Решение № 4645 от 13.04.2017 г. на ВАС по адм. д. № 4400/2016 г.

Решение № 4645 от 13.04.2017 г. на ВАС по адм. д. № 4400/2016 г., VI о., докладчик съдията Сибила Симеонова Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Образувано е по касационна жалба на П. Г. В. срещу решение № 525/10.03.2016 г., постановено по адм. дело № 1575/2015 г. по описа на Административен съд - П.. Посочените в жалбата пороци въвеждат касационно основание по чл. 209, т. 3, предл. 1 от АПК - неправилност поради нарушение на материалния закон. Иска се отмяна на оспореното съдебно решение и постановяване на друго по същество на спора, с което да се отмени административния акт. Ответната в производството страна - Директор на ТП на НОИ - П., в писмено становище, оспорва основателността на касационната жалба. Намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно и иска оставянето му в сила. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно и счита, че следва да бъде оставено в сила. Върховният административен съд - шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. С обжалвания съдебен акт, предмет на касационен контрол за законосъобразност, първоинстанционният съд отхвърля жалбата на П. Г. В. срещу решение № РД-164/18.05.2015 г. на Ръководител ТП на НОИ - П., с което е оставена без уважение негова жалба срещу разпореждане № 8103091126 по протокол № ПР-2 от 5.01.2015 г. на Ръководителя на "Пенсионно осигуряване" при същото поделение, с което му е отказано отпускането на лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване по него заявление вх. № МП-31797/9.05.2014 г., като неоснователна. При постановяване на обжалваното решение, първоинстанционният съд установява, че оспорващият първоначално е инвалидизиран с експертно решение /ЕР/ № 0907 от 30.03.2011 г. на TEЛK-общи заболявания, с което му са били определени 50 % ТНР и за дата на инвалидността е посочена тази на решението - 30.03.2011 г. От представеното в хода на първоинстанционното съдебно производство ЕР на HEЛK № 0327 от 28.04.2011 г. е видно, че посоченото решение на ТЕЛК е било изцяло отменено и преписката е била върната на долустоящия орган за ново освидетелстване. В изпълнението на това решение на НЕЛК-вътрешни болести е било постановено решение на ТЕЛК-общи заболявания № 2390 от 27.09.2011 г., с което е била приета вече 52 % ТНР, а за дата на инвалидизацията е посочена съответно тази на решението - 27.09.2011 г. Това решение е определило срок на инвалидизацията - до 1.09.201З г. Същото не е било обжалвано и е станало стабилен административен акт на 11.10.2011 г. съобразно отбелязването на него, направено от РКМЕ. Решаващият съд обосновава законосъобразен извод, че по делото са представени и други решения на ТЕЛК по отношение на оспорващия, но същите касаят въпроси като: причинна връзка - професионално заболяване, трудова препоръка, временна неработоспособност, които нямат отношение към спорното производство. Правилно е прието, че относимо към предмета на спора е последното решение на ТЕЛК - общи заболявания под № 0887 от 14.04.2014 г., което именно е представено със заявлението на лицето от 9.05.2014 г. При изследване на акта решаващият съд установява, че същият е постановен в процедура по "преосвидетелстване" с оглед изтичане на двугодишното срочно инвалидизиране на лицето до дата 1.09.201З г., като с него са определени 51 % ТНР, като в решението е посочена дата на инвалидност - 30.03.2011 г. Правилни и законосъобразни са изводите на съда, че релевантната за случая дата на инвалидизиране е именно 27.09.2011 г., когато е влязло в сила решение на ТЕЛК - общи заболявания № 2390 от 27.09.2011 г. С първоинстанционното решение е направена корекция на общия стаж на лицето за разлика от признатите от органа само З г. 6 м. и 23 дни, към дата 27.09.2011 г. съдът зачита на лицето 4 г. и 21 дни - стаж по смисъла на чл. 74, ал. 2 КСО, включващ и 1 г. и 1 ден наборна военна служба. В заключение съдът приема, че наличието на изискуемия петгодишен осигурителен стаж следва да бъде преценявано към първоначалната дата на инвалидизиране - 27.09.2011 г., а не към датата на последващото освидетелстване на лицето - 14.04.2014 г. Изведено е, че в случая отсъства една от законовите предпоставки за отпускане на лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване на жалбоподателя в относимата към него хипотеза на чл. 74, ал. 1, т. 4 КСО - наличие на изискуемия стаж, поради което отхвърля жалбата. Върховният административен съд - шесто отделение споделя изцяло изводите на първоинстанционния съд и намира постановеното от него решение за валидно, допустимо и правилно. Решаващият съд изпълнява задължението си по чл. 168 АПК като извършва съответния съдебен контрол на оспореното решение по критериите, посочени в чл. 146 АПК и установява правнорелевантните за спора фактически обстоятелства. Направените правни изводи напълно се подкрепят от събраните доказателства и следва да бъдат споделени. Между страните по делото няма спор по фактите. Спорът е правен и е по въпроса коя е датата на инвалидизиране по смисъла на чл. 74, ал. 1 КСО и в частност - хипотезата по т. 4 на чл. 74, ал. 1 КСО. По делото се спори дали при преценка за наличие на условията на чл. 74, ал. 1, т. 4 КСО следва да се вземе предвид натрупания осигурителен стаж към момента на първото инвалидизиране на лицето или осигурителния стаж, придобит при последващо освидетелстване. Според чл. 74, ал. 1 КСО осигурените (лица) придобиват право на пенсия за инвалидност поради общо заболяване, ако са загубили работоспособността си и имат осигурителен стаж, придобит до датата на инвалидизирането. А според чл. 91, т. 4 от Наредбата за експертизата на работоспособността (приета с ПМС № 133 от 17.07.2000 г., обн., ДВ, бр. 61 от 25.07.2000 г., отм., бр. 47 от 7.06.2005 г.), според чл. 56, т. 4 от Наредбата за медицинската експертиза на работоспособността (приета с ПМС № 99 от 31.05.2005 г., обн., ДВ, бр. 47 от 7.06.2005 г., отм., бр. 36 от 14.05.2010 г.) и според чл. 61, ал. 1, т. 4 от Наредбата за медицинската експертиза (приета с ПМС № 87 от 5.05.2010 г., обн., ДВ, бр. 36 от 14.05.2010 г.) датата на инвалидизиране е началната дата на трайно намалената или загубена работоспособност и тя е винаги една и съща, независимо от броя на последващите нови освидетелствания или преосвидетелствания на лицето, освен ако не бъде променена от компетентния орган (ТЕЛК или НЕЛК) по установения ред (виж чл. 71 от сега действащата Наредба за медицинската експертиза, респ. чл. 66 от Наредбата за медицинската експертиза на работоспособността, респ. чл. 101 от Наредбата за експертизата на работоспособността). Правилото на чл. 74, ал. 1 КСО изисква наличие на съответен осигурителен стаж към тази дата - началната дата на трайно намалената или загубена работоспособност, а не към датата на последващо освидетелстване или преосвидетелстване на лицето. Щом като ТЕЛК е определила датата 27.09.2011 г. като дата на инвалидизиране (т. е. като начална дата на трайно намалената работоспособност) на П. Г. В., за да има право на пенсия за инвалидност поради общо заболяване той трябва да има изискуемия осигурителен стаж към тази дата, а не към датата 14.04.2014 г., на която е бил преосвидетелстван (на която е било издадено ново експертно решение на ТЕЛК, също установяващо трайно намалена работоспособност). Изискването е императивно и не е поставено в зависимост от евентуална обективна невъзможност на инвалидизираното лице да придобие определения в кодекса стаж. Ако лицето няма изискуемия осигурителен стаж до датата на инвалидизирането, няма право на лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване на основание чл. 74, ал. 1 КСО. Предвид гореизложеното, като е отхвърлил оспорването, решаващият съд е постановил правилно решение. Тежестта на доказване в процеса е разпределена съобразно доводите и възраженията на страните, като им е дадена възможност да ангажират доказателства в подкрепа на представените становища. Решението е постановено след обсъждане на всички доводи и възражения, направени в хода на съдебния процес, както и на събраните доказателства, като са изложени аргументи, мотивиращи изводите на съдебния състав относно приложимия закон. С оглед на изложеното настоящият състав намира, че обжалваното решение е правилно, като не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК касационната инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора и своевременно направеното искане за присъждане на разноски от страна на ответника, на основание чл. 143, ал. 4 от АПК, във връзка с чл. 78, ал. 8 от ГПК в съответствие с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ, П. Г. В. следва да бъде осъден да заплати на ТП на НОИ - П. разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева (сто лева). Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во АПК, Върховният административен съд - шесто отделение