Решение № 13695 от 17.12.2024 г. на ВАС по адм. д. № 8192/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на А. А. Г., роден гражданин на Сирия срещу Решение 12444/19.07.2024 г. по адм. дело 3575/2024 г. на Административен съд - София-град, с което е отхвърлена жалбата срещу Решение 4424/18.03.2024г. на председателя на ДАБ при МС за отказ за предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут. Касаторът А. А. Г., чрез процесуален представител твърди, че решението е неправилно, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушения на материалния закон - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Изтъква, че съдът не е обсъдил относимите към спора факти и обстоятелства и неправилно е приложил чл. 8, чл. 9 и чл.12 от Закона за убежището и бежанците. По тези съображения, подробно развити в касационната жалба, иска отмяна на обжалваното решение и на административния акт. Ответната страна - Председател на Държавна агенция за бежанците, чрез процесуален представител, оспорва касационната жалба. Представителят на Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, за която обжалваното решение е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, е неоснователна. С обжалваното решение АССГ е отхвърлил жалбата на А. А. Г., гражданин на Сирия против Решение 4424/18.03.2024г. на председателя на Държавна агенция за бежанците при МС, с което му е отказано предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут. Първоинстанционният съд е обсъдил от фактическа страна бежанската история и представените справки за актуалната ситуация в Сирия. Установено е в административното производство и пред съда, че кандидатът за статут е влязъл в България нелегално с помощта на трафикант през Турция. В интервюто е заявил, че в страната му се водят военни действия, а той самият и семейството му живеят в палатков лагер в областта Идлиб. Не е бил заплашван на основание на етническата или религиозна принадлежност в Сирия, не е бил член на политически партии и паравоенни организации, не е бил задържан, арестуван, съден и осъждан от официалните власти в държавата си на произход. Съгласно Протокол 44/20.02.2024 г. от публично заседание по нахд. 20241320200239 по описа за 2024 г. на РС Видин, IV с-в, НО, чужденецът е привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 281, ал. 2, т. 1, т. 3, т. 4 и т. 5 от НК; сключил споразумение с Районна прокуратура- Видин и е осъден на лишаване от свобода за срок от една година, като наказанието е отложено за срок от три години. Жалбоподателят е заловен да управлява товарен автомобил, с който превозва нелегално пребиваващи сирийски граждани, с цел противозаконно преминаване на държавната граница на Република България и е наказан с влязъл в сила съдебен акт за това си деяние. Съдът е приел от правна страна, че решението е прието от компетентен орган, в установената от закона писмена форма, при спазване на административнопроизводствените правила и правилно приложение на материалния закон. Приел е за правилен извода на административния орган, че изложените от лицето причини за напускане на страната му на произход не представляват материално-правно основание, по смисъла на чл. 8, ал. 1 ЗУБ за предоставяне на статут на бежанец. Анализирайки бежанската история административният съд е счел, че изложеното в нея не попада в предметния обхват на ЗУБ и причините за напускането на страната не са свързани със страх от преследване. Предвид изложеното съдът е стигнал до извода, че не са налице предпоставките по чл. 8 ЗУБ за предоставяне статут на бежанец. Споделени са изводите на административния орган за принципно наличие на предпоставките на чл.9, ал.1 т.3 ЗУБ за предоставяне на хуманитарен статут, но поради наличието на извършено тежко престъпление от чужденеца крайният извод на съда е, че той е недостоен за такъв статут, съгласно чл. 12, ал. 2, т. 2 от ЗУБ. Съдът е счел, че се касае за тежко престъпление по смисъла на националното право. По отношение на принципа за забрана на връщането съдът е счел, че същият е неприложим при недостойнство на кандидата за международна закрила. Решението е валидно, допустимо и правилно. Фактическата обстановка по спора е надлежно установена. Крайният правен извод на съда е правилен, макар да е необходима корекция на някои от мотивите му. Не са налице релевираните касационни основания за отмяна на съдебния акт. Съгласно чл. 8, ал. 1 ЗУБ, статут на бежанец в Република България се предоставя на чужденец, който основателно се страхува от преследване поради своята раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради политическо мнение и/или убеждение, намира се извън държавата си по произход и поради тези причини не може или не желае да се ползва от закрилата на тази държава или да се завърне в нея. По смисъла на чл. 8, ал. 4 от ЗУБ, който има за цел да транспонира чл. 9, § 1 от Директива 2011/95 на ЕП и на Съвета от 13 декември 2011 г. относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила, преследване е нарушаване на основните права на човека или съвкупност от действия, които водят до нарушаване на основните права на човека, достатъчно тежки по своето естество или повторяемост. Съответно чл. 8, ал. 5 ЗУБ изброява видове действия на преследване, сред които са и наказателно преследване или наказания за отказ да бъде отбита военна служба в случай на военни действия, когато военната служба би предполагала извършването на престъпление или на деяние по чл. 12, ал. 1, т. 1 - 3 ЗУБ. Тълкуването на това действие на преследване е разяснено от Съда на ЕС в решението му по дело C472/13 от 26.02.2015 г. /Shepherd/. Четири елемента следва да се вземат предвид при тълкуването на това конкретно действие на преследване: 1. наличие на военни действия; 2. приобщаващо индивидуално приложно поле, обхващащо целия военен личен състав; 3. риск молителят наистина да участва във военни престъпления; и 4. съществуващи алтернативи на отказа да бъде отбита военната служба. Когато разглежда въпроса дали наказателно преследване и/или наказания за отказ на лице да изпълнява военна служба е/са непропорционални, Съдът заявява, че е необходимо да се прецени дали такива действия надхвърлят необходимото за съответната държава, за да упражни тя законното си право да поддържа въоръжена сила. Това може да наложи да се вземат предвид различни фактори от политическо и стратегическо естество, на които се основават легитимността на това право и условията за упражняването му. Съдът прецизира, че тип наказание като лишаване от свобода до пет години и уволнение от армията без почести не надхвърля необходимото за опазване на реда в съответната държава. В конкретния случай не е налице посоченият по-горе елемент по т. 2, а именно приобщаващо индивидуално приложно поле, обхващащо целия военен личен състав. Видно от приложената актуална справка, в Сирия не е налице всеобща мобилизация, въз основа на която да се заключи, че при завръщането си в страната на произход, само поради факта, че е лице от мъжки пол на определена възраст, кандидатът за закрила ще бъде призован в армията. Няма доказателства и за лично призоваване на касатора да се включи в редиците на армията. Твърденията на кандидата за закрила, че е бил ранен по време на войната, при липса на мотив за преследване / раса, религия, националност, политическо мнение, принадлежност към определена социална група/ не означават, че той отговаря на условията за предоставяне статут на бежанец. Следователно и видно от бежанската история на търсещия закрила, не са налице основателни опасения от преследване на база религия, раса, националност, принадлежност към определена социална група, политическа партия или поради политически убеждения. Що се отнася до предпоставките за предоставяне на хуманитарен статут, не се опровергават изводите на административния орган за осъществяваване хипотезата на чл. 9, ал.1 т.3 ЗУБ. Конкретната причина за отказ за предоставяне на закрила в случая обаче е обстоятелството, че чужденецът е извършил тежко престъпление по смисъла на чл. 12,ал.2, т.2 ЗУБ. Понятието тежко престъпление има автономно значение в международното право и следва да не се определя само с позоваване на националното законодателство. Компетентните органи трябва да извършват отделна оценка за всеки конкретен случай. Под тежко престъпление се разбира предумишлено престъпление, тежко наказуемо деяние или друго престъпление, категоризирано като сериозно и съответно преследвано съгласно наказателното право в повечето правни системи. Определянето на тежестта на деянието може да се ръководи от различни критерии, например: естеството на деянието, включително степента на насилственост, използваните методи, може да се изхожда от максималното наказание, което потенциално би могло да се наложи при осъдителна присъда, или срока на наказанието, наложено с присъдата; вредата, която би могла да бъде нанесена и др. Съгласно цитираното в касационната жалба решение на Съда на Европейския съюз от 13 септември 2018 г. по дело С-369/17, член 17, параграф 1, букви а)-в) от Директива 2011/95 на Европейския парламент и на Съвета от 13 декември 2011 година относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила е плод на волята на законодателя на Съюза да въведе основания за изключване от субсидиарната закрила, сходни на тези, които се прилагат за бежанците. Въпреки това, макар тези основания за изключване да са свързани с понятието "тежко престъпление, приложното поле на основанието за изключване, предвидено в член 17, параграф 1, буква б) от Директива 2011/95, е по-широко от това на основанието за изключване от статута на бежанец, предвидено в член 1, раздел F, буква b) от Женевската конвенция и в член 12, параграф 2, буква б) от Директива 2011/95. Всъщност, докато основанието за изключване от статута на бежанец, предвидено в последната разпоредба, е свързано с извършването на тежко престъпление, което няма политически характер, извън страната, която е дала убежище на заинтересованото лице, и преди то да бъде прието като бежанец, основанието за изключване от субсидиарната закрила, предвидено в член 17, параграф 1, буква б) от Директива 2011/95, е свързано по-общо с извършването на тежко престъпление и следователно не е ограничено нито географски, нито във времето, нито с оглед на естеството на съответните престъпления. Наказанието, предвидено от наказателното законодателство на съответната държава членка, е от особено значение при преценката на тежестта на престъплението, обосноваваща отказа за предоставянето на хуманитарен статут в съответствие с член 17, параграф 1, буква б) от Директива 2011/95. Въпреки това компетентният орган може да се позове на предвиденото в тази разпоредба основание само след като прецени за всеки отделен случай конкретните факти, които са му известни, с цел да определи дали съществуват сериозни основания да се счита, че деянията, извършени от съответното лице, което извън това отговаря на критериите за получаване на поискания статут, представляват такова основание за изключване. В случая не е спорно, че чужденецът е осъден, тъй като скоро след влизането си в България през 2023г. противозаконно е превозвал с моторно превозно средство мигранти - повече от едно лице, сред които и непълнолетни, по начин опасен за живота им - престъпление по чл. 281, ал.1 т.1, 3, 4, 5 НК. Наказанието, предвидено за това престъпление е от две до десет години и глоба от пет хиляди до двадесет хиляди лева. Следва да се отчете обстоятелството, че твърде скоро след пристигането си в България чужденецът се е заел с престъпна дейност. От значение за квалифициране на това престъпление като тежко по смисъла на Директивата е и обстоятелството, че престъплението е насочено против реда на управлението на страната, в която кандидатът търси международна закрила, и то именно във връзка с борбата против незаконната миграция. Престъплението засяга не само установения в Република България ред, но и Общата европейска система за убежище, която представлява съставен елемент на целта на Европейския съюз за постепенното създаване на пространство на свобода, сигурност и правосъдие, открито за онези, които, подтикнати от обстоятелствата, търсят по законен начин закрила в Съюза. Именно на тази обща европейска система за убежище и нейните стандарти се позовава кандидатът за статут, поради което извършеното престъпление обуславя в ясна степен неговото недостойнство да го получи. Освен това престъплението засяга и целите на Директива 2008/115/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 16 декември 2008 година относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите-членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни. Именно този характер на престъплението в случая е достатъчен, за да го определи като тежко. Отделно от това, престъплението обхваща повече от един престъпни състави съгласно текстовете на НК и обстоятелството, че е извършено по начин, опасен за живота на превозваните мигранти, сред които са и непълнолетни лица, определя деянието като тежко. Не на последно място, от значение в този смисъл е и предвиденото в закона наказание за посоченото престъпление. По тези съображения следва да се сподели крайният извод на административния орган и на първоинстанционния съд за наличие на предпоставките на чл.12, ал.2, т.2 ЗУБ. Съдът е обсъдил принципа за забрана на връщането и правилно е приел, че той не се прилага по отношение на чужденеца, предвид извършеното от него престъпление. Член 33 от Конвенцията за статута на бежанците, съставена в Женева, допълнена с Протокола за статута на бежанците, подписан в Ню Йорк на 31 януари 1967 г. и влязъл в сила на 4 октомври 1967 г., озаглавен Забрана за експулсиране или връщане (rеfоulеmеnt) на бежанци, предвижда в параграф 1: Никоя договаряща държава няма по какъвто и да е начин да експулсира или връща (rеfоulеr) бежанец до границата на територията, където са били застрашени животът или свободата му по причина на неговата раса, религия, националност, принадлежност към дадена социална група или политически възгледи. Както бе разгледано подробно по-горе, посочените мотиви за преследване в ситуацията на касатора не са налице. Не са нарушени и правата на чужденеца по чл.2 и чл.3 ЕКПЧ и чл.19, ал.2 от Хартата на основните права. Предвид бежанската история и актуалната обстановка в страната на произход, няма основание да се приеме, че за чужденеца съществува сериозен риск да бъде осъден на смърт, да бъде подложен на изтезание или на друго нечовешко или унизително отношение или наказание. Не са налице сочените от касатора пороци на обжалваното решение, съставляващи основания за неговото касиране, поради което същото, като правилно, следва да бъде оставено в сила. Водим от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение