Решение № 6348 от 25.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 9245/2018 г.

Решение № 6348 от 25.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 9245/2018 г., III о., докладчик председателят Ваня Пунева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), в редакцията на разпоредбите преди изменението, публ. в ДВ бр. 77 от 2018 г., в сила от 1.01.2019 г.), във вр. с пар. 149, ал. 1 от Преходните и заключителни разпоредби към Закона за изменение и допълнение на АПК, публ. в ДВ бр. 77 от 2018 г., в сила от 01.01.2019 г. Образувано е по подадена касационна жалба от Областната дирекция на МВР - Русе, чрез упълномощен юрисконсулт срещу Решение № 25 от 28.06.2018 г., постановено по адм. д. № 281/2018 г. по описа на Административен съд – Русе. С него е осъдена ОД на МВР - Русе да заплати на М. Михов сума в размер на 300,00 лв., представляваща обезщетение за причинените му имуществени вреди, изразяващи се в заплатени съдебни разноски за адвокатско възнаграждение в съдебното производство по обжалване на отмененото Наказателно постановление № 17-1085-002269 от 13.10.2017 г., издадено от началник сектор "Пътна полиция ", ведно със законната лихва върху сумата, считано от 31.05.2018 г. датата на предявяване на иска до окончателното й изплащане. Наред с това, ОДМВР е осъдена да заплати на настоящия ответник по касация сума в размер на 310,00 лв. за направените по делото разноски. В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно поради постановяването му в нарушение на материалния закон – касационно основание по чл. 209, т. 3 АПК. Решението се обжалва частично в частта относно присъждането на законна лихва върху размера на обезщетението, от датата на предявяване на иска - 31.05.2018 г. Излагат се подробни съображения по същество на спора. Поддържа се становище, че присъждането на лихва върху платеното от Михов адвокатско възнаграждение е неправилно. Твърди се също така, че отговорността за разноски е акцесорна, обективна и безвиновна и обхваща само действително направените в съдебното производство разноски, които следва да се възстановят на страната без лихва. По правило не се дължи лихва върху разноските, които се присъждат във всички съдебни производства и такива не следва да се присъждат и по ЗОДОВ. Иска се отмяна на решението в тази му част и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът – М. Михов, чрез упълномощен адвокат, оспорва касационната жалба по аргументи, изложени в представен по делото писмен отговор и писмена защита. Твърди, че в случая не се касае до присъждане на разноски, а за исково производство развило се по реда на чл. 203 от АПК във вр. с чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за обезщетение в резултат на незаконосъобразна административнонаказателна дейност. Неизпълнението на задължението за изплащане на дължимото обезщетение в срок, поражда отговорност забавено изпълнение т. е присъждане на дължимата лихва. Моли обжалваното съдебно решение да бъде оставено в сила. В съдебното заседание пред настоящия съд ответникът по касация не се представлява. В писмено становище подадено чрез адвокат Велев счита касационната жалба за неоснователна. Представителят на Върховната административна прокуратура дава подробно мотивирано заключение за основателност на касационната жалба и неправилност на съдебното решение в обжалваната му част относно присъдената лихва считано от 31.0.2018 г. Поддържа доводи, че не следва да се присъждат лихви върху обезщетението за вреди представляващи заплатени разноски за адвокатска защита в производството по отмяна на НП. Отговорността за разноски е обективна и безвиновна и лихви не се дължат. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, за която обжалваното решение е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Административен съд - Русе е разгледал предявения от настоящия ответник по касация иск срещу ОДМВР - Русе, с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, с който е поискано да му бъде заплатено обезщетение в размер на 300,00 лв. за претърпени имуществени вреди във връзка с водене на нахд № 2213 по описа на Районен съд – Русе за 2017 г. за отмяна на НП № 17-1085-002269 от 13.10.2017 г., издадено от началник сектор "Пътна полиция " при ОДМВР, ведно със законната лихва върху обезщетението, считано от 31.05.2018 г. до окончателно му изплащане. Претендирани са и разноските по воденето на делото пред административния съд по реда на ЗОДОВ в размер на 310.00 лева. Със съдебното решение предмет на касационната проверка, ответника е осъден да заплати обезщетение за имуществени вреди в размер на 300.00 (триста ) лева ведно с дължимата законна лихва от датата на предявяване на иска и разноски в размер на 310.00 лева за производството по ЗОДОВ. Решението е валидно, допустимо и правилно. Спор относно установеното от фактическа страна по делото