Решение № 252 от 14.10.2013. г. на ВКС по гр. д. № 2296/2013 г.

Решение № 252 от 14.10.2013. г. на ВКС по гр. д. № 2296/2013 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Гълъбина Генчева Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. П. Д. срещу решение № 559 от 20.12.12 г. по гр. д. № 1249 на Великотърновския окръжен съд. С него е потвърдено решение № 778 от 31.05.12 г. по гр. д. № 5407/11 г. на Плевенския районен съд, с което е бил отхвърлен предявеният от Д. П. Д. срещу И. П. Ц. и Н. Х. Ц. иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване правото на собственост на ищцата върху 1/2 ид. част от сградите, построени в УПИ II-581 от кв. 29 по плана на [населено място], област П. и е оставен без разглеждане искът и за установяване на собствеността и върху 1/2 ид. част от дворното място. Жалбоподателката поддържа, че въззивният съд не е обсъдил всичките и доводи, не е мотивирал решението си и не е приложил презумпцията на чл. 92 ЗС, с което е нарушил материалния и процесуалния закон. Ответниците в производството И. П. Ц. и Н. Х. Ц. оспорват жалбата. Считат, че тя е неоснователна. Третите лица помагачи - И. П. Д., Б. А. М., "Р. " /България/ АД и Държавата, чрез министъра на финансите, не вземат становище по жалбата. С определение № 315 от 07.06.2013 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по въпроса дали при строителство в съсобствено дворно място възниква и съсобственост и върху построената в него сграда, ако не е опровергана презумпцията на приращението по чл. 92 ЗС. По поставения въпрос настоящият състав приема следното: С решение № 96 от 07.03.12 г. по гр. д. № 1148/10 г. на ВКС, I ГО е прието, че фактическото строителство не създава право на собственост, а собствеността на сградата следва собствеността върху терена - чл. 92 ЗС. Това решение е постановено при сходна фактическа обстановка, при която дворното място е било съсобствено, а строителството е извършено само от един от съсобствениците на земята. Прието е, че и сградата е съсобствена на основание чл. 92 ЗС. Решението е постановено в производство по чл. 290 ГПК, представлява задължителна практика на ВКС и следва да намери приложение и в настоящия случай. Презумпцията на чл. 92 ЗС се прилага както в случаите, при които дворното място е изключителна собственост на едно лице, така и в случаите, при които мястото е съсобствено. По съществото на касационната жалба: Установено е по делото, че с нотариален акт № 65, т. V, дело № 865/1987 г. на плевенски нотариус ищцата Д. П. Д. и брат и И. П. Д. са закупили дворно място от 770 кв. м., съставляващо парцел II-581 от кв. 29 по плана на [населено място], заедно с намиращите се в него едноетажна жилищна сграда с площ от 46 кв. м., лятна кухня и стопанска сграда. От заключението на вещото лице по делото се установява, че понастоящем в имота има нова двуетажна двуфамилна жилищна сграда със застроена площ от 114 кв. м., лятна кухня с площ от 28 кв. м., гараж от 22 кв. м. и стопанска постройка от 40 кв. м. Установено е също, че с постановление от 28.04.2009 г. по изп. д. № 20088160400156/2008 г. на ответника в настоящото производство И. П. Ц. е възложена 1/2 ид. част от УПИ II-581 от кв. 29 по плана на [населено място], заедно с цялата построена в него двуетажна жилищна сграда с площ от 72 кв. м. и помощни постройки, които не са уточнени по вид и площ. Този имот е бил изнесен на публична продан за дълг на И. П. Д. При тези данни въззивният съд е споделил изводите на първата инстанция, че искът за собственост на 1/2 ид. част от дворното място е процесуално недопустим, тъй като в тази част правата на ищцата не са оспорени от ответниците. По отношение на сградите в същото дворно място искът е отхвърлен по съображения, че ищцата не е доказала правата си. Било установено, че новата жилищна сграда в имота не е идентична с тази по нотариалния акт и за нея не е представен документ за собственост. Решението