Решение № 5739 от 31.5.2023 г. на ВАС, I о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/ във връзка с чл. 9б от Закона за местните данъци и такси /ЗМДТ/. Образувано е по касационна жалба от Екзекютив Дивелопмънтс ООД, гр. София, чрез процесуален представител, срещу Решение 3213/12.05.2022 г., постановено по адм. д. 7342/2020 г. по описа на Административен съд - София град, с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу Ревизионен акт /РА/ СФР20-РД77-28/09.04.2020 г., издаден от органи по приходите в отдел Ревизии и събиране на вземания на Дирекция Общински приходи на Столична община, потвърден с Решение СОА20-РД-28-21/06.07.2020 г. на Кмета на Столичната община. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и в нарушение на материалния закон - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Счита, че първоинстанционният съд не е съобразил нормите на чл. 10, ал. 1 от ЗМДТ и чл. 8, т. 1 от ЗУТ, като е игнорирал обстоятелствата, че процесните имоти нямат установено с ПУП предназначение и са земеделска земя. Относно ТБО акцентира, че решаващият състав не е извършил проверка дали таксата за обезвреждане не е явно несъразмерна спрямо обема и естеството на отпадъците, които могат да се генерират. Сочи, че не е даден конкретен отговор на въпросите, поставени в искането за отправяне на преюдициално запитване, с което съдът е допуснал погрешна интерпретация на правото на ЕС. В допълнение отправя искане за сезиране на КС за преценка на конституционосъобразността на § 13, ал. 1 и § 16 от Закона за изменение и допълнение на Закона за местните данъци и такси (обн., ДВ, бр. 101 от 22.11.2013 г., в сила от 1 януари 2014 г.) спрямо чл. 60, ал. 1 във връзка с чл. 17, ал. 1 от Конституцията. Релевира и искане за отправяне на преюдициално запитване до СЕС с формулираните в нарочна молба въпроси. В подкрепа на тезите си развива подробни доводи в жалбата и претендира отмяна на атакуваното решение и на процесния РА, ведно с присъждане на осъществевените разноски. Ответникът по касационната жалба Кметът на Столична община, чрез процесуален представител, оспорва основателността ѝ и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, тричленен състав на Първо отделение, след като съобрази наведените в жалбата касационни основания, за да се произнесе, взе предвид следното: Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд - София град е законосъобразността на Ревизионен акт /РА/ СФР20-РД77-28/09.04.2020 г., издаден от органи по приходите в отдел Ревизии и събиране на вземания на Дирекция Общински приходи на Столична община, потвърден с Решение СОА20-РД-28-21/06.07.2020 г. на Кмета на Столична община, с който за 2016 г., 2017г. и 2018 г. на Екзекютив Дивелопмънтс ООД са установени задължения за данък върху недвижимите имоти (ДНИ) и такса битови отпадъци (ТБО) в общ размер от 83 022,40 лв., от който ДНИ - 15 821,97 лв. и лихви - 4 181,83 лв., както и ТБО - 49 372,40 лв. и лихви 13 646,20 лв. за неурегулиран ПИ пл. 1480 в кв.35г в гр. София, в местността жк. Люлин - 8 м.р. и за неурегулиран ПИ пл. 1479 от кв.35г в същата местност. За да отхвърли оспорването, първоинстанционният съд е съобразил следното от фактическа и правна страна: Екзекютив Дивелопмънтс ООД е собственик на два недвижими имота: 1. нежилищен - земя, представляващ неурегулиран поземлен имот (бивша нива), целият с площ от 1 553 кв.м., находящ се в гр. София, район Люлин, в местността жк Люлин 8 м.р., с планоснимачен 1480 от кв. 35г; и 2. нежилищен - земя, представляващ неурегулиран поземлен имот (бивша нива), целият с площ от 817 кв.м., находящ се в гр. София, район Люлин, в местността жк Люлин - 8 м.