Решение № 7862 от 15.7.2025 г. на ВАС по адм. д. № 4382/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационната жалба на К. И. Б., [ЕГН], подадена чрез пълномощник адв. Димитрова, против Решение 265 от 03.02.2025 г., постановено по адм.дело 785/2024 г. по описа на Административен съд - Русе /АС-Русе/, с което е отхвърлена жалбата ѝ срещу Ревизионен акт /РА/ Р-03001823003205-091-001/05.06.2024 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП Варна, потвърден с Решение 154/09.09.2024 г. на Директора на Дирекция "ОДОП" - гр. Варна при ЦУ на НАП, с който са определени задължения по чл.48 ал.1 ЗДДФЛ за годишен данък върху доходите на физически лица - свободни професии, граждански договори и др. за периода от 01.01.2022 г. - 31.12.2022 г. в размер на 2 936 лeва и лихва в размер на 429,33 лева, и лицето е осъдено за разноски. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на оспореното решение поради нарушение на материалния закон, съдопроизводствените правила и необоснованост касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Посочва, че съдът неправилно не е допуснал исканата от страната съдебна експертиза, което представлява според касатора грубо процесуално нарушение. Твърди, че всяко едно от дружествата цесионери е осчетоводило като разход именно сумата, която е заплатило на Б., а след събиране на вземането е осчетоводило като приход сумата, която е присъдена в пълния размер от съда по изпълнителен лист. Според касатора, тъй като не са установени данни за укрити приходи, неправилно ревизията е проведена по реда на чл. 122 и сл. ДОПК. Излага съображения, че в случая конкретния подход би довел до двойно данъчно облагане. Допълва, че данъкът при продажба на вземане се начислява в момента на прехвърляне на вземането съгласно чл. 11, ал. 2 ЗДДФЛ, като при положение, че органите по приходите са приели договорите за цесия за нищожни, то не е налице и прехвърляне на вземане. По подробни съображения моли за отмяна на първоинстанционното решение, с присъждане на разноски за двете инстанции. В писмено становище моли за отправяне на преюдициално запитване на Съда на ЕС със следните въпроси: Допустима ли е национална практика, която приема, че за данъчни цели може да бъде начислен данък по особения ред на чл. 122 ДОПК на физическо лице, прехвърляло вземания на юридически лица върху пълния размер на вземането, което цедентът е имал без да е установено каквото и да било несъответствие в осчетоводените от цесионерите разходи относно заплатеното от цедента по цесиите, както и без да е установено каквото и да било получаване на допълнителни суми от цедента? Допустима ли е национална практика, която приема, че за данъчни цели може да бъде начислен данък по особения ред на чл. 122 ДОПК на физическо лице, прехвърляло вземания на юридически лица върху пълния размер на вземането, което цедентът е имал при положение, че цесионерите са осчетоводили в приходната си част пълният размер на вземането, което е притежавал цедентът, и са заплатили данък и НАП е извършила проверка на дружествата цесионери без да им възстанови вече платеният данък, дължим за същото вземане? В условията на евентуалност моли за връщане на делото с указания за назначаване на съдебна експертиза. Ответникът Директора на Дирекция ОДОП" - гр. Варна при ЦУ на НАП, чрез процесуалния си представител юрк. Енев, оспорва касационната жалба в депозирана писмена молба-становище. Претендира присъждане на разноски. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Касационната жалба като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятен за нея, е допустима. За да се произнесе по същество настоящият касационен състав установи следното от фактическа и правна страна: Предмет на съдебен контрол пред АС Русе е РА Р-03001823003205-091-001/05.06.2024 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП-Варна, потвърден с Решение 154/09.09.2024 г. на Директора на Дирекция "ОДОП" - гр. Варна при ЦУ на НАП, с който спрямо К. И. Б. в ревизионно производство, проведено по реда на чл. 122 и сл. от ДОПК, при възприето основание по чл. 122, ал. 1, т. 2 от ДОПК /данни за укрити приходи или доходи/, е установено допълнително задължение по чл. 48, ал. 1 