Решение № 482 от 13.01.2020 г. на ВАС по адм. д. № 12089/2018 г.

Решение № 482 от 13.01.2020 г. на ВАС по адм. д. № 12089/2018 г., III о., докладчик председателят Галина Христова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административно-процесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от юрк. В. Пашунов, в качеството му на пълномощник на директора на СДВР срещу Решение № 3591 от 31.05.2018 г., постановено по адм. дело № 14001/2017 г. по описа на Административен съд София-град с доводи за неправилност, като постановено в противоречие с материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска отмяната му и моли да бъде постановено ново по същество, с което да бъде отхвърлен предявения от Н. Пеев иск с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Ответникът - Н. Пеев, в писмен отговор и в открито съдебно заседание, чрез пълномощника си адв. М. Владимирова, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Счита, че обжалваното съдебно решение е правилно, законосъобразно и обосновано. Претендира разноски. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита обжалваното решение за правилно и законосъобразно и моли да бъде оставено в сила. Настоящата инстанция, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото, намери за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е процесуално допустима. По същество е основателна при следните съображения: Производството пред Административен съд София-град се е развило по исковата молба на Н. Пеев против СДВР, с която, на осн. чл. 203 и сл. АПК, е предявил иск за обезщетяване на претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в чувство за несправедливост, накърнено професионално име, чест и лично достойнство, неприятни психически изживявания вследствие незаконосъобразен административен акт – Заповед № 43323 от 19.07.2016 г., издадена от началника на отдел "Пътна полиция" при СДВР, с която му е наложена дисциплинарно наказание "порицание" за срок от шест месеца, в размер на 500 лева. Твърдяната незаконосъобразност на посочения административен акт е основал на отмяната й с влязло в сила съдебно решение - № 2574 от 18.04.2017 г., постановено по адм. дело № 8733/2016 г. от АССГ. С оглед обстоятелствата, изложени в исковата молба и становищата на страните в хода на делото, от съда е дадена възможност да се ангажират относими към предмета на спора доказателства, които са събрани. Със събирането, анализирането и обсъждането им решаващият съд е изяснил фактическата обстановка по делото и въз основа на това е направил своите правни изводи. С решението си по делото административният съд е уважил изцяло предявения от Н. Пеев против СДВР иск като основателен и доказан. За да постанови този резултат е приел, че са налице комулативно изискуемите предпостваки от фактическия състав на отговорността по чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). Решението е валидно и допустимо, но неправилно. Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразен акт, действие или бездействие на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. За да възникне законовата отговорност следва да е налице отменен по надлежния ред акт или незаконосъобразни действия или бездействия на органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност, реално причинена вреда, произтичаща от отменения акт или незаконосъобразни действия, както и да е налице пряка причинна връзка между незаконосъобразния акт, действия или бездействия и настъпилата вреда. Липсата на който и да е елемент от фактическия състав, не може да се реализира отговорността по чл. 1 от ЗОДОВ Доводите на касационния жалбоподател за неправилно приложение на материалния закон и необоснованост на обжалваното решение са основателни. Неправилно решаващият съд е приел, че ищецът се е справил с доказателствената тежест и е установил фактите, на които основава претенцията си. В случая не е доказано наличието на вреди, както и пряката и непосредствената им причинна връзка с посочения административен акт, което обуславя неоснователност на исковата претенция. Не е спорно, че е налице незаконосъобразен административен акт, отменен по съответния ред с влязъл в сила съдебен акт. За да приеме, че твърденията на ищеца за наличие на неимуществени вреди са доказани, съдът от първата инстанция се е позовал на единствения, разпитан по делото свидетел Михалев, които "изцяло" е кредитирал. Показанията на посочения свидетел обаче са неубедителни и твърде общи. Той сочи, че ищецът не е изпитвал вина, защото е бил убеден в правотата на решението си, по-скоро е изпитвал обида и огорчение, но от реакцията на другите служители. Сочи още, че се "затворил в себе си", станал "необщителен" и "колеблив в професионалните си задължения". Не свидетелства за чувство за несправедливост, накърнено професионално име, чест и лично достойнство, още по-малко коментира неприятни психически изживявания. В случая с показанията на този свидетел единствено е установено наличието на негативни емоции, които са нормално съпътстващи всяка такава намеса на дисциплинарните органи в процеса на налагане на дисциплинарно наказание и не се отличават с особености, които да доведат до заключение за понесени неимуществени вреди, които да подлежат на обезщетяване. На обезщетение подлежат и вътрешните, душевни състояния но само тогава, когато справедливостта налага с оглед конкретните, обективно съществуващи обстоятелства във всеки един случай да бъдат възмездени. Обективно в случая не е установено състояние, обуславящо основателност и доказаност на претенцията, поради което искът е неоснователен и недоказан и като такъв е следвало да бъде отхвърлен изцяло. Като го е уважил съдът е постановил неправилно съдебно решение, което ще следва да се отмени, а делото- да се реши по същество, като се отхвърли иска. При този изход на правния спор претенцията на ищеца за присъждане на разноски по делото е неоснователна. Не следва да бъде уважена и претенцията на касатора за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция, т. к. съгласно § 6 от Заключителните разпоредби на Закона за допълнение на ЗОДОВ (обн. ДВ, бр. 94/2019 г.) изменението в чл. 10 се прилага за искови молби, подадени след влизането му в сила, а настоящият случай не попада в тази хипотеза. В производството по ЗОДОВ ищецът не дължи на ответника заплащане на юрисконсултско възнаграждение. Разпоредбите на чл. 10, ал. 2 и ал. 3 ЗОДОВ, тълкувани в тяхната взаимовръзка, се явяват специални по отношение на общите разпоредби на чл. 78, ал. 8 от ГПК, във връзка с чл. 144 АПК и чл. 143 АПК. Липсата на изрична уредба в ЗОДОВ до влизането в сила на допълнението обн. ДВ, бр. 94/2019 г. означава, че юрисконсултско възнаграждение не се дължи. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ и чл. 222, ал. 1 АПК Върховният административен съд, трето отделение