р., с планоснимачен 1479 от кв. 35г. В хода на ревизията органите по приходите са счели, че релевантна за определяне на МДТ е отчетната стойност на горепосочените имоти, която съгласно представения от РЛ дневник на счетоводна сметка 201 за периода от 01.01.2016 г. до 31.12.2016 г. е в размер на 2 812 795,39 лв. В публикуваните ГФО в Търговския регистър към 31.12.2016 г. и към 31.12.2017 г. в раздел ІІ ДМА, отчетната им стойност възлиза на 2 813 000 лв. Имотите са декларирани от дружеството в 2 партиди - партида М399 081205 19 с отчетна стойност 1 843 020,86 лв. и партида М 400 081205 19 с отчетна стойност 969 774,53 лв., а общата декларирана отчетна стойност е 2 818 795,39 лв., която е идентична с посочената в ГФО. С оглед превишението на отчетната стойност над данъчната оценка, ревизиращите са приели, че за определяне на ДНИ за имота от 1 553 кв.м. е приложим ІV раздел на приложение 2 от ЗМДТ и на основание чл. 13, чл. 15 и чл. 17 данъкът е 1,875 промила, като ДНИ възлиза на 3 455,66 лв. годишно или общо 10 366,98 лв. и 2 558,63 лв. лихва за забава. Относно ТБО за посочения имот и на основание чл. 67, ал. 2 от ЗМДТ, таксата е определена в промили пропорционално въз основа на отчетната стойност, която за 2016 г. възлиза на 4 791,85лв. за обезвреждането на отпадъци и 6 819,18 лв. за поддържане на чистотата. За компонентата сметосъбиране и сметоизвозване такса не е определяна, тъй като е подадена декларация от дружеството, че този имот не се ползва . За 2017 г. е установено задължение в размер на 4 238,95 лв. - обезвреждане и 7 372,08 лв. - поддържане чистотата, а за 2018 г. за сметосъбиране и извозване, както и обезвреждане -1 340 лв. и за поддържане чистотата на териториите 7 372,08 лв. или общо 31 934,14лв. и лихва 8312,94 лв. За втория имот с площ от 817 кв.м. приходните органи са констатирали, че ДНИ за процесните периоди е по 1 818,33 лв. на година или общо 5 454,99 лв. главница и 1 346,33 лв. лихви за забава. ТБО възлиза на 17 438,26 лв. главница и 4469,24 лв. лихва. При установяването на посочените размери те са съобразили, че за 2016 г. и 2017г. са подадени декларации, че имотът не се ползва, поради което не се дължи такса за елемента сметосъбиране и сметоизвозване. В хода на съдебното производство е проведена съдебно-счетоводна експертиза, основното и допълнително заключение по която са кредитирани от съда като компетентно и обективно дадени. След съвкупна преценка на събраните доказателства решаващият състав е приел, че законосъобразно ревизиращите са определили размерите на установените задължения въз основа на отчетната стойност на имотите, без да зачетат обезценката им от 28.04.2011 г., която не е отразена непосредствено след изготвянето ѝ в баланса на дружеството. Според решаващия състав, процесните имоти са неурегулирани, тъй като регулацията не е приложена. Същите са били обект на земеделска реституция и са възстановени в територия, която е убранизирана и регулирана, поради което не е необходимо провеждане на процедура за промяна на тяхното предназначение. В обобщение съдът е формирал извод, че разпоредбата на чл.10, ал.3 ЗМДТ е неприложима и оспореният РА е законосъобразен в частта на установените задължения за ДНИ. Досежно установените задължения за ТБО съдът е съобразил, че процесните имоти попадат в границите на организираното сметосъбиране и сметоизвозване на битови отпадъци за районите Люлин. И за двата имота собственикът е подал декларации по чл. 27 от НОАМТЦУПСО, че имотите няма да се ползват през 2016 г. и 2017 г., поради което за тях ТБО е определена само за въз основа на компонентите за обезвреждане на битови отпадъци в депа или други съоръжения и за поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване. В заключение е приел, че и в тази му част РА е законосъобразен. Така постановеното решение е валидно и допустимо, но неправилно като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в неизясняване на спора от фактическа страна. По искането за отправяне на преюдициално запитване до СЕС: По аргумент от чл. 628 във вр. с чл. 633 от ГПК, приложими на основание § 2 от ДР на ДОПК, в случаите, при които български съд установи, че тълкуването на общностна норма или валидността на акт на органите на ЕС са от значение за правилното решаване на повдигнатия пред него спор, той следва да отправи запитване до Съда на Европейския съюз, чието решение ще е задължително за всички национални съдилища и учреждения. Нормата на чл. 267 от Договора за функционирането на ЕС, както и практиката на СЕС, свързват преценката за необходимостта от преюдициално запитване с прякото значение на тълкуването на общностното право при постановяване на решението по конкретен правен спор. СЕС многократно е подчертавал, че най-висшата съдебна инстанция в държава - членка не е длъжна да отправи преюдициално запитване, когато въпросът е ирелевантен или е идентичен с предишно запитване по подобно дело, както и, че общностният съд не е компетентен да се произнася по фактите, а със своите решения предоставя единствено критерии за тълкуване на европейското право, като изяснява и уточнява значението на конкретни негови разпоредби, с цел да осигури еднообразното му прилагане. /С 238/81, С-188/91, С-438/92 и С-55/94/. Съгласно чл. 288 от ДФЕС, директивите са актове, които обвързват своите адресати - съответните държави - членки, но тази тяхна специфика не изключва възможността засегнатите лица, в защита на свои права, да се позовават на директния ефект на съдържащи се в тях правни норми. Тази възможност обаче е предпоставена от установяването на неизпълнение на задължението на държавите - членки за пълно и точно транспониране на съответната директива, чиито общностноправни разпоредби също подлежат на тълкуване от СЕС при спазване на принципите за ясната правна норма и съблюдаване на наличието на отговори по преюдициални запитвания по идентични въпроси. В случая, искането за преюдициално запитване е свързано с тълкуване на разпоредбата на член 191, параграф 2 от ДФЕС във връзка с разпоредбите на чл. 4, чл. 11, § 1, чл. 14, § 1 и чл. 15, §1 от Директива 2008/98/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 19 ноември 2008 г. относно отпадъците и за отмяна на определени директиви, а тяхното значение многократно е разяснявано от СЕС. Така в Решение на СЕС от 30 Март 2016 г. по дело С-335/16, т. 24 изрично е прието, че "Съгласно член 14 от Директива 2008/98 и в съответствие с принципа "замърсителят плаща" разходите за управлението на отпадъци се понасят от първоначалния причинител на отпадъците или от настоящите или предишните притежатели на отпадъците. Притежателите на отпадъци са обвързани с това финансово задължение поради участието им в създаването на посочените отпадъци (вж. по аналогия решения от 24 юни 2008 г., Commune de Mesquer, C-188/07, EU: C: 2008: 359, т. 77 и от 16 юли 2009 г., Futura Immobiliare и др., C-254/08, EU: C: 2009: 479, т. 45). ". В този смисъл е и т. 47 от решението на СЕС от 18 декември 2014 г. подела С-551/13, SETAR, според което при липсата на правна уредба на Съюза, налагаща на държавите членки конкретен метод относно финансирането на разходите по системата за управление на отпадъци, по избор на съответната държава членка това финансиране може да бъде осигурено както чрез такси, така и чрез налози или по какъвто и да е друг начин, и национална правна уредба, предвиждаща за целите на финансирането на управлението на такава система, например такса, изчислена въз основа на оценката на обема на генерираните отпадъци, а не върху действително произведеното и предадено за събиране количество, не може да се счита за противоречаща на Директива 2008/98/ЕО. Изрично е прието и в Решение на СЕС от 30 Март 2016 г. по дело С-335/16, че "Член 14 и член 15, параграф 1 от Директива 2008/98/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 19 ноември 2008 година относно отпадъците и за отмяна на определени директиви трябва да се тълкуват в смисъл, че при действащото право на Съюза тези разпоредби допускат национална правна уредба като разглежданата в главното производство, в която с оглед на финансирането на услуга по управление и обезвреждане на битови отпадъци се предвижда заплащане на цена, изчислена въз основа на предполагаемия натрупан обем на отпадъците от ползвателите на услугата, а не въз основа на действително генерираното и оставено за събиране от тях количество на отпадъците, и заплащане от ползвателите в качеството им на притежатели на отпадъците на допълнителна такса, предназначена за финансиране на необходими капиталови инвестиции за третирането на отпадъците, включително рециклирането им. Запитващата юрисдикция същевременно трябва да провери въз основа на изложените пред нея фактически и правни обстоятелства дали това не води до начисляване на някои "притежатели" на явно несъразмерни разходи спрямо обема или естеството на отпадъците, които те могат да генерират. За тази цел националната юрисдикция по-специално може да вземе предвид критерии, свързани с вида на заеманите от ползвателите недвижими имоти, площта и предназначението на тези имоти, възможността на "притежателите" да генерират отпадъци, обема на предоставените на ползвателите контейнери и честотата на събиране, доколкото тези показатели могат да се отразят пряко на размера на разходите за управление на отпадъците. " Цитираните решения на СЕС ясно сочат, че тълкуване на визираните общностни норми не е необходимо и не е от значение за правилното решаване на настоящото дело. Поради това искането за отправяне на преюдициално запитване до СЕС се явява неоснователно и следва да се отхвърли. По искането за сезиране на Конституционния съд: Съгласно чл. 150, ал. 2 от Конституцията на Република България, когато установи несъответствие между закона и Конституцията, Върховният административен съд спира производството по делото и внася въпроса в Конституционния съд. Анализът на изтъкнатите от касатора в тази връзка доводи не обуславя извод за наличие на условията за сезиране на КС досежно конституционосъобразността на нормата на § 13, ал. 1 от ЗИД на ЗМДТ (обн., ДВ, бр. 101 от 22.11.2013 г., в сила от 1 януари 2014 г.), в частта, предвиждаща изключение досежно влизането в сила на §6 от закона, който в случая е ирелевантен за настоящия спор. Поради това искането на касатора се явява неоснователно и следва да се отхвърли. По правилността на обжалваното решение: Разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗМДТ установява общ принцип на облагане на недвижимите имоти. Изключените от данъчна тежест за отделни категории имоти са лимитативно изброени от законодателя в разпоредбите на чл. 10, ал. 2 и ал. 3 и чл. 24 от ЗМДТ. Съгласно чл. 10, ал. 3 от ЗМДТ, не се облагат с данък земеделските земи и горите, с изключение на застроените земи - за действително застроената площ и прилежащия й терен. Съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗМДТ (редакция до изменението с ДВ, бр. 39 от 2011 г.), с данък върху недвижимите имоти се облагат разположените на територията на страната сгради и поземлени имоти в строителните граници на населените места и селищните образования, както и поземлените имоти извън тях, които според подробен устройствен план имат предназначението по чл. 8, т. 1 от Закона за устройство на територията (ЗУТ). Нормата на чл.7, ал. 1 ЗУТ сочи, че според основното им предназначение териториите в страната са: урбанизирани, земеделски, горски, защитени, нарушени за възстановяване, заети от води и водни обекти и територии на транспорта. Конкретното предназначение, което поземлените имоти в отделните категории територии могат да имат, е регламентирано в чл. 8 от ЗУТ. Всеки поземлен имот попада поне в една от категориите по чл. 7, ал. 1 от ЗУТ и има поне едно от конкретните предназначения по чл. 8 от ЗУТ. С разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗМДТ са обособени две групи поземлени имоти, които имат релевантно за данъчното облагане предназначение: 1/поземлени имоти, които попадат в строителните граници на населените места (чл. 3, ал. 1 от ЗАТУРБ) и селищните образувания (чл. 2, ал. 3 от ЗАТУРБ), като и населеното място, и селищното образувание представляват урбанизирана територия. Границите на териториите на населените места (§ 5, т. 6 от ДР на ЗУТ) и селищните образувания се определят съгласно чл. 106, т. 1 от ЗУТ с общия устройствен план, а съгласно чл. 8, т. 1 и чл. 112, ал. 1 от ЗУТ, с подробен устройствен план се определя конкретното предназначение за урбанизирани територии, т.е. за населените места и селищни образувания; 2/ поземлени имоти, които се намират извън строителните граници на населените места и селищните образувания, но имат предназначението по чл. 8, т. 1 от ЗУТ. За целите на данъчното облагане релевантно е само предназначението по чл. 8, т. 1 ЗУТ, като имотите с това предназначение могат да бъдат в урбанизирана територия или отделни поземлени имоти извън нея. Първите попадат в строителните граници на населените места и селищните образувания, а вторите се намират извън строителните им граници, като и двете групи следва да имат предназначението по чл. 8, т. 1 от ЗУТ и да е налице промяна на предназначението на земята, когато това се изисква по реда на специален закон. Конкретното предназначение по чл. 8, т. 1 ЗУТ се установява с подробен устройствен план по чл. 103, ал. 1, т. 2, вр., ал. 3, чл. 108, ал. 1 и чл. 112, ал. 1 от ЗУТ, като безспорно поземлените имоти в строителните граници на населените места, т.е. в урбанизирана територия, трябва да имат предназначението по чл. 8, т. 1 от ЗУТ. Освен предвижданията на плана обаче е налице и начин на трайно ползване на имота, който може да бъде различен от предвиденото по плана. Съгласно чл. 9, ал. 1 от ЗУТ, в територии без устройствени планове предназначението на поземлените имоти до влизането в сила на плановете се определя от фактическото им ползване, освен ако използването противоречи на закон. Според, ал. 2 на с.р.1 промяната на предназначението на територии и на поземлени имоти с цел застрояване се извършва въз основа на влязъл в сила подробен устройствен план и по реда на този закон. От цитираната правна уредба следва, че само когато и трите кумулативни предпоставки са осъществени - имотът да попада в строителните граници на населеното място или селищното образувание, да има предназначението по чл. 8, т. 1 от ЗУТ и предназначението на земята да е променено, той ще е годен за данъчно облагане обект. В случая, от събраните по делото доказателства е установено, че процесните имоти са незастроени, без изградени съоръжения и в процедура по регулация. Не е изяснено обаче дали процедурата е приключила, влязъл ли е в сила ПУП и променено ли е предназначението на територията и начина на трайно ползване на поземлените имоти по предвидения в специалния ЗОЗЗ ред. В резултат на това първоинстанционният съд не е формирал фактически изводи досежно релевантни за спора факти и обстоятелства, които обуславят преценката за материална законосъобразност на оспорения РА както в частта относно установените задължения за ДНИ, така и за ТБО. Този извод следва пряко от нормата на чл. 64, ал. 1 от ЗМДТ, която предвижда, че таксата за битови отпадъци се заплаща от лицата по чл. 11 от ЗМДТ, т.е. собствениците на облагаеми с данък недвижими имоти, а облагаеми с ДНИ са имотите по чл. 10, ал. 1 от ЗМДТ. Горепосочените пропуски на първоинстанционния съд не могат да бъде преодоляни в рамките на настоящото производство предвид забраната по чл. 220 АПК, а констатирането им налага отмяна на обжалваното решение в цялост и връщане на делото на същия съд за ново разглеждане от друг състав. При новото разглеждане на делото съдът следва да назначи съдебна експертиза, по която вещото лице, след извършване на необходимите проверки в СГКК и ОС - Земеделие, както и актуални скици от КК, даде заключение налице е влязъл в сила ПУП за процесните имоти и какво е тяхното предназначението по чл. 8, т. 1 от ЗУТ, както и извършена ли е промяна в предназначението на територията и начина на трайно ползване на поземлените имоти по реда на Закона за опазване на земеделските земи и ако да - влязло ли е в сила решението по чл. 24, ал. 2 ЗОЗЗ. В зависимост от отговорите на вещото лице, съдът следва да съобрази гореизложените указания по тълкуването и прилагането на закона и съобразно тях да формира конкретни фактически и правни изводи. На основание чл. 226, ал.3 АПК, при новото разглеждане на делото решаващият състав следва да се произнесе и по разноските за водене на делото във ВАС. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2, г.1 АПК, Върховният административен съд, състав на Първо отделение