ЗДДФЛ за годишен данък върху доходите на физически лица - свободни професии, граждански договори и др. за 2022 г. в размер на 2 936 лева, ведно с лихва в размер на 429,33 лева. Административният съд е приел, че оспорването на РА е допустимо, че РА е валиден, издаден от компетентни органи по приходите, че е доказано от органите по приходите обстоятелството по чл. 122, ал. 1, т. 2 от ДОПК и че в хода на ревизията е определено в съответствие с материалния закон процесното публично вземание. Първоинстанционният съд е описал подробно установената фактическа обстановка по провеждане на ревизията - издадените заповеди за възлагане на ревизия, извършените в хода на ревизията процесуални действия и събраните доказателства, фактическите констатации за провеждане на ревизията по особения ред на чл. 122 и сл. ДОПК - наличие на хипотезата по чл. 122, ал. 1, т. 2 от ДОПК, начинът на съставяне на данъчната основа по чл. 122, ал. 2 ДОПК и определяне на допълнителни задължения за данък по чл. 48, ал. 1 от ЗДДФЛ за ревизирания период. Изложил е аргументи, че актът е издаден от компетентни органи по приходите, в предвидената от закона форма, има необходимото съдържание, подписан е с квалифицирани електронни подписи. След това първоинстанционният съд е пристъпил към изграждане на своите изводи за материалната законосъобразност на оспорения ревизионен акт. По наличието на предпоставката по чл. 122, ал. 1, т. 2 от ДОПК, съдът е приел, че ревизиращите органи са се справили с възложената им доказателствена тежест за нейното установяване. За да достигне до този извод е възприел фактическата обстановка, установена в хода на ревизията и следваща от събраните от органите по приходите доказателства, която се свежда до следното. К. Б. е адвокат и свързани с нея лица по смисъла на § 1, т. 3, б. б ДР на ДОПК са адвокатски дружества и съдружия Нота Бене", Бул Лекс", Б. Консулт , Б. и партньори . Б. притежава капитал в Нота Бене" - 95%, в Бул Лекс" - 99%, в Б. и партнсьори" - 98%, в Б. Консулт" - 99%. През ревизирания период К. Б. е извършвала процесуално представителство на граждани без да получава за това възнаграждение на основание чл. 38 от ЗА. Със съответния съдебен акт в рамките на посочените граждански дела на адв. Б. е присъждано адвокатско възнаграждение в размери по Закона за правната помощ, подробно описано в табличен вид в РД от под 50 лева до максимален размер до 360/400 лева. В последствие вземането на адв. Б. срещу съответния длъжник е прехвърляно с договори за цесия, в които самото вземане не е индивидуализиран по размер а единствено чрез номера на съответното гражданско дело и без да е посочен размер на насрещната престация при уговорка за възмездност, на 14 дружества цесионери с един и същ управител Г. С. К.. Сключвани са и допълнителни споразумения по договорите за цесия, с които цената на прехвърленото вземане (отново без индивидуализирането на самото вземане поразмер) е определяна на суми от 1 лев до максимум 50 лева. В представените писмени обяснения ревизираното лице е посочило, че сумите по догорите за цесия са получени в брой, съгласно споразуменията към договорите, и че договорите служат за разписка. Така били сключени общо 213 бр. договори за цесия без Б. първо да предяви вземането си към съответния длъжник. Получените суми /доходи/ са намерили отражение в подадената ГДД в приложение 5 по чл. 50 от ЗДДФЛ за 2022г. в размер на 6 856,58 лева. От обясненията на третите лица длъжници е установено, че са правили безуспешни опити за доброволно изпълнение изпращани са писма, ел.съобщения, покани, разговори, суми чрез Изипей АД, които са връщани като непотърсени. Същевременно ревизираното лице се е снабдявало с изпълнителен лист по съответното гражданско дело, след което вземането й е прехвърляно с договорите за цесия, като длъжниците са уведомени по телепоща, без да е посочен начин на плащане /липсва банкова сметка/. В последствие сумите са събрани в рамките на образувани срещу тях изпълнителни дела, вкл. са натоварени и с допълнителни разноски. Тези факти са установени и посредством събраните по реда на ДОПК доказателства, а именно К. Б. се снабдява с изпълнителни листове по съответното гражданско дело, въз основа