Решение № 4330 от 3.04.2018 г. на ВАС по адм. д. № 10605/2017 г.

Решение № 4330 от 3.04.2018 г. на ВАС по адм. д. № 10605/2017 г., VI о., докладчик съдията Юлия Тодорова Производството е по реда на чл. 208 във вр. с чл. 227 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Д. Г. С. от гр. П., против Решение № 334/28.06.2017 г. постановено по адм. д. № 302/2017 г. по описа на Административен съд П., с което е отхвърлена жалбата на касатора против Решение № 1012-12-82/18.12.2015 г. на директора на Териториално поделение на Национален осигурителен институт (ТП на НОИ) П., потвърждаващо Разпореждане № 121-00-2473-1 от 19.11.2015 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ П. Касаторът твърди, че са налице касационните основания по чл. 209, т. 3 от АПК за отмяна на първоинстанционното съдебно решение. Същото е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон, и е необосновано. Претендира да му се присъдят разноските по делото, направени пред всички съдебни инстанции. Ответникът по касация - директорът на Териториално поделение на Национален осигурителен институт (ТП на НОИ) П. не изразява становище по подадената касационна жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на шесто отделение, като взе предвид доказателствата по делото и доводите в касационната жалба, и извърши служебна проверка на основанията по чл. 218, ал. 2 АПК, намира следното: Касационната жалба е допустима като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, спрямо която първоинстанционното решение е неблагоприятно. С обжалваното Решение № 334 от 28.06.2017 г. по адм. д. № 302/2017 г. по описа на Административен съд П., съдът е отхвърлил жалбата на Д. Г. С. против Решение № 1012-12-82/18.12.2015 г. на директора на ТП на НОИ П., с което е потвърдено разпореждане № 121-00-2473-1 от 19.11.2015 г. на ръководителя на осигуряването за безработица, с което на Д. Г. С. е предоставено парично обезщетение за безработица за периода от 6.11.2015 г. до 5.03.2016 г. в размер на 7.20 лева дневно и е осъдено лицето да заплати в полза на ТП на НОИ П. 300 (триста) лева, представляващи юрисконсултско възнаграждение. С цитираното Разпореждане № 121-00-2473-1 от 19.11.2015 г. на ръководителя на осигуряването за безработица, на Д. С. е отпуснато обезщетение за безработица в минимален размер, на основание чл. 54ж, ал. 1 във връзка с чл. 54а, ал. 1 и чл. 54б, ал. 4 от КСО. Мотивите на административният орган са, че лицето няма право на обезщетение за безработица в пълен размер, тъй като не са изминали три години от предишно обезщетяване за безработица. С Акт за прекратяване на трудово правоотношение № ЛС - 219 от 4.11.2015 г. на "БДЖ - пътнически превози" ЕООД, считано от 06.11.2015 г. е прекратено на осн. чл. 328, ал. 1, т. 12 от КТ трудовото правоотношение на касатора. Със заявление вх. № 121-00-2473 от 10.11.2015 г. на това основание лицето е поискало отпускане на парично обезщетение за безработица (ПОБ). От представените към заявлението от 10.11.2015 г. документи е направен извод, че по - рано Д. Г. С. е получил парично обезщетение за безработица по Разпореждане 121-00-3080-1 от 8.01.2013 г. за периода от 14.12.2012 г. до 13.12.2013 г. Според решението на директора на ТП на НОИ П., началният момент, от който му е отпуснато парично обезщетение безработица е 14.12.2012 г. От този момент тече три годишния срок по чл. 546, ал. 4 от КСО и изтича на 15.12.2015 г. С влязло в сила на 23.07.2014 г. Решение от 07.05.2013 г. постановено по гр. д. № 435 от 2013 г. по описа на Районен съд П., съдът е признал за незаконно и е отменил уволнението на касатора с акт № ЛС-104 от 31.10.2012 г., считано от 14.12.2012 г. Д. Г. С. е бил възстановен на заеманата преди уволнението длъжност "водач на електрокар" и на основание съдебните решения му е изплатено обезщетение