е постановено в нарушение на материалния закон. След като към 1987 г. съсобственици на дворното място са били ищцата Д. П. Д. и брат и И. П. Д., по силата на чл. 92 ЗС те се явяват съсобственици при равни дялове и на новопостроените сгради в това място. Презумпцията на чл. 92 ЗС не е опровергана и следва да бъде приложена от съда. Обстоятелството, че строителството на тези сгради е извършено само от единия съсобственик, с негови средства и труд, води единствено до облигационни отношения между съсобствениците, но не и до възникване на изключителна собственост само за И. Д. От друга страна, по силата на придобивната сделка за земята и на правилото на чл. 30, ал. 2 ЗС, ищцата е съсобственик не само на новопостроената жилищна сграда и помощни постройки, но и на 1/2 от съществуващите от 1987 г. сгради в процесното място. Няма данни между съсобствениците да е извършвана делба. Следователно, в изпълнителното производство, образувано за дълг на И. П. Д., съдебният изпълнител е следвало да изнесе на публична продан само 1/2 ид. част от всички сгради и 1/2 от дворното място, тъй като само това е била собствеността на длъжника И. Д. Това следва и от изричния текст на чл. 500 ГПК, който урежда правилото за провеждане на публична продан на съсобствен имот. Възлагателното постановление, от което черпят права ответникът И. Ц. и съпругата му Н. Ц., ги легитимира като собственици само на 1/2 ид. част от мястото и на 1/2 ид. част от сградите в него. За останалата 1/2 ид. част от сградите, която е собственост на ищцата Д. Д., възлагателното постановление няма транслативен ефект, тъй като се прилага правилото на чл. 496, ал. 2 ГПК - че от деня на постановлението за възлагане купувачът придобива всички права, които длъжникът е имал върху имота, както и правилото, че никой не може да прехвърли права, каквито не притежава. Без значение е и обстоятелството, че в изпълнителното производство Д. Д. не е заявила правата си върху 1/2 ид. част от сградите. Това тя може да стори и с иск за собственост, съгласно чл. 498, ал. 2 ГПК. Следва да се има предвид и това, че в изпълнителното производство е дадена оценка само на двуетажна сграда с площ от 72 кв. м., вместо на двуетажна сграда от 114 кв. м., каквато в действителност съществува. Неоснователно е възражението на ответниците, че съдът не може да основе своето решение на разпоредбата на чл. 92 ЗС, тъй като ищцата не се е позовала на тази разпоредба в исковата молба. Касае се до приложение на императивна правна норма, която съдът е длъжен да приложи служебно, при наличие на твърдения в исковата молба, че ищцата е собственик на основание придобивна сделка на 1/2 ид. част от дворно място и на 1/2 ид. част от построените в имота сгради и при данните по делото, че след закупуването на имота от съсобствениците старата жилищна сграда е съборена и на нейно място е построена нова двуетажна двуфамилна жилищна сграда. Като е приел, че ищцата не е собственик на 1/2 ид. част от процесните сгради, въззивният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено в тази част и спорът да се реши съобразно изводите на настоящата инстанция. По отношение на дворното място въззивното решение следва да бъде оставено в сила, тъй като действително липсва правен спор за мястото, а оттук - и правен интерес от провеждане на иск за собственост по отношение на него. С оглед изхода на делото, на жалбоподателката следва да бъдат присъдени разноските за всички инстанции. Общият размер на сторените разноски е 748 лв. Тъй като тя е предявила два иска, единият от които е оставен без разглеждане, а другият, за процесните сгради - уважен, разноските следва да бъдат присъдени съразмерно, като се изходи от съотношението на цените на двата иска. В този случай разноските по иска за собственост на 1/2 ид. част от процесните сгради е 503 лв., които следва да бъдат присъдени. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,