на които цесионерите по тяхна молба чрез процесуален представител (посочените по-горе адв. Дружества/сдружения с мажоритарен собственик/управител и съдружник ревизираното лице), образуват изпълнителни дела. Събраните суми от длъжниците чрез ЧСИ, посочени в съответните покани за доброволно плащане, включващи както определения по реда на чл. 38 от ЗА адвокатски хонорар на К. Б., така и този на процесуалния представител в ИД, се превеждат по банкови сметки на същите тези адвокатски дружества/сдружения, в по-голямата част в които участва и ревизираното лице ( Нота Бене , Бул Лекс , Б. Консулт", Б. Партньори" и др.), които от своя страна превеждат дължимото на цесионерите по личната банкова сметка на Г. К., който от своя страна превежда суми по банков път на Нота Бене , Бул Лекс , Б. Консулт", Б. Партньори". При тази фактическа установеност съдът е приел, че спорът между страните се концентрира върху отговора на въпроса Продавайки вземанията, чрез сключване на договори за цесия с дружества, които не разполагат с банкови сметки, които от своя страна наемат адвокатските дружества, в които Б. е съдружник и тези адвокатски дружества работят с 2 ма частни съдебни изпълнители, които от своя страна превеждат вземанията от длъжниците по личната сметка на представляващия дружествата, участват в схема, целяща заобикалянето на данъчния закон и отклонение от данъчно облагане, като прикрива реалния получател - ревизираното лице, което не би могло да се определи като добросъвестно, тъй като същото е знаело, че е участник в схемата , като се е солидаризирал изцяло с тезата, застъпена от органите по приходите. След като е посочил правната уредба и същността на договора за цесия е приел, че същият изисква промяна в облигационната връзка чрез промяна на активната страна в нея или това е договорът за отстъпване на едно вземане от досегашния му носител на едно трето, чуждо на тази връзка лице, прехвърлимо като имуществени права и действително спрямо длъжника, то предвиденото в чл. 99 ЗЗД съобщаване за цесията на длъжника има единствено за цел да уведоми длъжника на кой от кредиторите следва да изпълни задължението, за да го изпълни той точно, но не влияе върху валидността на задължението, което е и безспорно. Същевременно е посочил и че привидна/фиктивна/, заобикаляща закона, е тази сделка при която страните са изразили воля за сключването й, но всъщност не желаят възникването на типичните за тази сделка правни последици. Такава сделка е нищожна и то независимо дали е налице хипотеза на абсолютна или относителна симулация. Позовавал се е на разпоредбите на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, съгласно който договорите, които заобикалят закона или са фиктивни са нищожни и не пораждат правни последици. Приел е, че в договорите за цесия са сключени по начин и във форма, които съзнателно са насочени към пораждане на правни последици, водещи до недеклариране и невнасяне на данък върху доходите на физически лица от адв. Б., поради което и правилно органите по приходите са ги приели за фиктивни, привидни, заобикалящи закона, т.е нищожни. Фактите, обосновали този му извод са очертани така: 1. Очевидно нежелание за доброволно получаване на дължимите присъдени суми от К. Б., която без предявено от нейна страна искане към длъжниците за заплащане на присъдения адвокатски хонорар в срок за доброволно изпълнение, отказ да се получи сумата чрез неполучаване дори чрез изипей, непосочване на банкова сметка и не предприема действия за получаване на присъденото й; 2. След снабдяването с изпълнителен лист в много кратък срок се цедира вземането на необяснимо житейски, логически и правно /без дори да е направен опит за събиране на присъденото вземани и при умишлено отклоняване на доброволно изпълнение/ на цена значително 50/66 пъти по ниска от присъдената сума, в някои случай стотинки, 1 лев, 2 лева, 5 лева, 10 до максимум 50 лева, без това възнаграждение дори да е уговорено в договорите за цесия, а в допълнителни споразумения; 3. Житейски и икономически нелогично е обезценката на вземането, възникнало месец/два преди цедирането му, освен ако целта не е заплащането на данък само на цената по цесията, т.