Решение № 4754 от 4.04.2013 г. на ВАС по адм. д. № 11917/2012 г.

Решение № 4754 от 4.04.2013 г. на ВАС по адм. д. № 11917/2012 г., I о., докладчик съдията Благовеста Липчева Производството е по реда на чл. 131 от ДПК (отм.) във вр. с чл. 33 и сл. от Закона за Върховния административен съд (отм.) във вр. с § 5, ал. 4 от ПЗР на ДОПК. Образувано е по касационна жалба на "Белрим" ЕООД, гр. София срещу Решение № 71 от 2.04.2012 г., постановено по адм. дело № 910 по описа за 2007 г. на Софийски градски съд, с която е отхвърлена жалбата на дружеството за обявяване на нищожността на Постановление за налагане на обезпечителни мерки по чл. 146 ДПК (отм.) с изх. № 19-07-00/3009/12.11.2003 г., издадено от ДП "Люлин". Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно като противоречащо на материалния закон, съставляващо отменително основание по чл. 35, т. 4 от ЗВАС (отм.). Твърди, че атакуваното постановление е нищожно, тъй като с него е предприето събиране на несъществуващи вземания, в резултат на което се допуска съществено нарушаване на законността, което не може да бъде санирано и дори временно търпимо от съществуващия правен ред и морала. Навежда подробни доводи във връзка с размера на дължимите данъчни задължения съобразно заключението на вещото лице по проведената ССЕ, като по същество моли съда да отмени обжалваното решение и вместо него да постанови друго, с което да прогласи нищожността на оспореното постановление. Ответникът по касационната жалба - Директорът на Дирекция "ОДОП" - гр. София при ЦУ на НАП, чрез процесуален представител оспорва същата и моли съда да остави в сила обжалваното решение. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, тричленен състав на първо отделение, след като прецени валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение на изискването на чл. 218 от АПК, както и наведените в жалбата касационни основания, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба, инициирала настоящото производство, е депозирана срещу подлежащ на оспорване съдебен акт, от активно процесуално легитимирано лице, при наличието на правен интерес и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, с оглед на което е допустима и подлежи на разглеждане по същество. Жалбата, иницирала производството пред Софийски градски съд е депозирана през 2004 г. и по същата е образувано адм. дело № 537/2004 г. Постановеното по него решение е обжалване пред ВАС и с Решение № 2892/2.03.2007 г. по адм. дело № 9466/2006 г. обжалваният акт е частично отменен и делото върнато за произнасяне по искането за прогласяване на нищожността на процесното постановление. С Решение № 6/5.01.2011 г., постановено по адм. д. № 910/2007 г. по описа на Софийски градски съд жалбата на касатора в тази й част е оставена без разглеждане, като визираният съдебен акт, имащ характер на определение, е отменен с Решение № 16838 от 20.12.2011 г. по адм. д. № 8417/2011 Г., VIII отд. на ВАС и делото е върнато за произнасяне по същество. Именно в изпълнение на задължителните указания на ВАС е постановено обжалваното в настоящото касационно производство решение, с което е отхвърлено искането за прогласяване на нищожността на посоченото постановление. За да обоснове преценката си за неговата валидност, Софийски градски съд е приел, че същото е издадено от компетентен орган, в законоустановената форма и в рамките на срока по чл. 146, ал. 1 от ДПК (отм.) Посочил е, че при издаването на постановлението не са допуснати толкова съществени процесуални нарушения, която да обосноват извод, че данъчния акт страда от порок, водещ до неговата нищожност. Обсъдил е също, че с оглед чл. 172, ал. 1, т. 2 от ДПК (отм.) възражението на дружеството, че не му е връчено съобщение по чл. 60 от ДПК (отм.) е ирелевантно, с което допълнително е обосновал крайното си заключение за неоснователност на жалбата. Настоящият състав намира, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. Съгласно чл. 146, ал. 4 от ДПК (отм.) обезпечението на данъчни задължения и задължителни осигурителни вноски може да се извършва от данъчните, съответно от осигурителните органи до изпращане на преписката на публичния изпълнителен за принудително събиране на вземането. До този момент и по аргумент от чл. 146, ал. 1 от ДПК (отм.) материално оправомощени да издадат постановления за налагане на обезпечителни мерки са именно съответните териториални данъчни органи, което обуславя и необходимостта да се изследва обстоятелството дали към момента на издаването им е изтекъл 12-месечният срок от изтичането на срока за доброволно изпълнение. Действително, този срок не е преклузивен, но е индиция за евентуалното образувано принудително изпълнение, с началото на което коментираната компетентност се транслира към органа, посочен в чл. 161, ал. 3 от ДПК (отм.). В случая, поканата за доброволно изпълнение е връчена на дружеството на 4.11.2003 г., а оспореното постановление е издадено на 12.11.2003 г., с оглед на което и при липсата на доказателства за изпращане на преписката на публичния изпълнител, правилен е изводът на съда, че атакуваното постановление е издадено от материално и териториално компетентен орган. Всички доводи на касатора във връзка с размера на обезпеченото вземане и изпълнителното основание биха били са относими при преценката на евентуалните основания за отмяна на оспореното постановление, но не биха могли да обуславят извод за неговата нищожност. С изтичането на срока по чл. 121, ал. 1 от ДПК (отм.) и неупражняване на правото на жалба в неговите рамки, релевираните в жалбата аргументи за отмяна на постановлението са преклудирани. Евентуално допуснатите съществени процесуални нарушения при издаване на постановлението и твърдяното обезпечаване на вземания в по-голям размер не накърняват в такава степен съществуващия правен ред и морала, че да не могат да бъдат търпими дори и временно, респективно - да обуславят извод за нищожност на данъчния акт. Същият не е засегнат от толкова тежък порок, който да влече неговата нищожност, поради което като е отхвърлил жалбата на дружеството Софийският градски съд е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила. Независимо от изхода на спора, решението следва да се отмени в частта му за разноските за разликата над 300 лв. до присъдения в полза на ответника размер от 400 лв., който надвишава двукратния размер на дължимото юрисконсултско възнаграждение за производството пред двете инстанции, определен на основание чл. 11 от ЗВАС (отм.) вр. с чл. 64, ал. 5 от ГПК (отм.) и съобразно чл. 7, ал. 1, т. 4 вр. с чл. 8 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Така мотивиран и на основание и на основание чл. 40 от ЗВАС (отм.), Върховният административен съд, първо отделение,