по чл. 225 от КТ. По делото не е спорно, а това се установи и от акт за прекратяване на трудовото правоотношение № ЛC-219/4.11.2015 г. (лист 34 от адм. д. № 31 от 2016 г. по описа на Административен съд П.), че след незаконното уволнение, признато за такова от съда, лицето е работило на съответната длъжност - "водач на електрокар" до 6.11.2015 г. От тази дата - 6.11.2015 г. според заповедта се счита, че трудовото му правоотношение е прекратено. С Разпореждане от 14.01.2015 г. е постановено връщане на отпуснатото обезщетение за безработица и то е възстановено на 2.02.2015 г. от Д. Г. С. в поискания от административния орган размер. С оглед така констатираното, при новото прекратяване на трудовото правоотношение, считано от 6.11.2015 г. и ново подаване на заявление от С., с Разпореждане от 19.11.2015 г. му е отпуснато обезщетение за безработица на основание чл. 54б, ал. 4 от КСО в размер на 7.20 лева дневно за срок от четири месеца, считано от 6.11.2015 г. до 5.03.2016 г. С молба вх. № 2358 от 16.05.2016 г. по първоинстанционното административно дело са постъпили болничен лист № Е 20153560989/5.11.2015 г., издаден от д-р С. М. при ДКЦ I П. ЕООД, за периода от 5.11.2015 г. до 18.11 2015 г. - оригинал; болничен лист № Е 20153916534/8.12.2015 г., издаден от ЛKK - неврологична при ДКЦ I П. ЕООД, за периода от 9.12.2015 г. до 28.12 2015 г. - оригинал; болничен лист № Е 20153916317/19.11.2015 г., издаден от ЛKK - неврологична при ДКЦ I П. ЕООД, за периода от 19.11.2015 г. до 08.12.2015 г. - копие. Същите удостоверяват ползвания от Д. С. отпуск поради временна неработоспособност в периода от 5.11.2015 г. до 28.12.2015 г. На 14.01.2016 г. лицето е подало декларация за промяна на изплащане на паричното обезщетение за безработица, като сочи, че получава парично обезщетение за временна неработоспособност за периода от 8.12.2015 г. до 28.12.2015 г. Във връзка с получаваното обезщетение за временна неработоспособност и декларираните от касатора обстоятелства е издадено разпореждане от 11.01.2016 г., за спиране изплащането на отпуснатото обезщетение със задна дата, считано от 6.11.2015 г. С Разпореждане № А - 15-000-00896439/26/02/2016 г. на ръководителя по изплащането на обезщетенията и помощите при ТП на НОИ П. е прието в мотивите, че лицето Д. Г. С. е било временно нетрудоспособно по Решение на ЛКК № 3 от 5.01.2016 г. при МЦДП "Вива ООД" - П., потвърждаващо периода на временната неработоспособност. В обжалваното пред настоящия касационен състав решение, съдът е приел, че административният орган законосъобразно е приложил разпоредбата на чл. 54б, ал. 4 от КСО. За до достигне до този извод решаващият първоинстанционен административен съд се е позовал на текста на чл. 54б, ал. 4 от КСО, съгласно който безработните лица, придобили право на парично обезщетение по чл. 54а преди изтичането на три години от предходно упражняване на правото на обезщетение за безработица, получават минималния размер на обезщетението за срок 4 месеца. Според съда този три годишен срок се брои от крайната дата, на която е упражнено предходното право на обезщетение за безработица, т. е. от последния ден, в който лицето е получавало обезщетението. С Разпореждане № 121-00-3080-1 от 8.01.2013 г. на жалбоподателя е било отпуснато парично обезщетение за безработица за периода от 14.12.2012 г. до 13.12.2013 г. Впоследствие изплащането на обезщетението е спряно, като е възобновено за периода от 14.01.2013 г. до 13.01.2014 г. с Разпореждане № 121-00-3080-3 от 14.01.2013 г. След отмяната на уволнението на Д. С. е издадено ново Разпореждане № 121-00-3080-4 от 14.01.2015 г., с което е разпоредено жалбоподателят да възстанови добросъвестно полученото обезщетение за безработица в размер на 1 709, 40 лв., за което според съда липсвали данни то да е заплатено на ТП на НОИ П. При тези фактически установявания и правни изводи в обжалваното Решение № № 334 от 28.06.2017 г. по адм. д. № 302 от 2017 г. Административен съд П., приема, че към датата, когато повторно е прекратено трудовото правоотношение на С. - 6.11.2015 г., респ. към дата 28.12.2015 г., считано от 13.01.2014 г. не са изтекли три години от предходното упражняване правото на обезщетение за безработица. Поради това съдът отхвърля жалбата на Д. Г. С. против Решение № 1012-12- 82/18.12.2015 г. на директора на ТП на НОИ П., с което е потвърдено Разпореждане № 121-00- 2473-1 от 19.11.2015 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ П. Настоящият касационен състав на съда намира, че обжалваното съдебно решение е неправилно. Същото е постановено при повторно разглеждане на делото от първата инстанция, след като с Решение № 4960 от 21.04.2017 г. по адм. д. № 10753 от 2016 г. по описа на Върховен административен съд, шесто отделение, е отменено Решение № 365 от 7.07.2016 г., по адм. д. № 31/2016 г. на Административен съд - П. и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на Административен съд - П. В случая с влязло в сила Решение от 7.05.2013 г. по гр. д. № 435 от 2013 г. по описа на Районен съд П., съдът е признал за незаконно и е отменил уволнението на касатора Д. Г. С. с акт № ЛС-104 от 31.10.2012 г., считано от 14.12.2012 г. Съдът е възстановил Д. Г. С. на заеманата преди уволнението длъжност "водач на електрокар", присъдено му е и обезщетение по чл. 225 от КТ. Д. Г. С. е допуснат на работа от 04.12.2014 г., на основание заповед ЛС-132 от 2.12.2014 г. на директора на "БДЖ-ПП" ЕООД Поделение за пътнически превози П. По силата на чл. 54е, ал. 1 от КСО, ред. ДВ, бр. 53 от 2014 г. приложима към датата, на която е влязло в сила решението на Окръжен съд П., в частта по присъждане на обезщетението по чл. 225, ал. 1 от КТ, изплатените парични обезщетения за безработица се възстановяват от лицата, чието уволнение е отменено като незаконно, за периода на полученото обезщетение по чл. 225, ал. 1 от Кодекса на труда. Прекратяването на трудовото правоотношение на С., което е било прието за незаконно и е отменено с влязло в сила решение на съда, заличава последиците от него, но не и упражненото право на парично обезщетение за безработица. Това е така, защото в чл. 9, ал. 3, т. 2 от КСО законодателят приема времето, през което работникът или служителят е останал без работа поради уволнение, признато за незаконно, да бъде зачетено за осигурителен стаж. Предвидено е задължение за осигурителя да внесе съответните осигурителни вноски за този период. Въпросът досежно размера на обезщетението, което следва да бъде възстановено, е въпрос само на облигационно отношение, но е без значение за възникването на право на обезщетение за безработица при последващо уволнение. В Решение № 1012-12-82/18.12.2015 г. на директора на ТП на НОИ П., последният признава, че Д. С. с платежно нареждане от 2.02.2015 г. е възстановил добросъвестно полученото обезщетение за периода от 14.01.2013 г. до 13.06.2013 г. Това му задължение следва от обстоятелството, че осигуряването във фонд "Безработица" на Държавното обществено осигуряване и изплащането на парично обезщетение от бюджета на фонда при настъпване на осигурителното събитие, има за цел да компенсира осигурените лица за времето, през което са останали без работа и не могат да се издържат от упражнявана трудова дейност. Правото на парично обезщетение за безработица според Решение № 1012-12- 82/18.12.2015 г. на директора на ТП на НОИ П., е упражнено и придобито на 14.12.2012 г. За времето от 5.11.2015 г. до 28.12.2015 г. касаторът е бил временно неработоспособен и вместо да получава трудово възнаграждение му се е следвало парично обезщетение за временна неработоспособност. Поради това законосъобразно с Разпореждане № 121-00-2473-2 от 11.01.2016 г. е спряно изплащането на отпуснатото обезщетение за безработица по Разпореждане № 121-00-2473 - 1 от 19.11.2015 г. със задна дата и считано от 6.11.2015 г. т. с. на лицето от органа по "ПО" при ТП на НОИ П., му е признато правото по чл. 40, ал. 1 от КСО. В конкретната хипотеза и на основание издадените болнични листи, временната неработоспособност на касатора е настъпила на 05.11.2015 г., осигуряването на лицето не е прекратено и то се смята за осигурено в периода на временната нетрудоспособност. Видно от писмо на НОИ с изх. № 1012-15-48#1 от 21.03.2016 г. Д. Г. С. е получавал парично обезщетение за временна неработоспособност за м. 11 2015 г. и м. 12.2015 г., като плащането му е станало по ведомост от 7.03.2016 г. и от 16.03.2016 г. Затова, най-ранният момент, от които може да поиска обезщетение за безработица е след дата 28.12.2015 г., когато вече са изтекли трите години, считано от 14.12.2012 г. В чл. 10, ал. 2 от Наредбата за определяне и изплащане на паричните обезщетения за безработица в релевантната редакция е посочено, че тригодишният период се определя от датата на отпускане на предходното парично обезщетение за безработица, която за касатора е 14.12.2012 г. В този смисъл са и съжденията на директора на ТП на НОИ П. в обжалваното решение от 18.12.2015 г. Относно броенето на срока на години следва да се приложи чл. 60, ал. 2 ГПК. Съгласно тази норма срокът, който се брои на години, изтича в съответния ден на последната година, а ако месецът в последната година няма съответно число, срокът изтича в последния му ден. Следователно тригодишния срок е започнал да тече от 14.12.2012 г. и изтича на 14.12.2015 г. като от тази дата за лицето възниква нова право на парично обезщетение за безработица. В случая не е приложима нормата на чл. 54б, ал. 4 КСО, съгласно която безработните лица получават минималния размер на обезщетението за срок от 4 месеца. Към дата 14.12.2015 г. лицето не е било с прекратени трудови права, а е било в отпуск по болест, т. с. временно неработоспособно по смисъла на чл. 42, ал. 1 от КСО. Доказателство за това е и разпореждането от 11.01.2016 г., с което е спряно получаването на обезщетение за безработица със задна дата, считано от 6.11.2015 г. Правото на обезщетение за безработица е упражнено за първи път от Д. С. на дата 14.12.2012 г., от който момент е отпуснато и плащането. Налице е бил осигурителен случай именно от тази дата и за лицето възниква субективно право да получи следващото се обезщетение, а предоставянето съответно е задължение на осигурителния орган. Обезщетението идва да замести материалните средства, които лицето е придобило, докато е престирало труд и в същото време е било осигурено лице. Неправилни са правните изводи на първоинстанционният административен съд, че към дата 28.12.2015 г. не са изтекли три години от предходното упражняване на правото на безработица. В случая на дата 13.01.2014 г. не е упражнено ново право на обезщетение за безработица. Това е така, защото с разпореждането № 121-00-3080-3 от 14.01.2013 г. (лист 57 от първоначалното дело) е възобновено изплащането на вече отпуснато с Разпореждане № 121-00-3080-1 от 8.01.2013 г. парично обезщетение за безработица. Разпореждането на органа на "ПО" от 14.01.2013 г. предоставя право на лицето да получи плащане по осигурения социален риск безработица и да реализира вече възникнало субективно право. Нормата на чл. 54д, ал. 1, т. 1 от КСО, на която се е позовал съдебният състав постановил Решение № 9136 от 1.07.2014 г. по адм. д. № 2227/2014 г. по описа на ВАС, шесто отд. е относима в изброените хипотези на текста на разпоредбата, измежду които не е възобновяване на плащане на обезщетение за безработица, по вече подадено заявление. По делото административният съд не е изложил съображения относно ползвания от С. отпуск поради временна неработоспособност до 28.12.2015 г., и признаването му за трудов стаж по чл. 54а, ал. 2, т. 2 от КСО, както и не е изяснен въпросът дали са заличени всички последици от отмененото с влязло в сила решение на съда уволнение като незаконно, в случая упражняването на правото на парично обезщетение за безработица, за периода от 14.12.2012 г. - 13.12.2013 г. Поради това се налага извода, че първоинстанционният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, като не е обсъдил законосъобразността на оспорения административен акт съобразно указанията на Върховен административен съд, дадени в Решение № 4960 от 21.04.2017. по адм. д. № 10753/2016 г. на ВАС, шесто отделение. Допуснатите нарушения на процесуалния закон водят до неизясняване на спора от фактическа страна и до нарушение на материалния закон. Те представляват касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК за отмяна на обжалваното решение. След отмяна на неправилното решение и в хипотезата на чл. 227 от АПК, касационната инстанция следва да реши правния спор по същество. Правомощието на съда, при отмяна на административния акт, да се произнесе по същество, вместо органа относно субективното материално право не е неограничено. В практиката си Върховният административен съд е извел две предпоставки за правилно прилагане на разпоредбата на чл. 173, ал. 1 АПК. Предмет на съдебното административно производство е законосъобразността на акта - чл. 168, ал. 1 АПК. Компетентността на съда да се произнесе по съществуването на субективното право или задължение възниква само тогава, когато е упражнил установителната (досежно нищожността) или отменителна си компетентност. Наличието на втората предпоставка е обвързано от характера на предмета на спора - да не е предоставен на преценката на административния орган или естеството му да не позволява решаването на въпроса по същество от съда. При наличието на някоя от горните хипотези е приложима разпоредбата на чл. 173, ал. 2 АПК, съгласно която след като обяви нищожността или отмени акта, съдът изпраща преписката на компетентния административен орган със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона. Съдът следва да отмени обжалваното Решение № 334/28.06.2017 г. постановено по адм. д. № 302/2017 г. по описа на Административен съд П., с което е отхвърлена жалбата на касатора, както и Решение № 1012-12-82/18.12.2015 г. на директора на Териториално поделение на Национален осигурителен институт (ТП на НОИ) П., с което е потвърдено Разпореждане № 121-00-2473-1 от 19.11.2015 г. Съдът постановява връщане на делото на длъжностното лице по чл. 54ж от КСО при ТП на НОИ П. Последното трябва да се произнесе по искането на Д. Г. С. от гр. П. по заявление с вх. № 121-00-2473 от 10.11.2015 г. за отпускане на парично обезщетение за безработица в хипотезата на чл. 54а от КСО, тъй като касаторът е придобил право на парично обезщетение след изтичането на три години от предходно упражняване на правото на обезщетение за безработица и чл. 54б, ал. 4 от КСО е неприложим. С оглед направеното искане за присъждане на разноски от Д. С. за двете съдебни инстанции на осн. чл. 143, ал. 1 от АПК и поради уважаване на жалбата, съдът намира, че от бюджета на органа трябва да му се възстановят направените и доказани от него разноски в размер на общо 615 лв. (300 лв. за един адвокат по адм. д. № 31/2016 г. по описа на Административен съд П. и 10 лв. да държавна такса, съответно сумата от 300 лв. адвокатско възнаграждение за един адвокат по делото и 5 лв. за касационната жалба по адм. д. № 10753 от 2016 г. по описа на ВАС, 6 отд.). По настоящо дело от касатора на се претендират съдебни разноски. Водим от горното, и на основание чл. 221, ал. 2 и чл. 227 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,