е да се заобиколи данъчното законодателство; 4. Макар и от гледна точка на ЗДДФЛ доходът от прехвърляне права или имущество /какъвто е този от прехвърляне на вземане/ да е определен като вид облагаем доход по чл. 10, ал.1, т. 5 от ЗДДФЛ и да поражда задължение за облагане, както следва от чл. 12, ал. 1 ЗДДФЛ, то предвид начина на определяне на данъчната му основа /чл. 33, ал. от ЗДДФЛ/, при конкретните факти се е стигнало до положение, при което такава не се формира. В обобщение съдът е счел, че органите по приходите са се справили с възложената им доказателствена тежест за установяване предпоставката по чл. 122, ал.1, т. 2 от ДОПК, от която произтича и правомощието им да приложат особения ред по чл. 122, ал. 2 от ДОПК за определяне на данъчната основа на Б. за 2022 г. за облагане с данък по чл. 48, ал. 1 от ЗДДФЛ. Съдът е отхвърлил и възраженията на Б. относно начина на формиране на данъчната основа и вменения й размер на данък по чл. 48, ал. 1 от ЗДДФЛ. Възприето, е че от органите по приходите по реда на чл. 122 ал. 2 от ДОПК е определена нова обща данъчна основа по чл. 17 от ЗДДФЛ за целите на облагане с данък по чл. 48, ал. 1 от ЗДДФЛ в размер на 41 076,45 лева. Съставлява сбор от декларираната с подадената ГДД по чл. 50 от ЗДДФЛ данъчна основа за доходи от отдаване под наем на недвижимо имущество /която не е била спорна/ и формираната от органите по приходите данъчна основа за облагане на доходите от упражняване на свободна професия, последните определени въз основа на сбора от декларираните от лицето доходи от упражняване на адвокатска професия в размер на 3 076 лева /които също не са били спорни/ и допълнително установения в хода на ревизията размер на укритите доходи от упражняване на адвокатска професия 48 693,16 лева. Спазено е правилото на чл. 29, ал. 1, т. 3 от ЗДДФЛ (в приложимата редакция в сила 31.12.2022 г.), както и формулирания в чл. 30 от същия закон начина на определяне на данъчната основа. Дължимият данък по чл. 48, ал.1 от ЗДДФЛ е определен в размер на 4 107,64 лева, включително допълнително определен с РА в размер на 2 936 лева и лихви за забава в размер на 429,33 лева. Възраженията за двойно данъчно облагане са отхвърлени са аргументи, че предмет на облагане не са заплатените по образуваните изпълнителни дела адвокатски хонорари, за които не е било спорно, че са осчетоводени от съответното адвокатско дружество/съдружие и е заплатен дължимия в тази връзка данък. Изложени са и съображения, че въпросите дали и как е осчетоводено при цесионера прехвърленото вземане, дали е налице отклонение от данъчно облагане по чл. 26, т. 2, респ. чл. 16, ал. 2 във връзка с чл. 78 ЗКПО, как е осчетоводено при адвокатските дружества на Б., какъв е размера на признатите разходи, има или не надвнасяне на коорпоратвен данък, са предмет на друго ревизионно производство по отношение на други субекти и няма отношение към казуса. Именно поради това е счетено за неотносимо и искането за допускане на ССчЕ, посредством която се е целяло установяването именно на така изложените факти. На основание гореизложеното е направен краен извод за законосъобразност на оспорения ревизионен акт и неоснователност на жалбата. Съгласно чл. 218, ал. 2 АПК при касационната проверка на оспореното първоинстанционно решение съдът следи служебно за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон, т. е. тази проверка не е ограничена до посочените в касационната жалба касационни основания по чл. 209, т. 1, т. 2 и т. 3, предложение първо АПК. Съобразявайки задължението си по чл. 218, ал. 2 АПК, настоящият касационен състав преценява решението на административния съд като валидно и допустимо, постановено от компетентен съд, на когото делото е подсъдно според правилата, определящи родовата и местна подсъдност съгласно чл. 156, ал. 1 ДОПК, в законен състав, съгласно чл. 164 АПК и по допустимо оспорване според изискванията на чл. 156, ал. 1 ДОПК. Задължението на касационната инстанция по чл. 218, ал. 1 АПК е да провери дали са налице само твърдените в касационната жалба съществени нарушения на съдопроизводствените правила и наведените доводи за необоснованост. В тази връзка не се споделят възраженията в касационната жалба. В съответствие с изискванията на чл. 172а ал. 2 от АПК в съдебния акт подробно е описана фактическата обстановка по случая, възприета като установена от съда, и изводите му са мотивирани със собствени мотиви след обсъждане на събраните по делото доказателства. Обсъдено е всяко едно от възраженията на жалбоподателя, т.е. всеки един от спорните по делото въпроси от фактическа и правна страна. Приетите от съда за установени факти и описани в мотивите на решението, са тези, които са релевантни за установяване на спорните по делото обстоятелства, а тяхната обоснованост (към което всъщност са насочени основните аргументи в касационната жалба) ще бъде разгледана по-долу в това изложение. Или иначе казано съдебния акт отговарят на изискванията на чл. 172а ал. 2 от АПК, а и на тези на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК. Изцяло в прерогативите на съда (и това е не само право, но и негово задължение) е преценката относно допустимостта и относимостта на сторените от страните доказателства и доказателствени искания (виж чл. 153 и сл. от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК), също в негов прерогатив е и назначаването на вещите лица и формулиране на въпросите към тях (виж чл. 197 ГПК, чл. 140 ГПК), нищо друго не следва и от правилата, дефинирани в чл. 171 от АПК относно допускането и събирането доказателствата и доказателствените средства. В ДОПК липсва различна правна уредба, като по тези въпроси важи препращането на § 2 от ДР на ДОПК. В случая касационната инстанция констатира, че процесуалните действия на съда по събирането на доказателствата и допускането на доказателствените искания на страните са изцяло съобразено с предмета на доказване в процеса, определен от становищата на всяка една от тях, при правилно разпределяне на доказателствената тежест в процеса. Поисканата ССчЕ по задачите, формулирани от процесуалния представител на Б., правилно е била приета за несъотносима към предмета на доказване. Нито в РД, нито в РА, нито в Решението на Директор на Дирекция ОДОП гр. Варна, са се оспорвали взетите счетоводни записвания при дружествата-цесионери и съответното адвокатско дружество/съдружие, не е бил спорен и фактът на разплащане с бюджета на декларираните от същите публични задължения, вкл. и по ЗКПО. Правилно първоинстанционният съд е акцентирал върху факта, че предмет на делото не е правилно определяне на задълженията за данъци на тези трети лица, които въпроси подлежат на разрешаване в отделни ревизионни производства. Предметът на правния спор е единствено и само определянето на задълженията за данък по чл. 48, ал.1 от ЗДДФЛ на К. Б. в аспекта на поддържаната хипотеза на укрити доходи, под формата на присъдени й по реда на чл. 38 от Закона за адвокатурата адвокатски възнаграждения. Или не могат да бъдат споделени оплакванията на касатора за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила в дейността на съда. По обосноваността на съдебния акт и неговата материална законосъобразност, които следва да бъдат разгледани общо, касационната инстанция констатира следното. Настоящата съдебна инстанция при условията на чл. 221, ал. 2 АПК споделя напълно изводите на първоинстанционния съд и ги намира за обосновани на фактите и доказателствата по делото и при правилно тълкуване и прилагане на материалния закон. Правилно съставът на Административен съд Русе е очертал основния спорен въпрос между страните в процеса на лице ли е нищожност по смисъла на чл. 26 от ЗЗД на сключените договори за цесия, отговорът на който предопределя и доказаността на предпоставката на чл. 122, ал. 1, т. 2 от ДОПК, респ. наличието на укрит от Б. реализиран облагаем доход по чл. 29 във вр. с чл. 10, ал. 1, т. 3 от ЗДДФЛ, чиято данъчна основа се определя по правилото на чл. 30 от ЗДДФЛ и участва в общата данъчна основа по чл. 17 от ЗДДФЛ за облагане с данък по чл. 48, ал. 1 от същия закон. Касационната инстанция споделя изводите на административният съд, че процесните договори за цесия са привидни (симулативни) и по отношение на тях следва да намери приложение чл. 26 от ЗЗД, тъй като са налице симулативни уговорки между страните, като целта е била не дружествата-цесионери да придобият вземането на Б. от съответните длъжници по издадените й изпълнителни листове за присъдени й в хипотезата на чл. 38 от Закона за адвокатурата адвокатски хонорари, а избягване заплащането на дължимия от физическото лице данък по чл. 48, ал. 1 от ЗДДФЛ. Действително, в настоящия случай са налице оформени договори за цесия, които не се спори че са осчетоводени при цесионерите, образувани по тяхна молба са изпълнителни дела, в рамките на които спорните вземания са били и събрани. Това обаче не налага безусловно извода, че е налице действителна сделка, която поражда валидни гражданскоправни последици. В чл. 26 ЗЗД са визирани основанията, при които една сделка се смята за недействителна, като едно от основанията за нищожност на сключения договор е неговата привидност. Привидна (симулативна) сделка е тази, която се извършва, за да се създаде погрешна представа у трети лица, че е извършена такава сделка, но всъщност страните, които я извършват, не искат тя да породи правни последици. В някои случаи с привидна сделка страните прикриват сключването на друга сделка (прикрита), чийто последици желаят да настъпят (относителна симулация), а в други случаи, като процесния, е налице абсолютна симулация (зад привидната сделка няма друга прикрита сделка). Настоящият състав намира за правилна принципната позиция на първоинстанционния съд, че органите по приходите могат да се позоват на привидността предвид правилото, че всеки може да се позове на нищожността на един договор, дори инцидентно, щом има какъвто и да било правен интерес (а такъв за органите по приходите е на лице). Тази концепция е намерила израз в Тълкувателно решение 1 от 19.05.2004 г. по дело 1/2004 на Върховния касационен съд ("ВКС"), общо събрание на гражданските колегии (точка 1). Същата безспорно следва да бъде доказана, като доказателствената тежест е за ревизиращите органи. В случая, от така събраните по делото доказателства административният съд е изследвал всички релевантни обстоятелства, сред които липсата на предприети каквито и да било действия от Б. по събиране на присъдените й вземания от длъжниците, при безспорно предприети активи действия от последните за доброволното им изпълнение; липса на конкретна индивидуализация в договорите за цесия на самите прехвърлени вземания и липсата на посочена в същите договори цена при уговорена възмездност на самата цесия; липсата на каквато и да било икономическата и житейска логика (извън разбира се избягва заплащането на дължимите данъци от физическото лице) за тяхното цедиране и на цена, в пъти по-ниска от номинала им, която цена е уговаряна в допълнителни споразумения; събирането на вземанията посредством изпълнителни производства, по които процесуални представители на цесионерите са адвокатски дружества/съдружия, в които участник е самата К. Б.; липсата на доказателства всъщност за фактическото предоставяне на събраните суми на самите цесионери (наличието на съответни счетоводни записвания, които очевидно не са спорни, при описаната по-горе схема не установява този факт) и предоставянето им всъщност на самите адвокатски дружества/съдружия. С оглед на всичко изложено касационната инстанция споделя аргументите на първата съдебна инстанция, следващи тези на органите по приходите, че процесните договори за цесия са сключени в условията на абсолютна симулация (зад привидната сделка няма друга прикрита сделка), с която се цели облагодетелстване на ревизираното лице спрямо фиска, с оглед на което правилно приходните органи са приели, че е на лице хипотезата на чл. 122, ал. 1, т. 2 от ДОПК. Предвид изложеното неоснователно се поддържа в касационната жалба, че единственото основание за преминаване към реда по чл. 122 от ДОПК е, че Б. е продавала вземания на по-ниска цена и че няма посочена конкретна предпоставка и конкретен факт за това , поради което и ревизираното лице е било лишено от възможността да се защити. Видно от изложеното по-горе органите по приходите са изложили многобройни факти, подкрепящи тезата им за укрити доходи, същите са споделени от състава на Административен съд Русе, като почиващи на конкретно установени в рамките на съдебния процес факти. Аналогично правилни и обосновани са изводите на първостепенния съд, относно наличието на реализиран от Б. облагаем доход в обхвата на чл. 29 от ЗДДФЛ, формиращ данъчна основа по реда на чл. 30 от ЗДДФЛ, участваща в общата данъчна основа по чл. 17 от ЗДДФЛ за облагане с данък по чл. 48, ал. 1 от ЗДДФЛ и за липсата на реализиран доход в обхвата на чл. 33 от същия закон. Противно на изложеното в касационната жалба именно от доказаността на посочената хипотеза на чл. 122, ал. 1, т. 2 от ДОПК предпоставя и правомощието на органите по приходите да определят данъчната основа за облагане с данък по чл. 48, ал. 1 от ЗДДФЛ по особения ред, дефиниран в чл. 122, ал. 2 от ДОПК. Това е тяхно право, от което същите са се възползвали и не съществува каквато и да било процесуална пречка за това. Неоснователни са и аргументите, че в случая се стига до заплащане на данък за един и същи приход. Задълженията за данъци се характеризира с конкретен субект и обект на облагане, очертани в съответния данъчен състава, произтичащ от конкретна материално правна законова уредба. Ревизионното производство е насочено именно към тяхното правилно установяване и събирането им от съответното данъчно-задължено лице. В този смисъл и поведението на трети лица не може да рефлектира върху законосъобразността на тези установявания. Както правилно е изтъкнал съставът на първоинстанционният съд повдигнатите с касационната жалба възражения касаят правилното определяне на задължения за данъци на трети лица (т.нар. дружества-цесионери) и нямат отношение към казуса. Отделно от това няма данни спрямо тези юридически лица да е осъществен данъчно-осигурителен контрол, поради което и не може да се прием, че декларираните от тях публични задължения се считат за окончателно установени. Възраженията относно начина на формиране на данъчната основа по реда на чл. 33 от ЗДДФЛ са несъотносими органите по приходите са отрекли реализирането на доход в обхвата на чл. 10, ал. 1, т. 5 от ЗДДФЛ, което становище предвид възприетата нищожност на договорите за цесия, е споделено изцяло и от първата съдебна инстанция. В обобщение след като е стигнал до краен извод за законосъобразност на оспорения ревизионен акт и е потвърдил същия, Административен съд Русе е постановил едно правилно съдебно решение, което не страда от пороците, твърдяни в касационната жалба и следва да бъде оставено в сила. Искането за преюдициално запитване е неоснователно. Съгласно разпоредбата на чл. 628 от Гражданския процесуален кодекс съдът прави запитване до Съда на Европейските общности, когато тълкуването на разпоредба от правото на Европейския съюз е от значение за правилното решаване на делото. Анализът на нормата, както и на разпоредбата на чл. 629, ал. 3 от ГПК налага извода, че запитване може да бъде направено при неяснота относно тълкуването на приложимите разпоредби на правото на Европейския съюз. В случая такъв въпрос не е формулиран. Както нееднократно се изтъква и в постоянната съдебна практика на СЕС въведеното с член 267 ДФЕС производство е инструмент за сътрудничество между Съда и националните юрисдикции, чрез който Съдът предоставя на националните юрисдикции насоки за тълкуването на правото на Съюза, необходими им за разрешаване на висящия пред тях спор (решение от 22 февруари 2024 г., Ente Cambiano società cooperativa per azioni, C660/22, EU:C:2024:152, т. 20 и цитираната съдебна практика). . Такива норми от правото на съюза не се установява да е необходимо да бъдат тълкувани в рамките на настоящия правен спор, нито се сочат от страната. По тези съображения искането за преюдициално запитване следва да се отхвърли. С оглед изхода на спора искането за присъждане на разноски на касатора е неоснователно. Направеното искане от ответната страна в настоящото производство за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е основателно. Претендираният размер от 636,53 лева съответства на правилото на чл. 161, ал. 1, изр. последно от ДОПК във вр. с чл. 8, ал. 1 вд във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, отделно от това на фактическата и правна сложност на казуса и осъществения обем процесуално представителство. По аргумент от § 1 т. 6 от ДР на АПК същото следва да бъде присъдено в полза на НАП. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, осмо отделение,