Решение № 4402 от 14.04.2020 г. на ВАС по адм. д. № 12517/2018 г.

Решение № 4402 от 14.04.2020 г. на ВАС по адм. д. № 12517/2018 г., III о., докладчик съдията Ваня Пунева Производството е по реда на чл. 208 във връзка с чл. 132, ал. 2, т. 5 от АПК. Образувано е по касационна жалба от Директорът на Дирекция "Българско Гражданство" при Министрество на правосъдието подадена чрез упълномощен юрисконсулт против решение № 5179 от 08.08.2018 година по адм. дело № 4861/2018 година по описа на Административен съд - София- град (АССГ ). С него е отменен отказ на Директор Дирекция "Българско гражданство " при Министерство на правосъдието обективиран в писмо № 94 А-263 от 17.11.2016 г. и преписката е върната на ответника за издаване на исканото удостоверение за българско гражданство. Правят се доводи за недопустимост на решението и алтернативно за неговата неправилност, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, противоречие с материалния закон и необоснованост - отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 2 и 3 от АПК. Твърди се, че не е налице ИАА, тъй като цитираното писмо има само уведомителен характер, то не съдържа отказ за издаване на удостоверение за българско гражданство. В мотивите си съдът приел, че Димитрова е [гражданство] по произход, обсъждал е приетата декларация на родителите на Димитров за избор на гражданство, но в крайна сметка необосновано е направил извод, че липсват данни съответните институции да са предприели действия по привеждане на тази декларация в действие. Иска се отмяна на решението и отхвърляне на жалбата, както и разноски. Ответната страна чрез процесуалният си представител адв. Вангелова изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Счита, че по въпроса дали обжалваното писмо е ИАА е налице произнасяне на Върховния административен съд и този въпрос не може да се обсъжда. Още с подаването на молбата на А. Димитрова до МП е поискано възстановяване на българско гражданство. Участвалият в настоящото производство прокурор от Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на жалбата. Предмет на спор в случая е дали е налице отказ на административния орган от издаване на удостоверение за българско гражданство. Основателни са възраженията, направени в касационната жалба, че оспореното писмо не е административен акт, тъй като не съдържа властническо волеизявление на административен орган, с което се създават права или задължения или непосредствено се засягат права, свободи или законни интереси на отделни граждани по смисъла на чл. 21 АПК. Съобразно чл. 39 ЗБГ, приложимата Наредба № 1/19.02.99 г. и Приложение № 5 към чл. 15, ал. 1 от Наредбата е предвидена процедура за установяване на българско гражданство. В конкретният случай липсват данни по делото да е проведено производство по чл. 39 ЗБГ. Заявлението за издаване на удостоверение не е подадено в изискуемата форма по образец № 5 по Приложение към наредбата, нито съдържа изискуемите се в чл. 15, ал. 2 от нея документи. Този факт е правопораждащ относно задълженията на административния орган по чл. 13, ал. 1 от Наредбата за констатиране на недостатъците и уведомяване на заявителката за отстраняването им, както и за последиците, в случай че неизпълни указанията. Писмото, на което се позовава заявителката е издадено от Директор на дирекция при липса на каквито и да било доказателства за делегиране на правомощия. Поради това то не съставлява властническо волеизявление на компетентен административен орган в рамките на законовите му правомощия и не е индивидуален административен акт. То има единствено уведомителен характер и не подлежи на самостоятелен контрол за законосъобразност защото, не е издадено от компетентния орган/ МП/ и не съставлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 3 от АПК. То има само уведомителен характер. Единственият годен според прокуратурата предмет за съдебен контрол по смисъла на чл. 58, ал. 1 от АПК, би могъл да бъде мълчаливият отказ на Министъра на правосъдието да се произнесе по искането за издаване на удостоверение за българско гражданство. Той рефлектира пряко и неблагоприятно върху правната сфера на заявителката, има характеристиката на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 3 от АПК и подлежи на оспорване съгласно изричната разпоредба на чл. 145, ал. 2, т. 3 от АПК. Върховният административен съд, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото, прие следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е основателна. Производството пред първоинстанционния съд е по реда на чл. 145 и следващите от АПК. Образувано е по жалба, подадена от А. Димитрова против мълчалив отказ на министъра на правосъдието обективиран в писмо от 17.11.2016 г. да й издаде удостоверение за българско гражданство. Посочила е, че е лице, родено в България, което не е изгубило своето придобито българско гражданство. Представила е и доказателства за раждането си в страната. Жалбоподателката е била уведомена с писмо изх. № 94-А-263 от 17.11.2016 година на директора на Дирекция "Българско гражданство", че към момента на раждането и 13.11.1986 г. е действала сключената Конвенция между НРБ и ЧСР за уреждане на двойното гражданство (отм.); ратифицирана с Указ № 1392 на ДС на НРБ от 29.06.1974 г. в сила от 4.05.1975 г., съгласно която родителите на договарящите страни могат да изберат гражданството на родените си деца след влизане в сила на Конвенцията. Установено е, че за жалбоподателката в акта за раждане е отразена бележка, че родителите и са избрали [гражданство] и затова жалбоподателката не е [гражданство]. Това писмо е обжалвано пред Върховния административен съд, като образуваното въз основа на него съдебно производство е изпратено по подсъдност на Административен съд - София - град, с оглед на това, че се обжалва отказ за издаване на удостоверение от директора на дирекцията обективиран в цитиранато писмо. От приложената административна преписка, първоинстанционния съд е установил, че административното производство е образувано по молба от жалбоподателката от 09.11.2016 година до Министрество на правосъдието, като копие от молбата е изпратено и до Община Видин за издаване на основание чл. 39 от ЗБГ на удостоверение за гражданство, в което да се посочи, че тя е [гражданство], съгласно регистрите, водени в министерството. Молбата е напълно свободен текст и към нея са приложени удостоверение за раждане, трудова книжка, лична карта, диплома за средно образование, здравноосигурителна книжка, студентска книжка, копие от акт за раждане с отбелязване, че е подадена декларация от родителите на жалбоподателката до отдел консулски и е избрано [гражданство], съгласно действащата Конвенция, приложен е и препис непреведен на български език на декларацията, както и препис от удостоверение за раждане издадено на 02.06.2016 г., в което е отразено, че жалбоподателка е [гражданство]. На 17.11.2016 година е изготвено писмо от директора на Дирекция "Българско гражданство" /ДБГ/, с което е уведомяват, че няма данни да е подавала документи за придобиване на българско гражданство и че според наличните данни не е българска гражданка. Съдът е приел, че спор по фактите няма, не е спорно, че жалбоподателката е родена в България и по силата на действащия към момента на раждането и ЗБГ /отм. с ДВ. бр. 136/1998 г./ български гражданин по месторождение е лицето родено на територията на страната, ако не придобива чуждо гражданство по произход. Счел е, че подадената декларация от родителите на жалбоподателката не следва да се зачита, тъй като не е преведена на български език и не може да се обсъжда като доказателство, още повече, че липсват данни тя да е произвела действия след подаването и от родителите на Димитрова. При тази фактическа установеност по делото Върховния административен съд, трето отделение приема, че оспореното решението е постановено при съществено нарушение на процесуалните правила - чл. 168 във връзка с чл. 146 от АПК. При постановяване на решението не са изяснени фактите по делото, които са от значение за правилно решаване на спора - не е изяснен фактът за гражданството на А. Димитрова. Съгласно чл. 39 от Закона за българското гражданство (ЗБГ) по молба на заинтересованото лице Министерството на правосъдието (МП) издава удостоверение за гражданство в което се посочва дали лицето е или не е български гражданин съгласно регистрите, които се водят в министерството. Право да искат информация за гражданството на лицата имат и органите на съдебната власт, министерствата и органите на местното самоуправление и местната администрация, в рамките на тяхната компетентност и в случаите определени със закон (аргумент от чл. 40, ал. 1, т. 2 от ЗБГ ). Установяването на българско гражданство по чл. 39 ЗБГ, се извършва по реда на чл. 15 от Наредба № 1 от 19.02.1999 г. за прилагане на глава пета от Закона за българското гражданство, като заинтересуваното лице подава молба по образец до Министерството на правосъдието и прилага документите, посочени в чл. 15, ал. 2 от Наредба № 1/1999 г. Молбата и документите се подават чрез общината по постоянния му адрес или чрез общината по местожителство или постоянен адрес, която ги изпраща служебно на Министерството на правосъдието, като прилага справка по регистрите за гражданското състояние от съответната община или кметство относно гражданството на лицето. В случая от доказателствата по делото е видно, че макар и неточно все пак Община Видин и МП са сезирани от Димитрова за издаване на удостоверение по чл. 39 от ЗБГ. Въз основа на горното съдът приема, че единственият компетентен административен орган, който удостоверява този факт, чрез надлежни вписвания в своите регистри, е Министерство на правосъдието. Именно това удостоверяване от компетентните длъжностни лица, издадено в кръга на службата им и в установената форма, има обвързваща материална доказателствена сила. Административния съд не може да замества компетентния орган относно преценката за гражданството на дадено лице. Ето защо като е направил недопустими изводи относно гражданството на Димитрова без да събере необходимите доказателства за това съдът е постановил решение, което е необосновано и противоречащо на ЗБГ. От друга страна съдът не е изпълни служебните си задължения по чл. 185 от ГПК приложим съгласно чл. 144 от АПК и да укаже на страните да представят заверен препис на български език от декларацията, а не да я изключва от доказателствата. Вярно е, че са налице доказателства относно факта, че на жалбоподателката са зачетени правата и, като и са издадени съответните документи от институциите в страната, но при наличието на спор по делото съдът е следвало в с оглед изпълнение на принципа на служебното начало чл. 9 от АПК и чл. 171, ал. 4 от АПК, да събере необходимите доказателства( относно произвела ли е действие подадената декларация за избиране на гражданство или не), да укаже на страните, че за някои обстоятелства не сочат доказателства, а не да приема този факт за безпорен при положение, че една от страните оспорва фактите. Ето защо основателен е и доводът на касатора за необоснованост на решението. Съдът не е изложил мотиви относно възражението на касатора за липсата на ИАА. Противно на твърдяното този въпрос не е обсъждан от ВАС, а с протоколното определение делото е изпратено по подсъдност с оглед издателя на акта. При постановяване на решението съдът е следвало обсъди първо именно това възражение предвид допустимостта на съдебното производство - какъв е характера на удостоверението по чл. 39 от ЗБГ, дали това е акт по чл. 21, ал 1 и чл. 21, ал. 3 от АПК и от тук да отговори дали писмото е с уведомителен характер или е ИАА с оглед последното изречение "че Димитрова не е [гражданство] ". Не е изяснен и въпросът на какво основание писмото, на което се позовава Димитрова е издадено от директор на дирекция. Липсват каквито и да било доказателства в първоинстанционното и касационното производство за делегиране на правомощия с оглед проверката на компетентността на административен орган. По изложените съображения съдът намира, че при постановяване на обжалваното решение са допуснати посочените в касационната жалба нарушения, поради което същото следва да бъде отменено и делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на съда.