няма. Спорът е свързан с присъждането на законната лихва върху размера на обезщетението. Правилно първоинстанционния съд е формирал извод за допустимост на иска за вреди и, установявайки правно-релевантните факти, е приел, че с влязло в сила решение № 52/25.01.2018 г. по АНД № 2213/2017 г. на Районен съд – Русе е отменено като незаконосъобразно наказателно постановление № 17-1085-002269/13.10.2017 г. на Началник сектор при ОДМВР – Русе, с което на ищеца М. Михов е била наложена глоба. Обосновани и в съответствие с доказателствата по делото са и изводите на съда за основателност на иска за имуществени вреди. Разходът за адвокатско възнаграждение за защита пред съд, направен по повод обжалването на санкционен административен акт, може да се определи, като вреда от административна дейност, подлежаща на обезщетяване. Реализацията на правото на защита в административно-наказателния процес от ищеца като административно-наказано лице е единствения начин да бъде отменен незаконосъобразен санкционен акт. Без реализацията на това право и свързаните с това необходими разноски, не е възможно постигането на благоприятен резултат, доколкото само сезирането от лице с правен интерес на съда води до образуване на дело или в по-общ смисъл до съдебен контрол за законосъобразност на съответния санкционен акт. Без извършването на тези разноски за адвокатска защита ищецът нямаше да постигне легитимен правен резултат – отмяна на незаконосъобразния санкционен акт. Налице е пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт и настъпилата за лицето вреда, поради което и ответникът следва да заплати на ищеца обезщетение за причинените му имуществени вреди в резултат от незаконосъобразно издаденото НП. Правилно съдът е приел, че от издаването на незаконосъобразното НП, за ищеца са настъпили претендираните имуществени вреди и искът е доказан по основание и размер. От правна страна съдът е изложил подробни съображения относно наличието на всички предпоставки за ангажиране отговорността на ОДМВР по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, като предвид установеното от фактическа страна се е позовал също така на Тълкувателно постановление № 2/2014 г. от 19.05.2015 г., постановено по тълк. д. № 2 по описа на Върховния касационен съд за 2014 г. от Общото събрание на Гражданска колегия на този съд и Първа и Втора колегия на Върховния административен съд и на Тълкувателно решение № 1 от 15.03.2017 г., постановено по тълк. д. № 2/2016 г. на Върховния административен съд. С Тълкувателно решение № 1 от 15.03.2017 г. на Общото събрание на съдиите от Първа и Втора колегия на Върховния административен съд, постановено по тълкувателно дело № 2 по описа на този съд за 2016 г. е прието, че при предявени пред административните съдилища искове по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за имуществени вреди от незаконосъобразни наказателни постановления, изплатените адвокатски възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им представляват пряка и непосредствена последица по смисъла на чл. 4 от този закон. Като е приел по същество еднозначно с цитираното тълкувателно решение наличието на причинени вреди, първоинстанционният съд е постановил обжалваното решение в съответствие с материалния закон. В мотивите към решението липсва е извод за дължимост на претендираната лихва върху сумата на обезщетението считано от датата на предявяване на иска - 31.05.2018 г., но такава е присъдена, така както е поискана с исковата молба. Повдигнатите в касационната жалба възражения, са свързани с твърдението за неправилно приложение на материалния закон от състава на АС – Русе относно присъждане на дължимата лихва. Доводи, че разноските не са лихвоносно задължение и, че лихви не се дължат върху разноски, които се присъжда в съдебните производства не се споделят от настоящата съдебна инстанция. Неправилно се приема и се твърди че предявения иск е за разноски. Предявения иск пред административния съд - Русе е с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ - претедират се имуществени вреди в резултат на незаконосъобразна административна дейност в какъвто смисъл е и цитираното Тълкувателно решение № 1 от 15.03.2017 г. на ВАС. От друга страна § 1 от ЗР на ЗОДОВ препраща за неуредените случаи към гражданските и трудови закони, а съгласно чл. 86 от ЗЗД обезвредата при забавено парично изпълнение е в размер на законната лихва върху размера на сумата за периода на забавата. Подаването на исковата молба се явява и поканата за плащане на това задължение. Основателно е искането за присъждане на разноски в касационното производство. Видно от представения списък, пълномощно и договор за правна помощ приложени на л. 9 и 10 от делото такива са направени в размер на 300.00 (триста лева). Ето защо обжалваното решение като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение