Решение № 8462 от 14.06.2011 г. на ВАС по адм. д. № 14356/2010 г.

Решение № 8462 от 14.06.2011 г. на ВАС по адм. д. № 14356/2010 г., I о., докладчик съдията Свилена Проданова Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК вр. с чл. 160, ал. 6 ДОПК. Образувано е по подадена касационна жалба от Директора на Дирекция "ОУИ" гр. Варна, против решението, постановено по адм. дело № 1451/2010 г. по описа на Варненски административен съд, само в частта, в която е отменен РА № 180900720/13.01.2010 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП гр. Русе, в частта, потвърдена с решение № 254/21.04.2010 г. на директора на Дирекция "ОУИ" гр. Варна при ЦУ на НАП, в частта, в която е отказано право на данъчен кредит за данъчен период м. 09.2006 г. в размер на 732,25 лв. по фактура № 24293/25.09.2006 г., ведно със съответните лихви за забава, признато е право на данъчен кредит по същата фактура и в тежест на Д "ОУИ" са присъдени разноски. В касационната жалба се релевират оплаквания за допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост-касационни основания за отмяна по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. Касаторът поддържа, че са налице всички законови предпоставки за издаване на РА и в частност за непризнаване на данъчен кредит по фактура № 24293/25.09.2006 г., тъй като фактурата не е отразена в отчетните регистри, в дневника за продажби и в СД на доставчика, т. е. липсва начисляване на ДДС. Счита се неотносимо решението на ЕСПЧ по делото "Булвес" АД срещу България поради неидентичност на фактическата обстановка и поради обстоятелството, че решението има действие единствено и само между страните, участвали по делото. Иска да се отмени решението в обжалваната му част и вместо него да се постанови друго, с което да се отхвърли изцяло жалбата срещу РА в потвърдената му по административен ред част. Претендират се и разноски. Ответникът по касационната жалба - "Меком" ООД гр. Русе - взема писмено становище за неоснователност на касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, Първо "А" отделение, след като прецени допустимостта на касационната жалба и наведените в нея отменителни касационни основания, съгласно чл. 218, ал. 1 от АПК, както и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218, ал. 2 от АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна на спора следното: Касационната жалба е допустима, подадена е от надлежна страна и в законоустановения срок. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: С обжалваното решение на Варненския административен съд е отменен РА № 180900720/13.01.2010 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП гр. Русе, в частта, потвърдена с решение № 254/21.04.2010 г. на директора на Дирекция "ОУИ" гр. Варна при ЦУ на НАП, в частта, в която е отказано право на данъчен кредит за данъчен период м. 09.2006 г. в размер на 732,25 лв. по фактура № 24293/25.09.2006 г., ведно със съответните лихви за забава. Съдът е приел, че РА в обжалваната си част за д. п. м. 09.2006 г. е незаконосъобразен и следва да бъде отменен. Приел е фактическата обстановка за безспорно изяснена и е направил следните фактически и правни изводи: "Меком" ООД е упражнило право на приспадане на данъчен кредит по фактура, включена от него в СД за м. септември 2006 г., която фактура е издадена от "Сафари-МХ Пл. Генчев". Фактурата съдържа всички необходими реквизити, вкл. и отделно посочване на ДДС в размер на 732,25 лв., издаден е касов бон. Цената на доставката, вкл. и ДДС са заплатени изцяло и в брой от жалбоподателя като получател на стоката /цигари/. Установено е и не е спорно, че доставката е реална. При извършена насрещна проверка на доставчика "Сафари-МХ Пл. Генчев" е установено, че същият не е отразил фактурата в дневника си за продажби, не е включил същата в СД. Съгласно чл. 55, ал. 1 и 6 ЗДДС /отм. в ред към м. 09.2006 г./ начисляването на данъка се дължи от доставчика като в случая не е налице начисляване на такова, тъй като липсват предпоставки за това - издаден е документ /фактура/, в който данъка е посочен, но не е отразен документа в отчетните регистри, в счетоводството като задължение към бюджета, както и в подадена справка-декларация. По аргумент на противното от разпоредбата на чл. 64, ал. 2, т. 2 ЗДДС (отм.) право на приспадане на данъчен кредит за получателя на доставката не е налице, когато не е изпълнено условието данъкът по облагаемата доставка да е начислен от доставчика. Липсата на всички кумулативно необходими законови изисквания за наличие на право на приспадане на данъчен кредит е основание за издаване на обжалвания РА и начисляване в тежест на ревизираното лице на задължението за ДДС и лихва. Фактическата обстановка е безспорна и е пълно установена от съда. Не е спорно, че в хода на ревизионното производство и при издаване на РА не са допуснати процесуални нарушения, актовете са издадени от компетентни органи, при липса на процесуални пречки за това. Не са спорни и приложимите материално-правни разпоредби, правилна е дадената правна квалификация. Видно е от изложените мотиви на първоинстанционния съд, че при подвеждане на установените факти към приложимите законови разпоредби на ЗДДС (отм.) съдът е приел, че ревизионните органи, действащи при обвързана компетентност, са издали акт, съответстващ на изискванията на ЗДДС, правилно са преценили, че не са налице условията за наличие на право на приспадане на данъчен кредит по фактура № 24293/25.09.2006г, поради бездействието на доставчика, който не е отразил същата в отчетните си регистри, в дневника за продажби за данъчния период и не е включил същата в справка-декларация по ДДС. Тези изводи на съда са правилни и не са предмет на касационно оплакване. Първоинстанционният съд обаче, е изследвал законосъобразността на обжалвания пред него РА не само с оглед изискванията на специалния закон ЗДДС (отм.), но предвид и съответствието му с международните договори, действащи към релевантния момент - данъчния период, за който е ползван данъчен кредит /09.2006 г./, които договори са надлежно ратифицирани от РБ и обнародвани. Съгласно чл. 5, ал. 4 КРБ те са част от вътрешното право на страната и имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат. Такъв международен договор е Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи /КЗПЧОС/, ратифицирана със закон, приет от НС на 31 юли 1992 г. - ДВ, бр. 66 от 14.08.1992 г., обн., ДВ, бр. 80 от 2.10.1992 г., в сила от 7.09.1992 г. Първоинстанционният съд е установил противоречие между разпоредбите на чл. 64, ал. 2, т. 2 вр. с чл. 55, ал. 6 ЗДДС (отм.) и принципа за защита на правото на собственост, уреден в чл. 1 към Допълнителен протокол към Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи - "всяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своята собственост. Никой не може да бъде лишен от своята собственост освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право. Преходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито счетат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на собствеността в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби". Приел е, че с обжалвания РА е нарушен пряко чл. 1 от протокола, поради което и предвид приложимостта на международния акт с предимство пред вътрешното законодателство, констатира незаконосъобразност на обжалвания пред него РА, поради което го отменя. Първоинстанционният съд се е позовал на решение на Европейския съд по правата на човека /ЕСПЧ, за краткост - "Съда"/ от 22.01.2009 г. по делото "Булвес" АД срещу България, предвид идентичност на казусите и с оглед разпоредбата на чл. 46 КЗПЧОС относно изпълнение на решенията на Съда. Според касатора решението е материално незаконосъобразно и необосновано. Касаторът се позовава на разпоредбите на ЗДДС (отм.), като счита, че данъчните органи действат в условията на обвързана компетентност и са длъжни да откажат правото на приспадане на данъчен кредит, когато ДДС не се явява начислен от доставчика, дори без да е налице знание или отношение за това от страна на платеца на ДДС. От друга страна намира решението на Съда по дело "Булвес" АД срещу България за неприложимо предвид различната фактическа обстановка по двата казуса и предвид липсата на разпоредба, задължаваща прилагане на решението по казуси, различни от този, по който е постановено, т. е. счита че решението на Съда има действие само между страните по него. Касационният съд, в настоящия състав, приема, че фактическата обстановка е безспорна и правилно установена. При установените данни и с оглед разпоредбите на приложимия ЗДДС (отм.) не е налице право на приспадане на данъчен кредит в случай, че доставчикът не е отразил счетоводно издадената фактура, не е включил същата в дневника за продажби и СД, както е в процесния случай. Тези законови текстове и приложението им в процесния случай, по отношение на фактура № 24293/25.09.2006 г., издадена от доставчика "Сафари-МХ Пл. Генчев", са в противоречие с принципа, уреден в чл. 1 от допълнителния протокол на КЗПЧОС относно защитата на собствеността. В тази връзка не следва да се преповтарят мотивите и съображенията, наведени от ЕСПЧ в решенията от 22.01.2009 г. и 18.06.2010 г., съответно по дела "Булвес" АД срещу България и "Център за подпомагане на бизнеса" срещу България. Настоящият касационен състав приема за меродавни принципните мотиви на тези две решения, предвид съпоставимостта на казусите с настоящия. В тази връзка отбелязва обаче, че тези две решения нямат пряко действие, разпоредбата на чл. 46 КЗПЧОС е неприложима в случая, тъй като решенията на Съда имат действие само за участвалите в производствата страни и са задължителни за изпълнение от държавата, която е страна по тях, но това изпълнение касае само конкретното дело. Фактическата обстановка по двете дела е сходна с тази по настоящото, с изключение на обстоятелство, че по казуса на "Булвес" АД е било налице плащане към бюджета на ДДС и начисляване на ДДС, но със закъснение. Както се посочва в мотивите по другото дело "Център за подпомагане на бизнеса" срещу България - това обстоятелство се оказва без значение. Нарушение на чл. 1 от протокола е налице тогава, когато се установи, че е нарушен справедливият баланс между нуждите на общия интерес във връзка с установената от държавата мярка за гарантиране на плащане на данъци и основните права на отделното лице, вкл. и правото на "мирно ползване на собственост", когато е нарушена пропорционалността между използваните средства и търсените цели. При установена фактическа обстановка - изпълнение от страна на ревизираното лице, получател по доставката и платец на ДДС на всички негови задължения по отношение на отчитане на ДДС, - невъзможност на получателя да осигури изпълнение за отчитане на ДДС от страна на доставчика му - липса на данни за измама на системата за облагане на ДДС, за която получателя да знае или да има начин да знае, от една страна, а от друга страна - отказ за приспадане на данъчен кредит и определяне на задължение за плащане на ддс и лихви в ревизионен акт, т. е. до задължение за заплащане на ДДС за втори път, заедно с лихва, според Съда, следва извода, че е нарушен справедливия баланс, който следва да съществува между нуждите на общия интерес и изискванията за защита на правото на собственост. Тази последица представлява нарушение на чл. 1 от протокола. Спрямо установената по настоящото дело фактическа обстановка горните изводи са изцяло приложими. Ето защо и в съответствие с установената практика на ЕСПЧ, настоящият касационен състав също приема, че в процесния случай, с издаване на обжалвания РА, в обжалваната му по съдебен ред част, се нарушава чл. 1 от допълнителния протокол към ЕКЗПЧОС. С оглед разпоредбата на чл. 5, ал. 4 КРБ не се прилагат противоречащите му текстове на ЗДДС. Обжалваният ревизионен акт се явява издаден в нарушение на приложим с предимство пред вътрешното законодателство международен акт, като такъв е незаконосъобразен и оттам подлежащ на отмяна. Налице е реално осъществена облагаема доставка, по която се дължи данъчен кредит. В този смисъл са и мотивите на обжалваното решение, които, с направените по-горе корекции, се възприемат от настоящата инстанция. Обжалваното съдебно решение е законосъобразно като краен акт. Като е отменил ревизионния акт в частта му, в която е отказан данъчен кредит за м. септември 2006 г., административният съд е постановил правилно решение, което следва да се остави в сила. Предвид неоснователността на подадената касационна жалба и представените доказателства за реално направени разноски от ответника по касационната жалба, както и на основание чл. 143, ал. 3 АПК вр. с чл. 228 АПК, в тежест на бюджета на органа-жалбоподател следва да се присъдят разноските на ответната страна в размер на 300 лв. Водим от горното и на основание чл. 222, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, първо "А" отделение,