Решение № 298 от 9.01.2019 г. на ВАС по адм. д. № 6542/2017 г.

Решение № 298 от 9.01.2019 г. на ВАС по адм. д. № 6542/2017 г., VII о., докладчик председателят Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс.

Образувано е по касационна жалба на А. Ц., съдебен адрес [населено място], [улица], ет. [номер], ап. [номер] срещу Решение № 2180 от 03.04.2017 г. на Административен съд, С. град, постановено по административно дело № 12660/2016 г.

С обжалваното решение съдът отхвърля жалбата на г-н Цолов срещу принудителна административна мярка по чл. 171, т. 5, б. "б" от Закона за движението по пътищата приложена от старши полицай в сектор "Общинска полиция" на Столичната дирекция на вътрешните работи на 08.12.2016 г. по отношение на моторно превозно средство – лек автомобил марка "Пежо", модел "206", регистрационен [рег. номер на МПС].

І. С. на страните:

1. Касационният жалбоподател – А. Ц., счита обжалваното решение за неправилно, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и в нарушение на материалния закон – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК.

Съдът е изградил изводите си само на база на снимковия материал като по делото няма събрани гласни доказателства. Не е отчел, че от снимковия материал е видно, че паркираният автомобил не пречи на другите участници в движението, както и че в участъка няма знак, предупреждаващ за принудително преместване на неправилно паркираните автомобили. Съдът не е установил допуснати в хода на административното производство съществени нарушения на административнопроизводствените правила. По делото няма доказателства за уведомяване на районното управление на Министерството на вътрешните работи.

Сочи, че разпореждането за преместване, с оглед на докладната записка, е за извършено нарушение на чл. 98, ал. 1 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП). Това нарушение е съставомерно по чл. 180, ал. 1, т. 1, респективно по чл. 183, ал. 2, т. 1 ЗДвП и се санкционира с административно наказание "глоба", а не с репатриране.

Счита приложената мярка прекалено тежка, поради което и несъобразена с принципа на съразмерност по чл. 6, ал. 1 АПК.

Моли съда да отмени обжалваното решение. Претендира направените по делото разноски. Касаторът се представлява от адв. Г. Н., Софийска адвокатска колегия.

1. Ответникът по касационната жалба – старши полицай в сектор "Общинска полиция", група "Охрана на обществения ред, масови мероприятия и съдействие на "Център за градска мобилност" ЕАД в Столичната дирекция на вътрешните работи, счита същата за неоснователна. Обжалваното решение е правилно, а изводите на съда – обосновани. Съдът правилно приема, въз основа на доказателствата по делото, че паркираният автомобил е в нарушение на чл. 98, ал. 1, т. 6 ЗДвП и чл. 45, ал. 6 от Наредбата за организация на движението на територията на Столична община (Наредбата), като създава опасност за движението.

Моли съда да остави в сила обжалваното решение. Претендира направените по делото разноски. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Ответникът се представлява от юрисконсулт Т. С..

1. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Съдът правилно е установил, че са налице материалноправните предпоставки за прилагане на принудителната мяра по чл. 171, т. 5, б. "б" ЗДвП.

ІІ. По допустимостта на касационната жалба:

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.

ІІІ. Фактите по делото:

За да постанови обжалваното решение съдът приема от фактическа страна, че:

1. На 08.12.2016 г. около 16, 40 часа лек автомобил марка "Пежо", модел "206", с регистрационен [рег. номер на МПС], управляван от А. Ц., е бил паркиран в гр. С., на кръстовището на [улица] и локалното платно на [улица].

1. На 08.12.2016 г. в 16, 40 часа старши полицай в сектор "Общинска полиция", група "Охрана на обществения ред, масови мероприятия и съдействие на "Център за градска мобилност" ЕАД в Столичната дирекция на вътрешните работи разпорежда прилагането на принудителна административна мярка "преместване на паркирано пътно превозно средство без знанието на собственика". Прилагането на мярката е отразено в нарочен протокол, в който е посочено изготвянето на осем снимки. В протокола органът е посочил, че автомобилът е нарушил Закона за движението по пътищата.

1. В хода на съдебното производство ответникът и трето по делото лице – "Център за градска мобилност" ЕАД, са представили:

а) Заповед №СО15-РД-09-05-432 от 29.07.2015 на кмета на Столична община за одобряване на ред и условия за принудително преместване на неправилно паркирани пътни превозни средства;

б) Решение № 73 от 17.12.2015 г. на Столичния общински съвет за определяне на цена за принудително преместване на пътно превозно средство;

в) осем броя снимки на процесния автомобил;

г) протоколи на екипите за принудително преместване от 08.12.2016 г.;

д) Заповед № 513 з-2812 от 11.04.2016 г. на директора на Столичната дирекция на вътрешните работи за назначаване на длъжност на старши полицая приложилия принудителната мярка;

е) Заповед №СО15-РД-09-407 от 16.03.2015 г. на кмета на Столична община за определяне на звено "Общинска полиция" за осъществяващо функциите по чл. 167, ал. 2 ЗДвП;

ж) докладни записки от 09.12.2016 г.

ІV. Първоинстанционното съдебно решение:

Въз основа на така установените факти съдът приема от правна страна, че оспорената принудителна административна мярка е приложена от компетентен орган, при спазване на административнопроцесуалните правила и правилно приложение на материалния закон. Съдът приема, че от снимковия материал е видно паркирането на автомобила в нарушение на чл. 98, ал. 1, т. 6 ЗДвП и чл. 45, ал. 6 от Наредбата. Така паркираният автомобил създава опасност за движението, тъй като закрива видимостта на другите превозни средства. Автомобилът е и пречка за движението на другите участници в движението – пешеходците, тъй като почти напълно затваря достъпа от тротоара към улицата. От снимковия материал е видно, че паркирането е на по-малко от законово установените пет метра от кръстовище.

Въз основа на горното съдът прави извод за законосъобразност на оспорената мярка и отхвърля жалбата.

Изводът на съда е правилен.

V. По съществото на спора:

Касаторът счита обжалваното решение за неправилно, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и в нарушение на материалния закон.

Доводите, които касаторът излага в подкрепа на порока съществено нарушение на съдопроизводствените правила са единствено във връзка със събраните по делото доказателства. Касаторът твърди, че съдът не е събрал гласни доказателства, а обосновал изводите си единствено на основата на приложения по делото снимков материал.

Видно от доказателствата по делото касаторът нито в жалбата, с която е сезирал съда, нито в хода на съдебното производство, в т. ч. в съдебното заседание, в което съдът е приключил съдебното дирене и на което е присъствал лично, не е поискал събирането на гласни доказателства. Напротив, изрично е декларирал, че няма доказателствени искания и няма да сочи доказателства. С оглед на тази изрична декларация на касатора в съдебно заседание и при преценка, че по делото са налични достатъчно писмени доказателства, които съдът, видно от доказателствата по делото е събрал служебно, не е налице каквато и да било индиция, че по делото не са били събрани релевантни доказателства.

С оглед на това довода на касатора за допуснато от съда съществено нарушение на съдопроизводствените правила е неоснователен.

Доводите на касатора досежно противоречието на обжалваното решение с материалния закон са свързани с преценката на съда за наличие на предпоставките на чл. 171, т. 5, б. "б" ЗДвП.

Разпоредбата на чл. 171, т. 5, б. "б" ЗДвП съдържа три различни хипотези, при които е допустимо прилагането на мярката: 1) паркиране в нарушение на правилата за движение на места, обозначени с неподвижен пътен знак, който предупреждава за принудително преместване на паркирано превозно средство; 2) паркиране по начин, който създава опасност за другите участници в движението и 3) паркиране по начин, който прави невъзможно преминаването на другите участници в движението.

Видно от доказателствата по делото в случая безспорно не е налице първата хипотеза. На представения по делото снимков материал не се установява наличие на неподвижен пътен знак, който предупреждава за принудително преместване на паркирано превозно средство, а и органът не твърди наличието на тази хипотеза. С оглед на това доводите на касатора за неправилна преценка на съда на този факт са неоснователни. Съдът не е приел в мотивите си, че е налице първата хипотеза на чл. 171, т. 5, б. "б" ЗДвП.

Спорът по делото е налице ли са предпоставките за приложимост на втората и/или третата хипотези. Тъй като принудителната мярка по чл. 171, т. 5, б. "б" ЗДвП се прилага чрез устно постановяване нейните мотиви следва да бъдат изведени от фактите, предхождащи и/или съпътстващи прилагането й. Законодателят не е ограничил доказателствените средства за доказването на релевантните факти с оглед на разпоредбата на 39, ал. 1 и 2 АПК. Поради това съставеният от органа снимков материал е годно доказателствено средство за доказване на фактическите основания на органа.

От приложения по делото снимков материал е видно, че процесният автомобил е паркиран на много по-малко от пет метра от кръстовище – близо една трета от автомобила се намира зад знак Д4 "Еднопосочно движение сред знака", който знак, съгласно чл. 55, ал. 2 от Правилника за прилагане на Закона за движението по пътищата (ППЗДвП) се поставя в началото на пътя, тъй като действието му е до следващото кръстовище, като автомобилът почти е изравнен с края на тротоара на перпендикулярната улица – локалното платно на [улица].

Само този факт е достатъчен, за да се установи, че процесното моторно превозно средство е спряло в недопустима близост до кръстовище. Паркирането на по-малко от пет метра от кръстовище само по себе си е нарушение на чл. 98, ал. 1, т. 6 ЗДвП, а и на идентичната по съдържание разпоредба на чл. 45, ал. 6 от Наредбата, но релевантното в случая е, че то обективно създава опасност и то много сериозна за останалите участници в движението, което е видно и на снимковия материал. Намиращият се на тротоара пешеходец, за да премине пътното платно трябва да пресече не по дължината на [улица], а през кръстовището, което обективно създава опасност за него. Наред с това, както приема и съдът, разположението на паркирания автомобил е такова, че обективно значително намалява видимостта на водачите идващи по локалното платно на [улица]. При оценката на създадената от паркирания автомобил опасност за останалите участници в движението следва да се отчете и ноторния факт, видим и от снимковия материал, че локалното платно на [улица]свършва именно на кръстовището с [улица]и единствената посока на движение е по [улица]. Десният тротоар на [улица] видимо е не повече от метър, а локалното платно на [улица] е перпендикулярно на [улица]. Това значи, че обективно радиусът на завоя е твърде малък, при което всеки обект, намиращ се на по-малко от пет метра от кръстовището обективно създава опасност за другите участници в движението, тъй като значително намалява видимостта и възможността им за маневра.

Съдът, като е установил горните факти, правилно ги е подвел под фактическия състав на чл. 171, т. 5, б. "б" ЗДвП. С оглед на това доводите на касатора за нарушение на материалния закон са неоснователни.

Що се отнася до доводите му свързани със съставомерността на нарушението на чл. 98, ал. 1, т. 6 ЗДвП за административното наказание по чл. 180, ал. 1, т. 1 и чл. 183, ал. 2, т. 1 ЗДвП следва да се посочи, че те са неотносими към предмета на спора, тъй като касаят административно наказание за извършеното административно нарушение и нямат отношение към принудителната административна мярка. Дали на касатора компетентните органи ще съставят акт за установяване на административно нарушение и ще му наложат административно наказание за допуснатото нарушение на чл. 98, ал. 1, т. 6 ЗДвП на основание сочените от него разпоредби, е ирелевантно за законосъобразността на оспорената принудителна административна мярка. Държавната принуда, осъществявана чрез принудителните административни мерки и чрез административните наказания е различна по своите предпоставки и цели, като налагането на административно наказание не е предпоставка за прилагане на принудителната мярка нито е изключващо прилагането на мярката обстоятелство.

По отношение на довода на касатора за нарушение на принципа на пропорционалност с приложената му мярка следва да се посочи, че процесната принудителна мярка действително е сериозно въздействие върху личната собственост, която Конституцията защитава, но законодателят е преценил, че ценностите, които се защитават чрез нея – живота, здравето и безопасността на участниците в пътното движение, са такива, че правят въздействието върху собствеността необходимо и допустимо като гаранция за пропорционалността са изключително ограничените хипотези, при които принудителната мярка е приложима.

Видно от изложеното обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила.

С оглед на изхода от спора, направено от ответника искане и на основание чл. 143, ал. 4 АПК и Тълкувателно решение № 3 от 13.05.2010 г. на Върховния административен съд по тълкувателно дело № 5/2009 г. съдът следва да осъди касатора да заплати на Столичната дирекция на вътрешните работи – юридическото лице, в чиято структура се намира органът – ответник, направените по делото разноски. Същите, видно от доказателствата по делото са за юрисконсултско възнаграждение. Размерът на същото съдът определя на основание чл. 78, ал. 8 от Гражданския процесуален кодекс във вр. с чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ на 100, 00 лв.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд