Решение № 8877 от 12.10.2022 г. на ВАС по адм. д. № 2572/2022 г.

Решение № 8877 от 12.10.2022 г. на ВАС по адм. д. № 2572/2022 г., II о., докладчик председателят Илияна Дойчева Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на главния архитект на Столична община против решение № 118 от 10.01.2022 г., постановено по адм. д. № 4731/2019 г. по описа на Административен съд София – град. Касаторът навежда доводи за недопустимост на обжалваното решение и в условие на евентуалност за неговата неправилност като постановено в нарушение на материалния закон. Твърди, че с приетото с решение № 187/11.04.2013 г. на Столичен общински изменение на ПУП – ПР трасето на бул. "Цар Борис ІІІ" и бул. "Гоце Делчев" се привежда в съответствие с трасето, определено в ОУП на СО в изпълнение на изискването на § 2, ал. 1 ПЗР ЗУЗСО, като с този план не се засяга процесния имот. Излага съображения, че планът, който предвижда отчуждаване на част от ПИ с идентификатор 68134.204.1131 е този от 2001 г., като цитираният имот не попада в обхвата на плана от 2013 г., а е изцяло извън него. По тези съображения касаторът се позовава на § 23, ал. 1 ПЗР ЗУЗСО и прави извод, че срокът за провеждане на отчуждителната процедура започва да тече от 28.01.2007 г. и към момента на подаване на заявлението от 26.02.2019 г. за издаване на разрешение за изработване на проект за изменение на ПУП на основание чл. 135, ал. 3 вр. чл. 134, ал. 2, т. 1 ЗУТ, не е изтекъл. По отношение на постановения отказ за спиране на производството по отчуждаване на имота се сочи, че спирането е по силата на закона, но само спрямо случаите, при които са изтекли сроковете за отчуждаване. Касаторът моли обжалваното решение да бъде отменено и претендира присъждане на юрисконсулско възнаграждение. Ответниците – К. С. и П. Н., чрез процесуалните си представители, оспорват касационната жалба. Молят обжалваното решение да бъде оставено в сила и претендират присъждане на направените по делото разноски. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, второ отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна, а разгледана по същество за частично основателна, като съображенията за това са следните: С обжалваното решение Административен съд София – град обявява за нищожно писмо изх. № САГ19-ДР00-471-/2 от 21.03.2019 г. на главния архитект на Столична община, в частта, с която е отказано спиране на отчуждително производство на част от ПИ с идентификатор 68134.204.1131 и изпраща преписката по компетентност на кмета на Столична община за произнасяне. Отменя писмото в останалата му част, обективиращо отказ на главния архитект на Столична община за издаване заповед за разрешаване изработване на проект за изменение на ПУП, одобрен през 2001 г. на основание чл. 134, ал. 2, т. 1 ЗУТ относно ПИ с идентификатор 68134.204.1131 и връща преписката в тази й част на административния орган за ново произнасяне съобразно указанията по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на решението. Обжалваното решение в частта му, с която е обявена нищожността на писмо изх. № САГ19-ДР00-471-/2 от 21.03.2019 г. на главния архитект на Столична община, в частта му, с която е отказано спиране на отчуждително производство на част от ПИ с идентификатор 68134.204.1131 и преписката е изпратена по компетентност на кмета на Столична община за произнасянето й в тази част, е недопустимо. Съгласно правилото на чл. 208, ал. 2 ЗУТ отчуждително производство по Закона за държавната собственост или по Закона за общинската собственост, започнало след изтичане на сроковете по ал. 1, при подаване на заявление за изменение на подробния устройствен план на основание чл. 134, ал. 2, т. 1 се спира до влизане в сила на акта по искането за изменение на плана за съответния имот. Следователно при осъществяване на материалноправните предпоставки на цитираната норма отчуждителното производство се спира по силата на закона и за него не е необходимо волеизявление на административния орган. В случая е налице спор относно факта изтекъл ли е срокът по чл. 208, ал. 1 ЗУТ и е постановен отказ за спиране на административното производство. Нормата на чл. 54, ал. 1 АПК регламентира случаите, в които административното производство се спира, а правилото на чл. 54, ал. 5 АПК регламентира реда за обжалване на акта, с който се спира административното производство. Отказът за спиране на административното производство – изричен или мълчалив не прегражда развитието на същото и не подлежи на обжалване. Следователно като прогласява нищожността на акт, който не подлежи на обжалване, съдът постановява недопустимо решение, което в тази му част следва да се обезсилва, а производството по делото в тази му част да се прекрати. В останалата му част обжалваното решението е допустимо и е постановено в съответствие с материалния закон. Доводът на касатора, че оспореното писмо не е индивидуален административен акт, а има уведомителен характер, е неоснователен. Видно от същото е, че е налице произнасяне по подаденото от 26.02.2019 г. заявление, като се излагат подробни съображения, обосноваващи, че срокът за отчуждителното производство не е изтекъл и изрично се сочи, че не е налице основание на чл. 134, ал. 2, т. 1 ЗУТ, като по същество от изложените фактическия основания в писмото се извежда извод за отказ да се издаде разрешение за изработване на проект за изменение на ПУП на основание чл. 135, ал. 3 вр. чл. 134, ал. 2, т. 1 ЗУТ и предвид приложената заповед за делегиране на права на главния архитект на Столична община да издава този вид административни актове. За да отмени административният акт в тази му част съдът констатира, че административният орган обосновава отказа си като приема, че действащия за имота ПУП е от 2001 г., а от заключението на вещото лице се установява, че това е ПУП от 2013 г., поради което съдът прави извод, че отчуждителната процедура следва да е съгласно предвижданията на ПУП от 2013 г., а не този от 2001 г. и произнасянето на административния орган следва да изхожда от други фактически установявания. По тези съображения съдът прави извод, че оспорения административен акт е издаден в нарушение на чл. 35 АПК. Сочи, че доколкото няма произнасяне по относимите факти – действащия ПУП от 2013 г., то съдът е в невъзможност за провери материалната законосъобразност на липсващо произнасяне. Законосъобразен е изводът на съда, че в административният акт е прието, че действащия за имота ПУП е този, приет през 2001 г. Този факт се потвърждава и от приложената по делото заповед от 09.04.2019 г. за отчуждаване на имота, в която изрично е посочено, че частта от имота, подлежаща на отчуждаване е съгласно действащ ПУП – ПРЗ, одобрен с решение № 64 по протокол № 32/10.12.2001 г. на Столичен Общински съвет. Тези факти се потвърждават и от приложените графични части към актовете за одобряване на изменението на ПУП през 2001 г. и 2013 г., от които е видно, че действащия за поземления имот ПУП е този от 2001 г. Такава е и тезата на касатора, поддържана в касационната жалба. При тези факти изводът на съда, че действащия за имота ПУП е този от 2013 г., е незаконосъобразен. Неправилно съдът дава вяра на заключението на приетата по делото съдебно-техническа експертиза, без да обсъжда същото в съвкупност в с всички събрани по делото доказателства и приема, че действащия ПУП за имота е одобрен с решение на СОС от 2013 г. Съдът не обсъжда и не взема предвид и противоречията в изявленията на вещото лице, дадени в съдебно заседание по делото, проведено на 13.10.2021 г. В това съдебно заседание вещото лице заявява от една страна, че действащия за имота ПУП е този, одобрен с решението на СОС от 2013 г., като по последния бул. "Гоце Делчев" е по-широк спрямо широчината му по ПУП от 2001 г., като ПУП от 2013 г. предвижда за отчуждаване по-голяма част от имота. Вещото лице заявява "улицата става по-широка и взема по-голяма част от този имот". Същевременно на въпроса има ли разликата в параметрите на улицата по ПУП от 2001 г. и този от 2013 г. вещото лице заявява, че няма разлика в параметрите на улицата, а само са различни ширините на платната. От събраните по делото доказателства, преценени в тяхната съвкупност следва извод, че приложимия за имота ПУП е този от 2001 г., така както е прието от административния орган и посочено в оспорения отказ, както и в заповедта за отчуждаване на имота. Независимо от това оспорения отказ е незаконосъобразен, тъй като с решение № 10 от 26.07.2022 г., постановено по к. д. № 21/2021 г. е обявен за противоконституционен § 23 от преходните и заключителни разпоредби на Закона за изменение и допълнение на Закона за устройството и застрояването на Столична община. С решение № 3 от 28.04.2020 г., постановено по к. д. 5/2019 г. е постановено, че по отношение на заварените от решението на Конституционния съд неприключили правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни производство (каквото е настоящето), противоконституционният закон не се прилага. В случая към момента на постановяване на първоинстанционното решение не е обявена противоконституционността на § 23 ПЗР ЗУЗСО, но към настоящия момент това е факт и по силата на решение № 3 от 28.04.2020 г., постановено по к. д. 5/2019 г. на Конституционния съд настоящата инстанция не може да обсъжда и прилага тази норма, с която е обоснован оспореният отказ. След като § 23 ПЗР ЗУЗСО е неприложим, то и изводът на административния орган, че не е изтекъл срокът за отчуждаване на имота, е незаконосъобразен. От изложеното следва, че като прави извод за материална незаконосъобразност на оспорения отказ и връща преписката на административния орган за ново произнасяне съдът постановява правилно решение, което следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на делото и с оглед своевременно направеното искане за присъждане на разноски и на основание чл. 143, ал. 3 АПК вр. чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ вр. чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ следва да се осъдят К. С. и П. Н. да заплатят на Столична община сумата 50 лв., представляваща юрисконсулско възнаграждение, а Столична Община да заплати на К. С. и П. Н. по 250 лв. на всеки от тях, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение. Направеното искане от К. С. и П. Н. за спиране на производството по делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК вр. чл. 144 АПК, е неоснователно. Видно от приложеното по делото съдебно удостоверение е, че в Административен съд – София – град, е налице висящо дело, образувано по искова молба на К. С., П. Н. и Н. С. за прогласяване нищожността на влязлото в сила съдебно решение № 1141 от 23.02.2022 г., постановено по адм. д. № 4913/2019 г. по описа на същия съд. С посоченото решение е отхвърлена жалбата на К. С. и П. Н. и Н. С. против заповед № СОА19-РД40-29/09.04.2019 г. на кмета на Столична община. В случая са налице различни административни актове, издадени на различни правни основания и не е налице преюдициалност между двете дела. Ето защо искането за спиране на производството по настоящето дело следва да се отхвърли. По изложените съображения Върховният административен съд, второ отделение,