Решение № 4560 от 27.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 2864/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационна жалба на „Интуишън Студио“ ЕООД, чрез процесуалния си представител адв. Жеков, против Решение № 1452 от 13.01.2026г., постановено по адм. дело № 11199/2025г. по описа на Административен съд-София-град, с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу Ревизионен акт № Р-22221522000861-091-001/27.09.2022 г., издаден от органи по приходите, потвърден с Решение № 1996 от 19.12.2022 г. на директора на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика” при ЦУ на НАП. Касаторът инвокира оплаквания, че решението на АССГ е неправилно поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, както и е необосновано- отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Оспорва извода на първоинстанционния съд, че в полза на ревизираното дружество не е възникнало право на приспадане на данъчен кредит по получените доставки на услуги, съобразно тяхната реализация и документиране. Твърди се неправилно приложение на материалния закон и необоснованост, основно свързани с това, че административният съд е приел, че от събраните по делото доказателства не се установява реалност на доставките на процесните доставчици. Излага подробни доводи в подкрепа на твърденията си. Моли съдът да отмени обжалваното решение и вместо него да постанови друго такова, с което да отмени оспорения ревизионен акт. Претендира присъждане на разноски. Ответникът - Директор на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" София при ЦУ на НАП чрез процесуалния си представител юрк. Аврамова, в съдебно заседание, оспорва касационната жалба. Претендира разноски. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Осмо отделение счита, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима, но разгледана по същество, е неоснователна поради следните съображения: Делото е във фаза на втора касация. С решение № 10182 от 22.10.2025г., постановено по адм. дело № 10001/2024г. по описа на Върховен административен съд, е отменено Решение № 13943/06.08.2024г., постановено по адм. дело № 1309/2023г. по описа на Административен съд - София град и делото е върнато за разглеждане от друг състав. Посочено е, че въпросът относно валидността на ревизионния акт, издаден в резултат на ревизия, възложена от орган по приходите - служител на една териториална дирекция на Националната агенция за приходите, определен със заповед по чл. 112, ал. 2, т. 1 ДОПК на директора на друга териториална дирекция на Националната агенция за приходите въз основа на заповеди по чл. 12, ал. 6, изречение първо ДОПК и чл. 10, ал. 9 от Закона за Националната агенция за приходите, по отношение на лице, за което съгласно правилата на чл. 8 ДОПК компетентни са органите на втората (другата) териториална дирекция, е разрешен с решение, постановено по тълкувателно дело № 2/2024г. на Върховния административен съд - Общо събрание на Първа и Втора колегия. Прието е, че оспореният акт в ревизионно производство, образувано по възлагане от орган по приходите от териториална дирекция различна от компетентната по чл. 8 ДОПК, който е определен със заповед по чл. 112, ал. 2, т. 1 ДОПК на териториалния директор на компетентната дирекция и е в субективните предели на заповеди по чл. 10, ал. 9 ЗНАП и чл. 12, ал. 6 ДОПК, е валиден. Дадени са задължителни указания на решаващия състав да изложи мотиви по останалите критерии за законосъобразност на ревизионния акт съгласно чл. 160, ал. 2 ДОПК. С обжалваното решение АССГ е отхвърлил жалбата на „Интуишън Студио“ ЕООД срещу Ревизионен акт № Р-22221522000861-091-001/27.09.2022 г., издаден от органи по приходите, потвърден с Решение № 1996 от 19.12.2022 г. на директора на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика” при ЦУ на НАП, с който в тежест на дружеството са установени допълнително задължения за внасяне общо в размер на 176 600,44 лв., в т.ч. за ДДС в размер на 87 986,25 лв. и лихви върху тях в размер на 31 728,35 лв., и за корпоративен данък общо в размер на 42 023,57 лв. и лихви в размер на 14 862,27 лв. За да отхвърли жалбата на дружеството, първоинстанционният съд е приел, че оспореният РА е издаден от компетентен орган, в законоустановената форма и при липса на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. При преценката на неговата обоснованост и материална законосъобразност, решаващият състав е анализирал приобщените в хода на ревизията доказателства и установената въз основа на тях от органите по приходите фактическа обстановка. Счел е, че по отношение на спорните фактури, издадени от „КАМА СОФТ“ ЕООД, „БГ ОФИС“ ЕООД, „БГЕВРО ЕКСПЕРТ“ ЕООД, „БГОФИС ЕКСПЕРТ“ ЕООД, „АУДАКС-КЕК БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, „ФОНИКС“ ЕООД, не са осъществени реални доставки на услуги по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗДДС, поради което не възниква право на приспадане на данъчен кредит за РЛ като получател по фактурите. Според решаващия състав не са ангажирани доказателства за извършване на рекламните услуги, за чието изпълнение естеството им предвижда обективиране на носител – електронен, материален. Липсват и доказателства за последваща реализация на твърдяното извършване на услугите. Съдът също така е приел за правилни и законосъобразни извършените преобразувания на данъчния финансов резултат с РА за 2016г.- 2020г, потвърдени от решаващия орган. Решението е валидно, допустимо и правилно. Данъчен кредит е отказан по фактури, издадени от „КАМА СОФТ“ ЕООД, „БГ ОФИС“ ЕООД, „БГЕВРО ЕКСПЕРТ“ ЕООД, „БГОФИС ЕКСПЕРТ“ ЕООД, „АУДАКС-КЕК БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, „ФОНИКС“ ЕООД, с предмет доставка на услуги „сценарий, криейтив на рекламни кампании“ и др. Правото на приспадане на данъчен кредит възниква само при реално извършени доставки и при несъмнени доказателства за извършване на доставки, в случая за извършване на фактурираните услуги от лицето, посочено като издател на фактурата. Само при наличие на доставки е налице данъчно събитие, съответно и при изпълнението на условията по чл. 71 ЗДДС, е налице правомерно начисляване на ДДС и съответно основание за право на данъчен кредит. В случая този релевантен факт не е установен като доказателствената тежест за установяване на релевантните обстоятелства от РЛ, което претендира, че в негова полза е възникнало субективното материално право на приспадане на данъчен кредит. Вярно е посочено в обжалваното решение, че услугите не могат да бъдат приети за реално осъществени, понеже освен процесните фактури за съответните услуги и приемо-предавателни протоколи, липсват договори, анекси и споразумения във връзка с осъществяваната дейност, съпътстващи документи към описаните фактури, заявки, оферти, приемо-предавателни протоколи, калкулационни сметки и други документи как е формирана стойността на услугите, кореспонденция между РЛ и доставчиците, свързана с изпълнението на услугата (имейли, задания, одобрения на концепции и др.), транспортни документи, пътни листи. Не са установени конкретни материали, резултати от рекламната дейност (напр. рекламни визии, банери, копия на публикации, отчети за реализирани кампании, снимки, видеа, копия на креативни продукти и др.) Не са ангажирани доказателства за публичното реализиране на рекламната кампания (напр. медийни отчети, публикации, свидетелски показания, договори с трети лица, които са участвали в разпространението на рекламата и др.) По отношение на фактурите не е достатъчно индивидуализиран предмета им, доколкото не става ясно за каква рекламна кампания и за какво събитие са съставени. Този извод се подкрепя и от кредитираното по делото експертно заключение по съдебно-счетоводната експертиза и допълнението към нея, че не е изпълнено условието за документална обоснованост на стопанските операции като изискване на чл. 3, ал. 3 от ЗСч и чл. 10 от ЗКПО. На следващо място е установено с категоричност, че „полученото“ по доставките не е документално вложено в последващи облагаеми доставки след изследване на материалите по делото. В процесния случай от събраните по делото доказателства не може да се направи категоричен и обоснован извод за фактическо извършване на услугата, за която са издадени фактурите, по които се иска признаване на данъчен кредит. Като е достигнал до същите изводи първоинстанционният съд е постановил обоснован и законосъобразен акт, който следва да бъде потвърден в частта по ЗДДС. Досежно частта на РА по ЗКПО правилно е прието, че за данъчни цели признаването на разходи се основава на документалната им обоснованост. Съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗКПО счетоводен разход се признава за данъчни цели, когато е документално обоснован чрез първичен счетоводен документ по смисъла на Закона за счетоводството, отразяващ вярно стопанската операция. Разпоредбата на чл. 26, т. 2 от ЗКПО гласи, че не се признават за данъчни цели разходи, които не са документално обосновани по смисъла на този закон. Начисляването на разход не се свързва единствено с наличието на фактури, а следва да са налице реално осъществени доставки, отразяващи вярно и точно събитията в съответствие с критериите за признаването на разход. Съдът намира за обосновано и законосъобразно решението на АССГ, с което са потвърдени изводите на приходните органи относно размера на данъчната основа във връзка с размера на признатите разходи и извършените преобразувания на финансовите резултати за облагане с корпоративен данък за 2016г., 2017г., 2018г., 2019г. и 2020г. По горните съображения касационният съд намира, че обжалваното решение в своята цялост е валиден, законосъобразен и обоснован съдебен акт. Не са налице касационните оплаквания, наведени от касатора. Не се установяват пороци на решението при прилагане на материалния закон. Обжалваното решение на Административен съд-София-град е правилно и като такова следва да се остави в сила. Изложените мотиви, подкрепящи горните изводи се споделят от настоящия касационен състав, поради което не следва да бъдат преповтаряни и на основание чл. 221, ал. 2, изр. последно АПК, съдът препраща към тях. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение,