Решение № 10367 от 20.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 4649/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на Министерство на вътрешните работи /МВР/ срещу решение № 9671 от 11.03.2026г. по адм. д. № 3990/2025г. на Административен съд – София-град, в частта му, с която Министерството на вътрешните работи е осъдено да заплати на В. В. М. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили в резултат на анулиране на документа му за самоличност по време на периода 29.07.2024г. – 09.12.2024г. в размер на 1500 евро, ведно с лихви върху тази сума от датата на предявяване на иска 15.04.2025г. до окончателното изплащане. Касаторът Министерство на вътрешните работи, чрез процесуалния си представител твърди, че решението в посочената му осъдителна част е неправилно, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушения на материалния закон - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. По същество поддържа, че няма настъпили неимуществени вреди в причинна връзка с незаконосъобразното действие на служител на МВР. Поради това касаторът моли решението в обжалваната част да бъде отменено, а искът за неимуществени вреди - отхвърлен изцяло. Претендира разноски. Ответникът В. В. М. чрез процесуалния си представител оспорва касационната жалба. Претендира разноски. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК, и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е подадена в срок от надлежна страна, при спазване на всички процесуални предпоставки за нейната допустимост. Разгледана по същество, е неоснователна. Производството пред административния съд е образувано по искова молба на В. В. М. срещу Министерство на вътрешните работи за присъждане на обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди, настъпили в резултат на незаконосъобразни действия на администрацията, изразяващи се в неправомерното спиране на валидността на документа му за самоличност, ведно със законна лихва, считано от датата на настъпване на вредите до окончателното изплащане на обезщетението. Административният съд е установил от фактическа страна, че на 29.07.2024г. служител на Дирекция “Български документи за самоличност" е променилстатуса на лична карта на В. М., тъй като неправилно изписала една цифра в номера на друг документ за самоличност, който е подлежал на анулиране. По този въпрос няма спор. На 09.12.2024г. В. М. се е явил на гише за подаване на заявление за подмяна на паспорт. При констатиране на промяната, служителят на МВР е предложил да заплати дължимата държавна такса за издаване на нова лична карта. Последната е получена лично на 13.12.2024г. от В. М.. За изясняване на спора са изслушани свидетелски показания, От правна страна съдът е приел, че на 29.07.2024г., в 15 часа и 44 минути е извършено фактическо незаконосъобразно действие на служителка на ответника, която е променила статута на документа за самоличност на „невалиден“ по причина „изгубен/ откраднат“ без да има основание за това. Това незаконосъобразно действие извършила на 29.07.2024г., в 15 часа и 44 минути, видно от представените от ответника доказателства – разпечатка от системата. Съдът приел за доказани възникнали неудобства и притеснения поради невъзможността да ползва услугите за плащане на сметки, поради липса на лична карта и на основание чл.52 ЗЗД е определил обезщетение в размер на 1500 евро за понесените неимуществени вреди. Решението е правилно. Постановено е при спазване на съдопроизводствените правила, мотивирано е и не противоречи на материалния закон.Не са налице сочените касационни онсования. Предявеният иск е с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, по силата на който държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Съгласно чл. 4 ЗОДОВ дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Отговорността не се презумира от закона, затова в тежест на ищеца е да установи наличието на кумулативно изискуемите се предпоставки за отговорността по чл. 1 ЗОДОВ - незаконосъобразен акт, отменен по съответен ред; действие или бездействие на административен орган по повод изпълнение на административна дейност; настъпила вреда; причинна връзка между отменения акт, действие или бездействие и вредата. При липсата на който и да било елемент от фактическия състав не може да се реализира отговорността по чл. 1 ЗОДОВ. Първоинстанционният съд правилно е приел, че е налице фактическият състав по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. За да уважи частично иска, съдът е счел, че той е основателен и доказан до присъдения размер, въз основа на събраните доказателства. Не се спори за това, че незаконосъобразното действие е извършено. Касае се за действие, извършено без всякакво основание, което пряко се отразява на гражданския статус на засегнатото лице. Възникването на неимуществени вреди, противно на твърденията на касатора, е доказано от изслушаните свидетелски показания, които са кредитирани от съда. Оставането без валиден документ за самоличност засяга упражняването на субективни права на ответника по касация. Факт е, че в процесния период той не е разполагал с валидна лична карта. Администрацията не може да черпи права от собственото си незаконосъобразно действие, позовавайки се на бездействие на ответника незабавно да поиска издаване на нова лична карта, още повече и предвид летния период, в който е извършено незаконосъобразното действие. Що се отнася до размера на определеното обезщетение, настоящата инстанция намира същия за правилно определен. Според чл. 4 ЗОДОВ държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. Съгласно § 1 от ДР на ЗОДОВ за неуредените в този закон въпроси се прилагат разпоредбите на гражданските и трудовите закони, ето защо при определяне на размера на обезщетението съдът правилно е пристъпил към прилагане на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. В тази връзка съдът е изложил мотиви, съобразявайки представените доказателства и установеното обективно състояние на В. М.. Обезщетението за неимуществени вреди има компенсаторна функция - да обезщети причинените вреди в техния паричен еквивалент. В съответствие с нормата на чл. 52 ЗЗД, преценявайки критерия за справедливост, съдът се е мотивирал и е определил размера на обезщетението. Този размер е съответен на конкретно установените по делото обстоятелства, свързани с характера на незаконосъобразното действие и отражението му върху ответника, който според настоящия състав ще го възмезди адекватно. Обезщетението в така определения размер е съобразено с характера, степента, интензитета и продължителността от време, през който са понасяни вредите при отчитане на всички установени по делото относими факти и се явява справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Размерът му не се явява завишен, в състояние е да компенсира вредите, претърпени от посоченото лице, без да доведе до обогатяване. Предвид гореизложеното касационната жалба е неоснователна, а атакуваното съдебно решение като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. На ответника не се присъждат разноски, макар да са претендирани, тъй като не са представени доказателства за това, че такива са сторени. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, трето отделение,