Решение № 8183 от 18.06.2018 г. на ВАС по адм. д. № 5582/2017 г.

Решение № 8183 от 18.06.2018 г. на ВАС по адм. д. № 5582/2017 г., II о., докладчик съдията Мартин Аврамов Производството е по реда на чл. 208 - 228 АПК.

Образувано е по касационна жалба на кмета на община Ш. срещу Решение № 26/06.04.2017 г. на Административен съд - Ш. по адм. дело № 160/2016 г., с което е отменена негова Заповед № РД-25-1106/01.06.2016 г.

Ответникът Н. П. Н. е на становище за правилност на решението.

Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на оспорването.

Касационната жалба е допустима, но неоснователна.

Правилни от материалноправна страна са изводите на първоинстанционния съд за несъответствието между фактическите и правни основания на заповедта и разпоредителната й част, както и относно следващата от тежестта на процесуалните пороци на акта правна последица от допускането им.

1. Със заповедта, на основание чл. 225а, ал. 1 ЗУТ, е наредено привеждането на съществуващ търговски обект в северозападната част на ПИ с идентификатор 83510.672.12 по КК на гр. Ш. със ЗП от 65 кв. м, изграден от стоманена конструкция (покрита с ламарина) върху стоманобетонен фундамент, в съответствие с Разрешение за поставяне № 24/16.06.2014 г. за площ от 55 кв. м, издадено от главния архитект на общината, а при неизпълнение в указания от административния орган срок - принудителното премахване на обекта на основание чл. 225а, ал. 3 ЗУТ.

1. Волеизявлението, обективирано в отменената заповед, се състои от две взаимно изключващи се части.

а. Процедурите по премахване на преместваеми обекти и на незаконни строежи са самостоятелни административни производства, за които са установени отделен ред, компетентност и материалноправни предпоставки, обуславящи възможното съдържание на административния акт. Издателят на заповедта е смесил двете производства, привързвайки основанието за премахване на строеж като незаконен в хипотезата по чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ към обект (или поне част от него), който е предмет на разрешение за поставяне, т. е. приет е от самата администрация като преместваем обект по чл. 56, ал. 1 ЗУТ, попадащ под съответния разрешителен режим по ал. 2 на текста.

б. Не са налице и фактически установявания, разграничаващи частта от обекта, спрямо която би била относима квалификацията като строеж по смисъла на § 5, т. 38 ДР ЗУТ, нито е индивидуализиран конкретния предмет на задължението за премахване с оглед на изпълнението му - чл. 59, ал. 2, т. 5 АПК и чл. 225а, ал. 1, предл. посл. ЗУТ. Само по себе си отклонението на изградения обект от разрешението за поставянето му не го трансформира от преместваем обект в строеж и не поражда дължимост от премахването му в неговата цялост. Привеждането пък в съответствие с разрешителното, дори и да отговаряше на предвидено в закона правомощие, е с неизяснено съдържание - дали е насочено към квадратурата на обекта, материалите, от които е изграден, вида на конструкцията или други негови съставни елементи.

1. Недопустима от материалния закон е възприетата от административния орган връзка на евентуалност между двете разпоредителни части на заповедта.

Ако обектът е строеж, осъществен без одобрени инвестиционни проекти и/или без разрешение за строеж - чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ, премахването му би следвало да се нареди безусловно, а неправомерното му изграждане по правило не може да се санира. На още по-малко основание този резултат е постижим чрез съобразяването с разрешителен акт за обект от друг вид, за който въобще не се изисква строително разрешително.

1. Допуснатите от органа нарушения са съществени. Те засягат изначално процесуалната и материална законосъобразност на заповедта. При естеството им отпада необходимостта от обсъждането на касационните оплаквания, основани на тезата за отричането на преместваемия характер на обекта. Дори и да се приеме, че той представлява строеж, подобно заключение не би рефлектирало върху правилността на съдебното решение и заповедта отново би била отменяема.

Изложеното мотивира оставянето в сила на обжалваното решение - чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК.

Неоснователността на касационната жалба е предпоставка за възстановяване в полза на ответната страна на своевременно заявеното и платено адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция. Противно на възражението на касатора, съотнасянето на хонорара към минималния му размер от 600 лв. по чл. 8, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения изключва прекомерността му по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК вр. чл. 144 АПК.

Воден от горното, Върховният административен съд, състав на II отделение