277/2012 година е дадено тълкуване, че чл. 3, § 1 от Директива 72/166 и чл. 1, § 1 § 2 от Втора директива 84/5, не допускат национална правна уредба, съгласно която задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при използването на МПС да покрива обезщетението за неимуществени вреди, дължимо съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност за смъртта на близки членове на семейството, настъпила при пътнотранспортно произшествие, само до определена максимална сума, която е по-малка от посочените в член 1, § 2 от Втора директива 84/5. Решенията на СЕС по преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища и учреждения в страните членки, в т. ч. за всички съдилища и учреждения в Република България, които са длъжни да съобразят даденото тълкуване на правото на ЕС в мотивите и диспозитива на решението по преюдициално запитване, което изрично е посочено в чл. 633 ГПК. Съдът е длъжен при прилагане на относимата норма от българския закон да я тълкува по начин, който да осигури постигането на целите на посочените директиви съобразно даденото от СЕС задължително тълкуване. Доколкото с § 96, ал. 1 от ПЗРЗИДКЗ, обнародван в ДВ бр. 101/07.12.2018 година дължимото обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност” се ограничава само до определена максимална сума, която е по-малка от посочените в член 1, § 2 от Втора директива 84/5, то съгласно даденото от СЕС тълкуване тази разпоредба противоречи на правото на ЕС и поради това не следва да се прилага при разглеждане на произтичащи от задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ претенции за обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на близки членове на семейството, настъпила при пътнотранспортно произшествие. Обратното не следа от правилото на § 96, ал. 2 от ПЗРЗИДКЗ, обнародван в ДВ бр. 101/07.12.2018 година, уреждащо отговорността на прекия причинител на увреждането за причинените на лицата по чл. 493а, ал. 4 от КЗ неимуществени вреди. На първо място то е създадено за да придаде легитимност на правилото по § 96, ал. 1 от ПЗРЗИДКЗ, обнародван в ДВ бр. 101/07.12.2018 година, предвид акцесорния характер на отговорността на застрахователя, поради което трябва да се разглежда във връзка с нея, а оттам и като противоречаща на правото на ЕС. На второ място правилото създава възможност за непряка дискриминация на лицата по чл. 493а, ал. 4 от КЗ, в сравнение с лицата по чл. 493а, ал. 3 от КЗ, като определя на първите по‑ниско обезщетение в сравнение с вторите, макар че и за двете групи лица се изискват едни и същи условия за възникване на правото на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, без да е установена основателна причина за това. Поради това прилагането на това правило противоречи на чл. 6, ал. 2 от КРБ и на правото на ЕС и не следа да се прилага, а размерът на обезщетението трябва да се определи при спазване на правилното на чл. 52 от ЗЗД. Видно от събраните по делото доказателства между А. А. Т. и Л. А. А. от една страна и А. Л. А. от друга страна е съществувала силна емоционална връзка, която е прекъсната със смъртта на последния при пътнотранспортното произшествие на 13.08.2021 година. Връзката между Л. А. А. и А. Л. А. не е била прекъсвана за периода, през който първата е живяла в друго населено място-с. Султанци, тъй като дамата са продължили да поддържат връзка. Смъртта на А. Л. А. е била неочаквана за всички, доколкото към този момент той е бил на възраст от 17 години. Това от своя страна води до по-висок интензитет на търпените негативни емоции, за разлика от случаите когато смъртта може да се очаква с оглед конкретните обстоятелства. Вследствие на пътнотранспортното произшествие Л. А. А. е загубила сина си, а А. А. Т. внука си, като са били лишени от възможността да разчитат на неговата помощ в бъдеще време, като всички очаквания свързани с бъдещето на А. Л. А. няма да бъдат осъществени. Същевременно А. А. Т. и Л. А. А. продължават да поддържат жив спомена за А. Л. А.. При това положение, отчитайки характера и интензитета на претърпените от Л. А. А. и А. А. Т. неимуществени вреди, както и периода през който същите ще бъдат търпени, настоящият съдебен състав намира, че сумата от 200 000.00 лева за първата и от 100 000.00 лева справедливо ще ги обезщети за претърпените от смъртта на А. Л. А. неимуществени вреди. При това се взема предвид и икономическото положение в страната, към момента на настъпване на пътнотранспортното произшествие, но обезщетенията не се определят с оглед на конкретните доходи на А. А. Т. и Л. А. А., тъй като това би поставило изискването за справедливост, в зависимост от имущественото съС.ие на пострадалия. В тези случаи онези от тях, които имат по-висок доход, биха получавали по-високо по размер обезщетение, какъвто не е смисъла на закона. Поради това ще трябва да се изхожда от средната стойност на доходите в страната към релевантния момент. Върху така определените обезщетения ще трябва да се присъди лихва за забава, считано от 09.10.2021 година. С оглед горното въззивното решение на Апелативен съд Варна ще трябва да бъде отменено в частта му, с която е отхвърлен предявеният от А. А. Т. срещу ЗД „Бул Инс“ АД гр. София иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, във връзка с чл. 493а от КЗ и чл. 497 от КЗ и във връзка с чл. 86 от ЗЗД за сумата от 100 000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени болки и страдания от смъртта на А. Л. А., внук на Т., настъпила в следствие на причинено от Г. И. Г. на 13.08.2021 година пътнотранспортно произшествие, дължимо по силата на договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите по застрахователна полица № BG/02/120002540594, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на увреждането 09.10.2021 година до окончателно плащане, както и в частта с която е отхвърлен предявения от Л. А. А. срещу ЗД „Бул Инс“ АД гр. София иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, във връзка с чл. 497 от КЗ и във връзка с чл. 86 от ЗЗД за сумата от 20 000.00 лева (разликата между присъденото обезщетение от 180 000.00 лева и претендираното такова от 200 000.00 лева), представляваща обезщетение за претърпени болки и страдания от смъртта на А. Л. А., син на А., настъпила в следствие на причинено от Г. И. Г. на 13.08.2021 година пътнотранспортно произшествие, дължимо по силата на договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите по застрахователна полица № BG/02/120002540594, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на увреждането 09.10.2021 година до окончателно плащане, като се постанови друго, с което исковете бъдат уважени. Поради крайният изход от спора се налага и преразпределение на отговорността за направените от страните по делото разноски, което налага отмяната на определение № 859/23.12.2022 година на Апелативен съд Варна, І-ви състав, постановено по гр. д. № 419/2022 година. ЗД „Бул Инс“ АД гр. София следва да заплати на адвокат К. И. Т., към Адвокатска колегия-София сумата от 2200.00 лева, представляваща възнаграждение за процесуално представителство на Л. А. А., на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА и сумата о 8650.00 лева, представляваща възнаграждение за процесуално представителство на А. А. Т., на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА. Тъй като А. А. Т. и Л. А. А. са освободени от заплащане на държавни такси ЗД „Бул Инс“ АД гр. София ще трябва да заплати по сметка на ВКС сумата от 2460.00 леда държавна такса за уважената част от исковете. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение