Решение № 86 от 18.03.2013 г. на ВКС по н. д. № 2369/2012 г.

Решение № 86 от 18.03.2013 г. на ВКС по н. д. № 2369/2012 г., II н. о., НК, докладчик съдията Елена Авдева Производството по делото е образувано на основание чл. 346, т. 4 от НПК по касационна жалба от частните тъжители В. К. Й. и К. М. Д. против решение № 1170 от 29.10.2012 г. по внчхд № 2771/2012 г. на Софийския градски съд. В жалбата се сочи, че се атакува частта от решението, с която жалбоподателите са осъдени да заплатят на подсъдимата 76 лева разноски пред въззивната инстанция, а също така и "мотивите към решението, както и отхвърлянето на гражданския иск". Изтъква се, че решението /заедно с мотивите/ е постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон и е явно несправедливо. В заключение се отправят искания за отмяна на решението в частта за разноските, които да останат за сметка на подсъдимата, за корекция на мотивите и за уважаване на гражданските искове. В съдебното заседание пред касационната инстанция повереникът на жалбоподателите поддържа така формулираните претенции. Подсъдимата и защитата й оспорват основателността на жалбата. Прокурорът изразява становище в подкрепа на обжалваното решение. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: Софийският районен съд, наказателно отделение, 106 състав, с присъда от 12.12.2011 г. по нчхд № 11736/2009 г. признал подсъдимата Ц. Т. Г. за невиновна и я оправдал по повдигнатите обвинения за престъпления по чл. 148, ал. 2, пр. 1, вр. ал. 1, т. 1 и т. 3, вр. чл. 147, ал. 1, пр. 1 от НК по отношение на частните тъжители В. К. Й. и К. М. Д.. Съдът отхвърлил като неоснователни гражданските искове, предявени от частните тъжители против подсъдимата, и възложил в тежест на последните сторените по делото разноски. Софийският градски съд с решение № 1170 от 29.10.2012 г. по внчхд № 2771/2012 г. отменил първоинстанционната присъда в наказателно-осъдителната й част, прекратил наказателното производство срещу Ц. Т. Г. за престъпления по чл. 148, ал. 2, пр. 1, вр. ал. 1, т. 1 и т. 3, вр. чл. 147, ал. 1, пр. 1 от НК, потвърдил присъдата в останалата й част и осъдил частните тъжители да заплатят солидарно на подсъдимата сумата 76 лева разноски пред въззивната инстанция. При този изход на делото допустим предмет на касационна проверка е единствено частта от решението, с която делото е прекратено и частните тъжители са осъдени да заплатят направените от подсъдимата разноски. В така очертаните от чл. 346, т. 4 от НПК параметри касационната жалба е неоснователна по следните съображения: Въззивният съд установил, че инкриминираното деяние е извършено /по данни на тъжителите/ на 25.03.2009 г. и съгласно чл. 81, ал. 3 във вр. с чл. 80, ал. 1, т. 5 /ред. ДВ бр. 153/98 г./ абсолютната давност за наказателно преследване изтекла още на 5.03.2012 г. Подсъдимата не е направила искане за продължаване на наказателното производство и то било прекратено на основание чл. 334, т. 4 във вр. с чл. 24, ал. 1, т. 3 от НПК. Жалбоподателите не излагат съображения срещу тази аргументация на въззивния съд, но насочват вниманието на проверяващата инстанция към правната квалификация на описаното в тъжбата им деяние, настоявайки за процедура по чл. 287, ал. 7 от НПК. Второинстанционният съдебен състав отхвърлил подобна възможност с подробна и законосъобразна обосновка, която настоящата инстанция споделя. Обвинението е разгледано съобразно изложените в тъжбата фактите и обстоятелства, които не са претърпели изменения на съдебното следствие. Предходните инстанции не са имали основание за друга, различна от приетата квалификация по чл. 148, ал. 2, вр. ал. 1, т. 1 и т. 3 от НК, както и процесуална възможност да задължат прокуратурата да повдигне обвинение за престъпление от общ характер. Неоснователна е и претенцията за поемане на разноските пред въззивната инстанция от подсъдимата. Разпоредбата на чл. 190, ал. 1, пр. 2 от НПК предвижда, че при прекратяване на наказателното производство разноските по дела, образувани по тъжба на пострадалия, се възлагат на частния тъжител. Цитираното от касаторите решение на ВКС е относимо единствено към разгледания с него казус, който показва редица различия от настоящия. Преди всичко подсъдимата е оправдана от първата инстанция и поведението й не е станало причина за продължителното разглеждане на делото. Освен това трябва да се отбележи, че в хипотезата на чл. 24, ал. 1, т. 3 от НПК активността на подсъдимия е насочена към продължаване на процеса, а не към неговото прекратяване, произтичащо от правопогасителните последици на изтеклия давностен срок. Ето защо са неприемливи разсъжденията за принос на подсъдимата към изхода на делото, налагащ натоварването й с разноски пред втората инстанция. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,